http://vivafolk98.blogspot.com/2014/03/1878.html
Измамата Сан Стефано: Дядо Иван е подкрепял турския ятаган
Иво Инджев
► Show Spoiler
Той разказа още, че му е отнело няколко месеца, докато открие записките на Игнатиев, които са от 843 страници. Според автора истинската цел на Русия по време на войната не е било българското Освобождение.
„Целите на Русия са напълно ясни – Проливите, както и да не бъде допуснато европейско влияние в България и българите да бъдат „оръдие в ръцете на Русия“, както Игнатиев се изразява“, каза Инджев.
„Измамата „Сан Стефано“ прави прецизна дисекция на периода, разглеждайки детайлно фактите и заблудите, дали основа на представата за т.нар. вечна дружба между България и Русия, между СССР и НРБ и между двата „уж вечно влюбени през вековете“ народа.
Разбивайки митове, но и заемайки непоклатима позиция, Иво Инджев маркира онези аспекти от руската политика, които оставят трайна следа не само в българската и руската история, но и окончателно променят световната карта.
Ето и откъс от книгата:
Из „Измамата „Сан Стефано” от Иво Инджев
Симеон Радев, 1906 г.
„За забелязване е, че когато се касае за руския престиж в България, нашите русофили са много по-непримирими, нежели самото руско правителство. Това се дължи, разбира се, главно на факта, че те са тук, в България паразити на руския престиж, с който тъй много злоупотребиха за свои користни цели, щото отвратиха самата Русия. Но често пъти тяхната цинична защита на руските интереси се дължи на невежество.“
ОПОРНАТА ТОЧКА З МАРТ, ПРАЗНИК
НА РУСКОТО ВЛИЯНИЕ В БЪЛГАРИЯ
Съветското владичество се срина в България в края на 1989 г. Абдикира през 1990 г. мълчаливо от възвеличаването на българското падение след падането под съветско робство, обозначено с датата 9 септември 1944 г., наложена от съветските окупатори за български национален празник.
Същевременно съветската пета колона се прегрупира тактически в руска и изигра най-силния си за десетилетия напред стратегически ход, изстрелвайки в орбитата на своето влияние своя нов спутник за контролиране на българското русофилство. Тя инвестира в бъдещето на прероденото съветско влияние в България чрез нов русофилски празник номер едно на републиката на датата 3 март. Тя никога не е празнувана като национален празник в окупираната от СССР България, освен на кръглата 100-годишнина през 1978 г. – изключение, което потвърждаваше правилото, че руската роля в българската история не беше приоритет на пропагандата, защото нямаше как да бъде определена като социалистическа.
Датата 3 март стана подобна на 9 септември като производна на чуждата воля. Тя е главната опорна точна на русофилството у нас. „От трън, та на глог“ и „от девети, та на трети“.
Руското влияние се наложи у нас за пореден път под обновена старовремска форма. То заложи в своята пропаганда на еднопосочното представяне на мотивите за Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Резултатите от нея в безкритичния контекст на руската по(л)за, основана на презумпцията за дължимата българска благодарност, са налице и са наопаки на българския национален интерес страната да върви по европейски, а не по евразийски път.
Старият колкото българската свобода от края на 19 век спор накъде да върви железницата на възродена България – на Север (към Русия) или на Запад (към Европа), отново беше спечелена от прагматичното мислене на българите. Те пожелаха да се ориентират към западния магнит, чиято привлекателност е била неустоима в края на 19 век. Тя няма конкуренция от страна на изостаналата Русия и в наши дни.
Там, където ревнивата Москва не може да предложи алтернатива на българите в материалната сфера в противовес на проевропейската им ориентация, Кремъл мобилизира чувствата и емоциите по отъпканите с руско-съветски ботуши пътеки на проруското партизанстване на почвата на историята, напоена с кръв. Тя е главната руска инвестиция в България. Кремъл си иска отново и отново лихвите по този заем без оглед на стотиците български плащания по дълга не само в злато, поискано от Русия чрез създадения от нея в България Окупационен фонд веднага след края на войната с Турция, но и чрез стотици топоними на благодарността за тази кръв под формата на названия на улици, площади и монументи на благодарността.
Това погасяване на руския кредит е вплетено автоматично в наши дни в претенцията на Кремъл да изисква още и още благодарност и отстъпчивост от България и българите. От тях се очаква да свързват с 3 март 1878 г. всяко управление в Москва – и конкретно на съвременния руски владетел Владимир Путин, без оглед на враждебността му към България и на европейските ни интереси. А на преден план като хоругви за вечна употреба на безкрайното русофилско литийно шествие се изнасят руските жертви в една война, която е била предизвикана в действителност от вековни имперски цели, но е била представяна като внезапен освободителен порив на държавата, известна като еталон за мракобесието, упражнявано над самите руснаци и поробените от тях народи.
При никоя от предишните 12 евразийски войни на Русия срещу Турция (до една по инициатива на Руската империя) не е ставало дума за свободата на българите. Дядо Иван на практика с действия и чрез бездействие е подкрепял турския ятаган срещу бунтуващи се българи, въобразили си, че когато двете евразийски империи се борят помежду си за подялба на територии, които исторически не им принадлежат етнически, българите могат да си поискат независимостта с оръжие в ръка. Оръжие, което българите, затворени географски в пределите на османските владения (за разлика от другите балкански народи, имащи съседски достъп до Европа по море или суша) никога не получават от Русия, решила най-накрая сама да се възползва от Източния въпрос за доближаване или превземане на проливите на вълната на надигащото се българско националноосвободително движение, демонстрирано пред света чрез трагичната саможертва на априлските въстаници през пролетта на 1876 г. Техният драматичен провал повлича десетки хиляди невинни жертви на османското отмъщение, но превръща Източният въпрос в Български въпрос номер едно за Европа за онова време. Българската трагедия предизвиква международния отзвук, довел до самата война. Русия, която от векове воюва с Турция за достъп до „топлите морета“ и използва българския плацдарм за постигане на тази своя мания – разорявайки пътьом населените с българи земи (на отиване и на връщане) с контрибуции, пожарища и обезлюдяване на десетки селища, най-сетне решава на 13-ия път да обясни поредната си война с Турция не като завоевателна, а като освободителна.
В същото време руската дипломация – в частност нейното острие на Балканите Н. Игнатиев, е положила максимални усилия да избегне войната и да получи за себе си придобивки от европейския натиск върху султана. Европейските сили започват да удрят по Високата порта, настоявайки Османската империя да даде права и свободи на потиснатите народи в европейска Турция. Русия, част от „европейския оркестър“, както са наричали форума на тогавашните най-влиятелни държави в Европа, призовава на думи за същото. Същевременно Русия се бори на фронта на тайната дипломация до последния момент и до последна капка мастило да запази дружбата си със султана (изразът за дружбата с него е на Игнатиев).
Който не вярва в тази истина, трябва да прочете откровенията на върховния говорител на руския имперски интерес в региона Н. Игнатив, цитирани обилно по-нататък в тази книга по собствените му записки.
Думеранговите разкрития на руски източници, които представят тази част от историята в доста по-различна светлина от онази, с която русофилите ни осветляват заслепяващо за събитията, състояли се преди 140 години, могат да накарат всеки желаещ да прогледне.
Руските източници няма как да бъдат обвинени по стандартния първосигнален начин в „русофобия“. Те обезоръжават дежурните защитници на обичайните внушения за руската роля в зачеването на българската свобода – роля, която претендира да е основополагаща, макар никой човек, народ или държава да не празнува зачеването си.
Нормалните хора и държави, които имат право на собствено мнение, отбелязват като свой национален празник появяването си на белия свят. Зачеването може да бъде и насилническо. Само раждането се нарича рожден ден.
Българската държавност проплаква с появяването си на белия свят, поема си глътка свобода като новородена нация формално на 13 юли 1878 г. Тогава в Берлин е обявено международно признатото възникване на българската (относителна все още) независимост чрез скъсването на пъпната връв както с жестоката османска мащеха, така и с Матушката Русия, претендираща да осинови българите на правата на победителката над бившата поробителка, настанила се на мястото на победената евразийска посестрима в ролята на руска имперска дойка.
Тя обаче си е направила погрешно сметката като акушерка на българската „независимост“ по руски калъп. Германският българофил, кореспондент на влиятелния в Европа „Кьолнише цайтунг“ и свидетел на събитията от онова време Артур фон Хун, пише по този повод:
„Че България не е Туркмения, която може да се управлява просто с камшик, това Русия трябваше да знае. Ако другите не са знаели туй нещо, то е простимо. Но за Русия не е простимо, защото България беше за нея през цял един век главната точка на източната ѝ политика. Русия следователно трябваше да познава България и българския народ като себе си. Но не това беше случаят. Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик както татарите и туркмените. Но, господа руски дипломати, българите не са родени за камшици и робство, а за самостоятелен, свободен живот. Лозунгът на българския народ е: „Свобода, независимост и България за себе си“. (Артур фон Хун, „Борбата на българите за съединението си“, Фондация Балкански културен форум, София, 2013 г. с. 27–28)
Парадоксално на пръв поглед, но напълно логично и по стечение на историческите обстоятелства е обстоятелството, че тъкмо на първоначално международно непризнатото Съединение от 6 септември 1885 г. приляга най-много да бъде признато правото да бъде датата на истинското раждане на националната независимост. Тя е постигната на този ден единствено и само с усилията на българите, обединили се срещу всички външни пречки, срещу които Русия е била най-трудната за преодоляване (или най-пакостната, по израза Димитър Благоев).
Като става дума за родоначалника на българския социализъм Димитър Благоев, цитиран по-нататък в книгата с негова емоционална реч срещу руската намеса в българските дела от 1914 г. в Народното събрание, за пристраст(е)ните към левите идеи читатели, но и не само за тях, е полезно да се запознаят също с някои мисли на Фридрих Енгелс. Той не е правил изключение от правилото левите мислители от неговото време да бъдат убедени противници на руското имперско мракобесие, заклеймявано и в България от Благоев, Янко Сакъзов (който заявява: „Русия искаше Санстефанска България дотогава, докато мислеше, че създаденото от нея княжество ще ѝ служи за оръдие в нейните планове на Изток. Една самостойна независима България, която преследва свои национални цели и задачи, не можеше да намери благоволение в Русия“).
Дори и Георги Димитров се оказва „русофоб“, преди да се постави като болшевик в услуга на чуждата съветска държава.
За истинските цели на руския завоевателен нагон Фридрих Енгелс пише:
„...тук на юг, на алчния завоевател се мяркаше военна плячка, равна на която не можеше да се намери в Европа...
Ако Русия престане да застрашава Босфора, принудена от европейските сили да се откаже от тази мания ... маждари, румънци, сърби, българи, арнаути, гърци и турци ще бъдат тогава най-после в състояние да разрешат споровете помежду си и без чужда намеса да разграничат националните си територии и да уредят вътрешните си работи и по собствено усмотрение. Тогава изведнъж ще стане ясно, че главната пречка за автономията и свободното обединение на народите и на отломките от различни народности между Карпатите и Бяло море не е бил никой друг, освен същият царизъм, който използва мнимото освобождение на тези народи за прикритие на плановете си за световно господство“. (Фридрих Енгелс, Външната политика на руския царизъм, МАРКС-ЕНГЕЛС, Съчинения, т. 22 С., 1967, с. 15, с. 46)
Карл Маркс, когото сме свикнали да възприемаме като близнак на Енгелс, действително му приглася по братски по темата за Русия като основна заплаха за Европа (която, по думите му, се бои повече само от революции). Отбелязвайки, че Русия плаща за пропаганда на европейските вестници, например във Франция, Маркс споделя през 1853 г. в статията си „Традиционната политика на Русия“:
„В традиционната политика на Русия няма друга характерна черта, която да бие толкова много на очи, както традиционното постоянство не само на нейните цели, а и на начина, по който се преследват те. В днешния Източен въпрос няма компликация, няма процес, няма официална нота, която да не може да бъде цитирана от вече познатите страници на историята“.
Маркс оспорва схващането, че летоброенето на руската завоевателна политика на юг започва от Петър I и стъпва върху примера с руското вероломство срещу България от 10 век.
„Политиците обичат да се позовават на завещанието на Петър, за да покажат традиционната политика на Русия в най-общ план и особено от гледна точка на нейните намерения в Константинопол. Те би трябвало да се върнат доста по-назад. Преди повече от осемстотин години Святослав – тогавашен езически велик княз на Русия, обявява при едно събиране на своите боляри (благородници), че не само България, а и Гръцката империя в Европа, заедно с Бохемия и Унгария ще трябва да приемат господството на Русия.“ Святослав завоюва Силистра и заплашва Константинопол през 976 година след Христа, точно както Николай през 1828 година. Династията Рюрик измества скоро след основаването на Руската империя столицата си от Новгород в Киев, за да бъде по-близо до Византия... Единството в целите на руската политика сигурно се определя от нейното историческо минало, географските условия от необходимостта да спечели отворени морски пристанища в архипелага и в Северно море, ако иска да запази надмощието си в Европа. Обаче станалият традиция начин, по който Русия преследва тези цели, изобщо не заслужава възхищението, с което го удостояват европейските политици. Ако успехът на нейната наследствена политика доказва слабостта на западните сили, то еднообразните форми на тази политика същевременно разкриват вътрешния варварски характер на самата Русия...
И ако на мястото на султана би дошъл царят, то империята майка би се съживила отново с още по-гибелно влияние, отколкото при древните императори, и с още по-агресивна сила, отколкото при султана...
Вярна на древната азиатска система на уж дребните трикове, Русия си играе с лековерието на западния свят...
Само един е начинът да се отнасяме с такава сила като Русия – безстрашието...
...руските нападения в Европа отново ще бъдат ограничени до сферата на дипломацията и интригите, от една страна, водени от безскрупулната арогантност, а от друга, подкрепени от слабост и малодушие (ако Европа съумее да се обедини срещу Русия и приложи спрямо нея политика на сплашване, към каквато призовава Маркс – бел. И. И.)...
Тук (в Русия – бел. И. И.) има една енергия и действена сила на това деспотично правителство, на тази варварска раса, каквато напразно търсим сред монархиите на по-старите държави...(Карл Маркс против Русия, проф. д-р Й.А. Дьорих, превод Невяна Керемедчиева, изд. ХРИКЕР, София 1998)
За военното значение на Дарданелите и Босфора, което е в основата на руските 12 войни с Османската империя (което важи напълно и за 13-ата през 1877 г., наречена освободителна за българите), Карл Маркс пише:
„...А сега за военните гледни точки. Търговско-политическото значение прави Дарданелите и Босфора същевременно и военни позиции от първостепенна важност, т.е. позиции, които във война имат ключова значимост... Дарданелите и Босфорът са толкова тесни, че няколко добре разположени въоръжени укрепления могат да окажат съпротива на всички флоти на света, събрани заедно, ако биха се опитали да направят пробив. А ако Русия някога ги завладее, тя не би се поколебала нито минута да изгради тези укрепления. Тогава Черно море ще бъде в още по-голяма степен руско, отколкото е Ладожкото езеро, което се намира точно в сърцето на Русия. Съпротивата на кавказците би била сразена с един удар. Трапезунд би станал руско пристанище; ако после бъде завзет Константинопол, Турската империя ще се разпадне на две части. Азиатската и европейската част на Турция няма да имат възможност да останат свързани помежду си и да се подкрепят една друга. И докато изтласканата в Азия военна сила на турската армия бъде твърде безопасна, Македония, Тесалия и Албания няма много да затруднят завоевателя да ги пороби, след като веднъж бъдат обкръжени и отрязани от основното тяло; не би им останало нищо друго, освен да молят за милост и за една армия, която би запазила вътрешния ред“ (пак там, с. 94).
https://m.offnews.bg/news/Knigi_18808/I ... f=recomend
„Целите на Русия са напълно ясни – Проливите, както и да не бъде допуснато европейско влияние в България и българите да бъдат „оръдие в ръцете на Русия“, както Игнатиев се изразява“, каза Инджев.
„Измамата „Сан Стефано“ прави прецизна дисекция на периода, разглеждайки детайлно фактите и заблудите, дали основа на представата за т.нар. вечна дружба между България и Русия, между СССР и НРБ и между двата „уж вечно влюбени през вековете“ народа.
Разбивайки митове, но и заемайки непоклатима позиция, Иво Инджев маркира онези аспекти от руската политика, които оставят трайна следа не само в българската и руската история, но и окончателно променят световната карта.
Ето и откъс от книгата:
Из „Измамата „Сан Стефано” от Иво Инджев
Симеон Радев, 1906 г.
„За забелязване е, че когато се касае за руския престиж в България, нашите русофили са много по-непримирими, нежели самото руско правителство. Това се дължи, разбира се, главно на факта, че те са тук, в България паразити на руския престиж, с който тъй много злоупотребиха за свои користни цели, щото отвратиха самата Русия. Но често пъти тяхната цинична защита на руските интереси се дължи на невежество.“
ОПОРНАТА ТОЧКА З МАРТ, ПРАЗНИК
НА РУСКОТО ВЛИЯНИЕ В БЪЛГАРИЯ
Съветското владичество се срина в България в края на 1989 г. Абдикира през 1990 г. мълчаливо от възвеличаването на българското падение след падането под съветско робство, обозначено с датата 9 септември 1944 г., наложена от съветските окупатори за български национален празник.
Същевременно съветската пета колона се прегрупира тактически в руска и изигра най-силния си за десетилетия напред стратегически ход, изстрелвайки в орбитата на своето влияние своя нов спутник за контролиране на българското русофилство. Тя инвестира в бъдещето на прероденото съветско влияние в България чрез нов русофилски празник номер едно на републиката на датата 3 март. Тя никога не е празнувана като национален празник в окупираната от СССР България, освен на кръглата 100-годишнина през 1978 г. – изключение, което потвърждаваше правилото, че руската роля в българската история не беше приоритет на пропагандата, защото нямаше как да бъде определена като социалистическа.
Датата 3 март стана подобна на 9 септември като производна на чуждата воля. Тя е главната опорна точна на русофилството у нас. „От трън, та на глог“ и „от девети, та на трети“.
Руското влияние се наложи у нас за пореден път под обновена старовремска форма. То заложи в своята пропаганда на еднопосочното представяне на мотивите за Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Резултатите от нея в безкритичния контекст на руската по(л)за, основана на презумпцията за дължимата българска благодарност, са налице и са наопаки на българския национален интерес страната да върви по европейски, а не по евразийски път.
Старият колкото българската свобода от края на 19 век спор накъде да върви железницата на възродена България – на Север (към Русия) или на Запад (към Европа), отново беше спечелена от прагматичното мислене на българите. Те пожелаха да се ориентират към западния магнит, чиято привлекателност е била неустоима в края на 19 век. Тя няма конкуренция от страна на изостаналата Русия и в наши дни.
Там, където ревнивата Москва не може да предложи алтернатива на българите в материалната сфера в противовес на проевропейската им ориентация, Кремъл мобилизира чувствата и емоциите по отъпканите с руско-съветски ботуши пътеки на проруското партизанстване на почвата на историята, напоена с кръв. Тя е главната руска инвестиция в България. Кремъл си иска отново и отново лихвите по този заем без оглед на стотиците български плащания по дълга не само в злато, поискано от Русия чрез създадения от нея в България Окупационен фонд веднага след края на войната с Турция, но и чрез стотици топоними на благодарността за тази кръв под формата на названия на улици, площади и монументи на благодарността.
Това погасяване на руския кредит е вплетено автоматично в наши дни в претенцията на Кремъл да изисква още и още благодарност и отстъпчивост от България и българите. От тях се очаква да свързват с 3 март 1878 г. всяко управление в Москва – и конкретно на съвременния руски владетел Владимир Путин, без оглед на враждебността му към България и на европейските ни интереси. А на преден план като хоругви за вечна употреба на безкрайното русофилско литийно шествие се изнасят руските жертви в една война, която е била предизвикана в действителност от вековни имперски цели, но е била представяна като внезапен освободителен порив на държавата, известна като еталон за мракобесието, упражнявано над самите руснаци и поробените от тях народи.
При никоя от предишните 12 евразийски войни на Русия срещу Турция (до една по инициатива на Руската империя) не е ставало дума за свободата на българите. Дядо Иван на практика с действия и чрез бездействие е подкрепял турския ятаган срещу бунтуващи се българи, въобразили си, че когато двете евразийски империи се борят помежду си за подялба на територии, които исторически не им принадлежат етнически, българите могат да си поискат независимостта с оръжие в ръка. Оръжие, което българите, затворени географски в пределите на османските владения (за разлика от другите балкански народи, имащи съседски достъп до Европа по море или суша) никога не получават от Русия, решила най-накрая сама да се възползва от Източния въпрос за доближаване или превземане на проливите на вълната на надигащото се българско националноосвободително движение, демонстрирано пред света чрез трагичната саможертва на априлските въстаници през пролетта на 1876 г. Техният драматичен провал повлича десетки хиляди невинни жертви на османското отмъщение, но превръща Източният въпрос в Български въпрос номер едно за Европа за онова време. Българската трагедия предизвиква международния отзвук, довел до самата война. Русия, която от векове воюва с Турция за достъп до „топлите морета“ и използва българския плацдарм за постигане на тази своя мания – разорявайки пътьом населените с българи земи (на отиване и на връщане) с контрибуции, пожарища и обезлюдяване на десетки селища, най-сетне решава на 13-ия път да обясни поредната си война с Турция не като завоевателна, а като освободителна.
В същото време руската дипломация – в частност нейното острие на Балканите Н. Игнатиев, е положила максимални усилия да избегне войната и да получи за себе си придобивки от европейския натиск върху султана. Европейските сили започват да удрят по Високата порта, настоявайки Османската империя да даде права и свободи на потиснатите народи в европейска Турция. Русия, част от „европейския оркестър“, както са наричали форума на тогавашните най-влиятелни държави в Европа, призовава на думи за същото. Същевременно Русия се бори на фронта на тайната дипломация до последния момент и до последна капка мастило да запази дружбата си със султана (изразът за дружбата с него е на Игнатиев).
Който не вярва в тази истина, трябва да прочете откровенията на върховния говорител на руския имперски интерес в региона Н. Игнатив, цитирани обилно по-нататък в тази книга по собствените му записки.
Думеранговите разкрития на руски източници, които представят тази част от историята в доста по-различна светлина от онази, с която русофилите ни осветляват заслепяващо за събитията, състояли се преди 140 години, могат да накарат всеки желаещ да прогледне.
Руските източници няма как да бъдат обвинени по стандартния първосигнален начин в „русофобия“. Те обезоръжават дежурните защитници на обичайните внушения за руската роля в зачеването на българската свобода – роля, която претендира да е основополагаща, макар никой човек, народ или държава да не празнува зачеването си.
Нормалните хора и държави, които имат право на собствено мнение, отбелязват като свой национален празник появяването си на белия свят. Зачеването може да бъде и насилническо. Само раждането се нарича рожден ден.
Българската държавност проплаква с появяването си на белия свят, поема си глътка свобода като новородена нация формално на 13 юли 1878 г. Тогава в Берлин е обявено международно признатото възникване на българската (относителна все още) независимост чрез скъсването на пъпната връв както с жестоката османска мащеха, така и с Матушката Русия, претендираща да осинови българите на правата на победителката над бившата поробителка, настанила се на мястото на победената евразийска посестрима в ролята на руска имперска дойка.
Тя обаче си е направила погрешно сметката като акушерка на българската „независимост“ по руски калъп. Германският българофил, кореспондент на влиятелния в Европа „Кьолнише цайтунг“ и свидетел на събитията от онова време Артур фон Хун, пише по този повод:
„Че България не е Туркмения, която може да се управлява просто с камшик, това Русия трябваше да знае. Ако другите не са знаели туй нещо, то е простимо. Но за Русия не е простимо, защото България беше за нея през цял един век главната точка на източната ѝ политика. Русия следователно трябваше да познава България и българския народ като себе си. Но не това беше случаят. Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик както татарите и туркмените. Но, господа руски дипломати, българите не са родени за камшици и робство, а за самостоятелен, свободен живот. Лозунгът на българския народ е: „Свобода, независимост и България за себе си“. (Артур фон Хун, „Борбата на българите за съединението си“, Фондация Балкански културен форум, София, 2013 г. с. 27–28)
Парадоксално на пръв поглед, но напълно логично и по стечение на историческите обстоятелства е обстоятелството, че тъкмо на първоначално международно непризнатото Съединение от 6 септември 1885 г. приляга най-много да бъде признато правото да бъде датата на истинското раждане на националната независимост. Тя е постигната на този ден единствено и само с усилията на българите, обединили се срещу всички външни пречки, срещу които Русия е била най-трудната за преодоляване (или най-пакостната, по израза Димитър Благоев).
Като става дума за родоначалника на българския социализъм Димитър Благоев, цитиран по-нататък в книгата с негова емоционална реч срещу руската намеса в българските дела от 1914 г. в Народното събрание, за пристраст(е)ните към левите идеи читатели, но и не само за тях, е полезно да се запознаят също с някои мисли на Фридрих Енгелс. Той не е правил изключение от правилото левите мислители от неговото време да бъдат убедени противници на руското имперско мракобесие, заклеймявано и в България от Благоев, Янко Сакъзов (който заявява: „Русия искаше Санстефанска България дотогава, докато мислеше, че създаденото от нея княжество ще ѝ служи за оръдие в нейните планове на Изток. Една самостойна независима България, която преследва свои национални цели и задачи, не можеше да намери благоволение в Русия“).
Дори и Георги Димитров се оказва „русофоб“, преди да се постави като болшевик в услуга на чуждата съветска държава.
За истинските цели на руския завоевателен нагон Фридрих Енгелс пише:
„...тук на юг, на алчния завоевател се мяркаше военна плячка, равна на която не можеше да се намери в Европа...
Ако Русия престане да застрашава Босфора, принудена от европейските сили да се откаже от тази мания ... маждари, румънци, сърби, българи, арнаути, гърци и турци ще бъдат тогава най-после в състояние да разрешат споровете помежду си и без чужда намеса да разграничат националните си територии и да уредят вътрешните си работи и по собствено усмотрение. Тогава изведнъж ще стане ясно, че главната пречка за автономията и свободното обединение на народите и на отломките от различни народности между Карпатите и Бяло море не е бил никой друг, освен същият царизъм, който използва мнимото освобождение на тези народи за прикритие на плановете си за световно господство“. (Фридрих Енгелс, Външната политика на руския царизъм, МАРКС-ЕНГЕЛС, Съчинения, т. 22 С., 1967, с. 15, с. 46)
Карл Маркс, когото сме свикнали да възприемаме като близнак на Енгелс, действително му приглася по братски по темата за Русия като основна заплаха за Европа (която, по думите му, се бои повече само от революции). Отбелязвайки, че Русия плаща за пропаганда на европейските вестници, например във Франция, Маркс споделя през 1853 г. в статията си „Традиционната политика на Русия“:
„В традиционната политика на Русия няма друга характерна черта, която да бие толкова много на очи, както традиционното постоянство не само на нейните цели, а и на начина, по който се преследват те. В днешния Източен въпрос няма компликация, няма процес, няма официална нота, която да не може да бъде цитирана от вече познатите страници на историята“.
Маркс оспорва схващането, че летоброенето на руската завоевателна политика на юг започва от Петър I и стъпва върху примера с руското вероломство срещу България от 10 век.
„Политиците обичат да се позовават на завещанието на Петър, за да покажат традиционната политика на Русия в най-общ план и особено от гледна точка на нейните намерения в Константинопол. Те би трябвало да се върнат доста по-назад. Преди повече от осемстотин години Святослав – тогавашен езически велик княз на Русия, обявява при едно събиране на своите боляри (благородници), че не само България, а и Гръцката империя в Европа, заедно с Бохемия и Унгария ще трябва да приемат господството на Русия.“ Святослав завоюва Силистра и заплашва Константинопол през 976 година след Христа, точно както Николай през 1828 година. Династията Рюрик измества скоро след основаването на Руската империя столицата си от Новгород в Киев, за да бъде по-близо до Византия... Единството в целите на руската политика сигурно се определя от нейното историческо минало, географските условия от необходимостта да спечели отворени морски пристанища в архипелага и в Северно море, ако иска да запази надмощието си в Европа. Обаче станалият традиция начин, по който Русия преследва тези цели, изобщо не заслужава възхищението, с което го удостояват европейските политици. Ако успехът на нейната наследствена политика доказва слабостта на западните сили, то еднообразните форми на тази политика същевременно разкриват вътрешния варварски характер на самата Русия...
И ако на мястото на султана би дошъл царят, то империята майка би се съживила отново с още по-гибелно влияние, отколкото при древните императори, и с още по-агресивна сила, отколкото при султана...
Вярна на древната азиатска система на уж дребните трикове, Русия си играе с лековерието на западния свят...
Само един е начинът да се отнасяме с такава сила като Русия – безстрашието...
...руските нападения в Европа отново ще бъдат ограничени до сферата на дипломацията и интригите, от една страна, водени от безскрупулната арогантност, а от друга, подкрепени от слабост и малодушие (ако Европа съумее да се обедини срещу Русия и приложи спрямо нея политика на сплашване, към каквато призовава Маркс – бел. И. И.)...
Тук (в Русия – бел. И. И.) има една енергия и действена сила на това деспотично правителство, на тази варварска раса, каквато напразно търсим сред монархиите на по-старите държави...(Карл Маркс против Русия, проф. д-р Й.А. Дьорих, превод Невяна Керемедчиева, изд. ХРИКЕР, София 1998)
За военното значение на Дарданелите и Босфора, което е в основата на руските 12 войни с Османската империя (което важи напълно и за 13-ата през 1877 г., наречена освободителна за българите), Карл Маркс пише:
„...А сега за военните гледни точки. Търговско-политическото значение прави Дарданелите и Босфора същевременно и военни позиции от първостепенна важност, т.е. позиции, които във война имат ключова значимост... Дарданелите и Босфорът са толкова тесни, че няколко добре разположени въоръжени укрепления могат да окажат съпротива на всички флоти на света, събрани заедно, ако биха се опитали да направят пробив. А ако Русия някога ги завладее, тя не би се поколебала нито минута да изгради тези укрепления. Тогава Черно море ще бъде в още по-голяма степен руско, отколкото е Ладожкото езеро, което се намира точно в сърцето на Русия. Съпротивата на кавказците би била сразена с един удар. Трапезунд би станал руско пристанище; ако после бъде завзет Константинопол, Турската империя ще се разпадне на две части. Азиатската и европейската част на Турция няма да имат възможност да останат свързани помежду си и да се подкрепят една друга. И докато изтласканата в Азия военна сила на турската армия бъде твърде безопасна, Македония, Тесалия и Албания няма много да затруднят завоевателя да ги пороби, след като веднъж бъдат обкръжени и отрязани от основното тяло; не би им останало нищо друго, освен да молят за милост и за една армия, която би запазила вътрешния ред“ (пак там, с. 94).
https://m.offnews.bg/news/Knigi_18808/I ... f=recomend
► Show Spoiler
Войната от 1877-1878 г. се води не за освобождението на България, а за решаването на руските цели по Източния въпрос. Главната стратегическа цел на Русия в Източния въпрос е овладяване на Цариград и Проливите и излаз на"топли морета". Балканската стратегия на руските императори по Източния въпрос е несъвместима със самото съществуване на България като държава.
Целта на Руската империя във войната от 1877-1878хг. е ревизия на унизителния за нея Парижки мирен договор от 1856 г., овладяване на Южна Бесарабия, с което тя стъпва на Долния Дунав, господство в Черно море, доближаване до Проливите и придобивки в Кавказ.
Решаването на българския въпрос като най-важна част на Източния въпрос по време на кризата (1875-1878) е средство, а не цел и се явява само етап към решаване на стратегическата цел на Русия.
... създаването на Екзархията бележи първата крачка към възраждането на българската държава след няколко века османска власт.
Територията на Екзархията е близо 220 000 кв. км и включва всички земи населени с преобладаващо българско население според регистрите на населението.
Екзархийските български граници са основата, върху която се стъпва от великите сили при вземане на техните решения на Цариградската посланическа конференция в края на 1876 г. те предвиждат реформи в Османската империя чрез създаване по препоръчания на Портата проект на две автономни области в центрове София и Търново.
Призракът на обединена България в проекта, одобрен от великите сили на тази конференция с двете автономни български области плаши много Русия и тя се заема да не допусне създаването й. Това може да стане като се ускори избухването на войната. В това отношение много важна се оказва ролята на граф Н. Игнатиев - "вицеимператорът на Цариград", привърженик на т. нар. тиха дипломация. Планът му за разпокъсване на българските земи се изпълнява точно. Отказът на Портата да изпълни решенията на Цариградската конференция и последвалия я Лондонски протокол (19/31.03.1877) стават повод за войната, обявена с манифест на руския император на 12/24.04.1877 г.
Особеното за тази война е, че Русия воюва срещу Османската империя с мандат на великите сили. Тя е пълномощник на "европейския концерт" на великите сили. Този "мандат" носи предимства, но и недостатъци, защото всеки опит за самостоятелно еднолично решение на Източния въпрос няма да се допуска.
Русия привлича на своя страна като съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора. От руските съюзници най-съществено е румънското военно участие, особено при Плевен и край Видин, докато сръбското, започнало едва след падането на Плевен (10.12.1877) е без реален военен принос и се изразява в окупация на западни български земи.
Лошото за нас е, че след като са станали руски съюзници тези балкански държави, воюващи за своята независимост трябва да бъдат компенсирани за неизбежните им загуби във военния конфликт. Това Русия ще прави по изпитания от нея имперски модел за наша сметка чрез откъсване на български земи в Сан Стефано и подаряването им съответно на Румъния (Северна Добруджа с Тулчанска епархия), и на Сърбия (Нишко и Лесковацко с долината на р. Българска Морава с две български епархии Нишка и Нишавска).
Въпреки лошото си въоръжение българските опълченци доброволци в руската армия имат своя реален военен принос за победата....За "благодарност" нито един българин не е поканен от Русия при подписването на договора край Сан Стефано! Въпреки хилядите ни жертви (цивилни и военни) българите не сме признати за "съвоюващи". Точно както ще постъпи и СССР след края на Втората световна война през 1947 г. на мирната конференция в Париж.
Така констатираме следния факт: има българско участие във войната, но няма българско участие в подписването на мирния договор, с който тя завършва.
Големите въпроси, свързани със съдбата на българския народ Русия ще решава без нас. Така ще бъде и на Берлинския конгрес през лятото на 1878 г. Там българска делегация не е поканена, за да не бъдат разкрити пред нея тайните руски споразумения със западните държави от Райхщад (юни 1876), Будапеща (януари-март 1877) и Лондон (май 1878) за унищожението на Санстефанска България.
Няма друга държава в света, която да празнува като национален празник събитие, в което не й е признато участието от силата, наложила след това окупация на "освободената област", както в руските документи се е наричала България.
Да се върнем в Сан Стефано на 19.02.1878 г. Делегацията, която води финалните преговори за сключване на мира се състои изключително от руснаци. Те и не помислят да включат в нея български първенци, въпреки че на Цариградската конференция (декември 1876 - януари 1877), де факто е признато съществуването на българската нация.
Има тогава немалко познати на обществеността не само в Османската империя, а и в Европа изтъкнати българи, достойни да представляват народа, чиято бъдеща държава се създава в този момент. Наред със низвергнатия от турците екзарх Антим І и новия Йосиф І, много български нотабили като Ал. Богориди, Г. Кръстевич са заемали висши османски служби. С висок авторитет пред османските управници се ползват доскорошните борци за църковна независимост - д-р Ст. Чомаков, Т. Икономов, Т. Бурмов. Всеобщо признат и уважаван е и поетът-журналист П. Р. Славейков.
До наши дни бяха пренебрегвани немалко свидетелства за приготовленията на изтъкнати българи да вземат участие при определянето на бъдещата съдба на родината. Те не са били потърсени да изкажат своето мнение. Надделява обаче тезата, формулирана от граф Н. Игнатиев в неговите прословути "Записки", според която българите сме "суров материал, без достатъчно кадри за образуване на самостоятелно княжество".
На 19.02.1878 (ст. ст.) е подписан Санстефанският прелиминарен мирен договор. Руската делегация е избрала точно тази дата, за да прослави за трети път императора Александър ІІ. На този ден е неговото възшествие на престола през 1855 г. На същия ден през 1861 г. той премахва крепостничеството и става "Цар освободител" на руските селяни. Внушението, което се преследва от граф Н. Игнатиев, наречен още "Лъжко паша" е, че Александър ІІ ще бъде "Цар-освободител" и на българите. Нещо, в което много наши сънародници вярват и до днес.
Държавноправнопрвният статут на "Сан Стефанска България" личи ако се анализират много внимателно текстовете на Санстефанския прелиминарен (предварителен) договор и ако те се съпоставят с някои други достъпни руски документи от епохата.
Как самата Русия третира България личи от сборника със секретни руски документи от 1892 г. Там България е наречена "Балканска област" или по точно "Руско-дунавска област". Това упорито се укрива, защото не отговаря на мита за "освободителната мисия" на Русия. В предговора на сборника, писан от опълченеца Д, Петков се казва:"Ако преди Освобождението се явеше някой да доказва с каквито и да било средства, че приготовляваната от Русия война с Турция е война не за освобождението на "бедных славян", а за разширението на Руската империя и за завладяването на Балканите от Русия - нямаше да се намери нито един българин, който да го повярва и когото да не наречаха враг на българския народ.
Никой българин не можеше да допусне тогава, че "православна Русия", която с векове ни е изпращала икони и камбани като подарък, която е водила няколко войни с Турция, не се стреми към нашето освобождение, а всъщност иска разширение на своето царство за обладанието на Балканите. Истина е, че на мнозина от нас беше известно завещанието на Петър Великий, както и желанието на всички подир него руски царе, да завземат Цариград, но нашите понятия за тия руски стремления не са отивали никога по-нататък от завземането на Цариград. Рядко и твърде рядко може да е имало някой умен и далновиден човек, който да е разбирал, да е съглеждал, че в стремлението си да завземе Цариград, Русия ще иска да завладее окончателно и България.
Гневът ни против варварската азиатска Турция, на която дотогава бяхме роби: желанието ни да видим своята угнетителка разбита и съсипана, бяха толкова силни, щото малцина са искали да знаят за последствията, които можеха да ни сполетят от нахлуването на Русия в Балканите..."
Пропагандните митове за 3 март се заключават общо взето около внушението и твърдението, че Русия дала на българите свобода и независимост!?
Русофилите обаче не търсят отговор на следния важен въпрос: какво дава на българския народ Русия на 3.03.1878 г. и дали това "даденото", срещано и като "дарено", отговаря на въжделенията на българския народ?
Крайната цел на революционните борби на българите през Възраждането е политическо освобождение, т. е. възстановяване на българската държавност. Идеалът на българите през Възраждането е създаване на свободна, независима и обединена България.
Санстефанска България не е реализация на този български идеал. Първо тя не е свободна, а окупирана земя. В текстовете на договора (френски, руски, български) се използва терминът "окупация", "окупационен", "окупационна". Този легален термин се укрива и до днес умишлено. Универсалното значение на понятието "окупация" означава "задържане на територия и контрол върху нея".
Санстефанска България е окупирана област. Окупираната територия не е свободна. В окупираната територия друга сила (държава) упражнява върховната власт. Български държавни институции на 3.03.1878 г. все още няма. Те ще бъдат тепърва изграждани от органите на временната руска окупация в периода 1877-1879 г. Този факт показва подчиненият статут на Санстефанска България.
Санстефанска България е окупирана от цял руски окупационен корпус. Чл. 8 определя, че той ще включва шест пехотни дивизии и две кавалерийски дивизии с численост 50 000 души. Няма задължение на Русия да изтегли войските си. Не е уточнено и от кога започва тази окупация.
Граф Н. Игнатиев нямат сериозни намерения да допуснат образуването на българско правителство, но за сметка на това са намислили да отстранят всякакви ограничения за окупацията на България. Това личи в чл. 25 на договора, според който "пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между н. в. руския император и н. в. султана".
Санстефанският договор е ревизиран в Берлин на 13.07.1878 г. Чл. 22 на Берлинския договор намалява времетраенето на руската окупация от "приблизително две години" на 9 месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на 3 месеца след изтичането на 9-месечния период.
В българската историография този период е наричан "Временно руско управление", докато в официалните архивни руски документи и в българските дипломатически преписки до 9.09.1944 г. той е означаван като "руска окупация на България", което е по-правилно.
Като окупирана земя Санстефанска България не е суверенна. Лишена е от държавноправен суверенитет. Държавноформиращите елементи са три -държавна територия, народ като субект и обект на упражняване на властта в държавата и държавна власт. Не всички от трите елемента за България на 3.03.1878 г. са налице. Липсва най-важният елемент държавната българска власт, която осигурява доминирането над другите два елемента - земята и хората.
Санстефанският договор нищо не споменава за български държавни символи- герб, печат, знаме, химн, столица. Общо правило е, че държава без символи няма. Обикновено това се урежда в основния закона на една държава (конституцията). Но в Санстефанският договор не се говори за конституция. Неговият чл. 7 се споменава за "организация на бъдещото управление според правилата, установени през 1830 г. след Одринския мир в Дунавските княжества". Следователно говорим за Органически устав на автономни, но не независими държави.
Чл. 7 подчертава отново зависимостта на княжеството, защото неговият държавен глава (княз) ще се избира по сложна процедура от населението при потвърждение от Високата Порта и по съгласие (консенсус) между великите сили. Няма пряк избор на държавен глава и това положение не може да се измени. Самият княз е зависим не само от великите сили и Портата, но и от руския императорски комисар. В това отношение има категоричен текст в чл. 7, който фактически овластява като върховен управител руския императорски комисар за срок от цели две години, който ще има много важни функции: ще въвежда новото управление и ще осъществява надзорът за неговото упражняване.
Върху руската окупация няма на практика международен контрол. Допускане на специални делегати от Европа към комисаря е само една хипотеза, която трудно може да бъде реализирана. Текстът на договора в това отношение не задължава, а само пожелава. Затова трудна и почти невъзможна е хипотеза за установяване на международен контрол над руската окупация.
По Берлинския договор този въпрос ще бъде изчистен и ще бъде доста по-добре уреден чрез установяване на прецизен механизъм за европейски контрол.
По чл. 10 договора въвежда екстериториално право на турските войски през българска територия. Русия отстъпва на победена Турция право да прокарва свои войски през българска територия. Този чл. 10 създава условия за удължаване за неопределено време на руската окупация на България и явно това е била целта за да бъде вкаран в договора. При това граф Н. Игнатиев се опитва да обвърже австро-унгарската окупация на Босна и Херцеговина с руската окупация на България и то преди австро-унгарските войски да нахлуят в Босна и Херцеговина. Той знае много добре, че австро-унгарците нямат никакво намерение да се изтеглят от там и очевидно смята, че с този пазарлък може да се увековечи и руската окупация на България.
Чл. 12 от договора предвижда събарянето на всички крепости на Дунав. При условие, че дунавските крепости стават вече гранични с независима Румъния и че представляват важни отбранителни съоръжения, този текст буди недоумение. Излиза, че Русия лишава България от защита по Дунав, още повече че самият чл. 12 допълва: "За в бъдеще не ще има никакви крепости по бреговете на тая река". Стремежът на Русия явно е бил по всяко време тя да има свобода да настъпи на юг към Проливите през българските земи.
Санстефанска България е автономно княжество, т. е. зависимо. Текстът на чл. 6 изрично посочва това, но не казва, кой е сюзеренът. Автономията не е независимост. Княжество България дори след Съединението му с Източна Румелия на 6.09.1885 г. остава автономно спрямо Османската империя и великите сили чак до провъзгласяване на независимостта на 22.09.1908 г. и по-точно до нейното признание през 1909 г.
След анализа на основните текстове на Санстефанския договор става ясно, че "Балканската област" на Русия, наречена по-късно Княжество България има особен статут. Тя е автономна (васална) на Османската империя. Султанът, макар че е сюзерен няма голямо влияние върху българските вътрешни работи, защото е зависим от великите сили, чиято воля се упражнява върху България. Те пък са "предали" на една от тях - Русия управлението на България. Така по Санстефанския договор уж свободна България е много по-зависима от Русия, отколкото от Османската империя. За великите сили поне до Съединението от 6.09. 1885 г. няма съмнения, че Княжество България е руски протекторат. Това е форма на зависимост, при която страната има формално своето държавно самоуправление и институции, но действа под властта на държава-протектор.
Протекторатът запазва някои свои институции. В случая с България такива се създават. Той има в частност държавен глава, правителство, администрация, но в крайна сметка се намира под постоянния контрол на чуждата държава. Нейните външнополитически и външнотърговски отношения се определят от държавата протектор. Отбраната й е вече не нейна грижа, тя е грижа на протектора. Това е реалният статут на Княжество България на 3.03.1878 г.
Има още факти, които потвърждават извода за Санстефанска България като руски протекторат. Най-важните актове на Временното руско управление (ВРУ) се осъществяват след подписването на Берлинския договор. Това са актовете, положили основата на правната уредба на Княжество България. След подписването на Берлинския договор едва през 1879 г. ВРУ организира свикването на Първо ВНС, което на 16.04.1879 г. приема Търновската конституция и избира първият български княз Александър І. На 5.07.1879 г. е назначено и първото българско правителство с министър-председател русофилът Т. Бурмов.
Така 3.03.1878 г. се оказва, че не е нито началото, нито пък краят на вековната борба на българите за освобождение. Пътят към истинската свобода, суверенитет и национално обединение се оказва много дълъг. Борбата ще продължи и след 3.03.1878 г. и ще преминава през отхвърляне на руската протекция и намеса на "освободителката" в делата на княжеството.
- Защо в този важен договор не присъства името България, какви са тайните сметки, кроени зад гърба на народа ни?
- Колкото и да е странно да звучи, при подготовката и воденето на войната, руските официални органи и лица не употребяват думата България. Далече преди началото на войната, на 26.06/8.07.1876 г., в малкото австро-унгарско градче Райхщад, в пределите на днешна Чехия се подписва тайно споразумение между Русия и Австро-Унгария. Според него се изключва образуването на компактна славянска държава при евентуална руска победа над Турция. Ако се появи някаква държава, чието име не е посочено, нейната южна граница не би трябвало да прехвърля билото на Стара планина.
В Санстефанския договор също не се споменава официално името България.
Говори се за "областта" или "Балканската област". Това обаче не е прецедент, а по-скоро практика за руската имперска политика. Преди 1878 г. във всички мирни договори, като този от Кючук Кайнарджа (1774), по който Русия придобива правото да се застъпва за балканските християни, също не се среща името България.
В манифеста от 12/24.04.1877 г. на император Александър II, с който се обявява войната на Османската империя вместо за "българи" се говори за "християни" и "верноподаници". В него се казва, че Русия обявява война за защита на "поробените славяни". Факт е, че българите не сме славяни, но и този мит е трайно насаден в съзнанието на поколения наши сънародници и до днес по русофилска линия. Пропагандира се тезата, че Русия тръгнала да освобождава поробените православни християни. Пропуска се обаче фактът, че Русия подкрепя схизмата от 1872 г., наложена от Цариградската патриаршия спрямо българската Екзархия. Така българите ставаме "схизматици". Всъщност схизмата действа чак до 1945 г., т. е. не само Русия, а и СССР я приема и спазва.
В договора от Сан Стефано се говори не за България като държава, а за "Балканска област" и това може да се прочете в архивите на руския окупационен фонд, а който не вярва на тях може да прочете и "Авантюрите на руския царизъм" от 1935 г. с убийствения за всеки днешен русофил предговор на комунистическия лидер Васил Коларов.
Исторически факт е че Македония е част от България. Тя обаче на 3.03.1878 г. с изключение на Горна Джумая не е освободена. Турската власт там е разклатена, но поради бездействието на руските окупационни войски е бързо възстановена. За българите в Македония Русия няма да бъде никога освободител, а с действията си срещу техните освободителни борби от 1878 г. чак до войните за обединение (1912-1918) се превръща в отявлен техен враг, наречена от Пейо Яворов по време на т.нар. Шипченските тържества от 1902 г. "джелатина на Македония".
През 1878 г. някои части от западните български земи, които уж са в Санстефанска България така и никога не са освободени. Типичен пример е град Пирот, окупиран от сръбските войски, откъдето никой не може да ги изгони.
Така реално окупираната и контролирана от Русия към 3.03.1878 г. българска територия е доста по-малка от включената като териториален обхват в Санстефанския договор!
Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е голяма тайна, зорко укривана зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните велики сили. Това е умел руски ход, чрез който се укрива руското съучастие в разпокъсването на България и справедливото недоволство на разпокъсания български народ се насочва едностранчиво по адрес на руските съперници Англия и Австро-Унгария. С този ход влиянието на Русия сред българите укрепва допълнително за десетилетия напред и се затвърждава разобличения от българските възрожденци и революционери мит за нейната "освободителна" мисия.
Всъщност случва се това, което граф Н. Игнатиев записва в своите спомени ("Записки"): "За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им към враждебния лагер".
С други думи "целта" на руските "грижи" спрямо българския народ е "да се държи в нравствено подчинение и да се превърне българското население в" послушно оръдие на руската политика". Към 3.03.1878 г. това е факт.
Едва след войната и окончателно по Берлинския договор от 13.07.1878 г. името Балканската област ("Руско-дунавска област") изчезва и в руските документите вече започват да говорят за Северна и Южна България, а после и Източна Румелия.
За липсата на цялостно задълбочено осветляване на събитията от 1878 г. влияние оказва и фактът, че оригиналът на Санстефанския договор е скрит от Русия и все още остава непознат за българите. Нашите архиви съхраняват само копие на Санстефанския договор. Оригиналът си остава заключен дълбоко в руските архиви, до които достъп все още няма никой, особено български историци.
Става дума за вековна политика, формирала един от най-тежките митове в българската история за "освободителната мисия" на Русия на Балканите като цяло и в частност по отношение на България и българския народ.
Този мит има своя генезис в миналото. За успешната му реализация спомага унищожението на старите български ръкописи още от Възраждането, в което са замесени всевъзможни руски учени и пътешественици и техните български помагачи, както и кражбата на тонове от българските архиви, третирани като "трофеи" след преврата на 9.09.1944 г. и окупацията на България от Червената армия. Така към този момент българският народ се оказва лишен против волята му от голяма част от своето архивно и документално наследство, унищожено с помощта на Русия или заключено завинаги в нейните "особени" архиви. Очевиден е стремежът на руската официална страна да не предоставя достъп до тях, да го ограничава и дори да поставя допълнителни условия. Следва се правилото, че който държи миналото, той държи и настоящето. Независимо от това повече от наложително е обаче българската държава официално да поиска от Русия, Турция или Франция копие от този договор за да знаем и учим истинската си история.
Текстът на договора от Санстефано е известен най-вече от публикациите на д-р Богдан Кесяков и проф. Георги Генов.
Санстефанският договор е публикуван в "Принос към дипломатическата история на България" 1878-1925г., т.1. Печатница "Родопи", 1925 г., с кратки обяснителни бележки от д-р Б. Кесяков и предговор на проф. Ст. Баламезов. Текстът му обхваща страниците от 306 до 313.
Втората важна публикация е дело на проф. Г. Генов през 1940 г. Тя влиза в сборника "Международни актове и договори, засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и Съседните страни". С.,1940 г. 464 с. Там договорът е поместен на страници 238-273.
Текстът на договора от 19.02.1878 г. по ст. ст. е писан на френски език...Договорът обаче предвижда ратификация и има вариант на руски език и на османотурски език. Това са езиците на двете договарящи се страни: победителката Русия и победената Османска империя във войната.
Между двата текста в тези два сборника има известни различия. Няма да се спирам подробно на тях, а само маркирам този момент, който се пропуска или подценява, но трябва да се пренебрегва. Ще посоча само един пример. В чл. 8 от руския вариант на договора, публикуван през 1952 г. по времето на диктатора Й. Сталин в сборника с договори на Руската империя от периода 1856-1917 г. е посочено, че срокът на руската окупация на България е ПРИБЛИЗИТЕЛНО 2 години.
През 1925 г. д-р Б. Кесяков посочва същият срок. В някои по-късни публикации обаче, особено след 9.09.1944 г., тиражирани и до днес думата "приблизително" изчезва!? А нейното присъствие в текста е много съществено за осветляване на истинските цели на имперска Русия спрямо нас българите. Видим е стремежът на някои недобросъвестни лица да коригират неудобни за руската политика текстове на договора или части от него. Това обаче е недопустимо, защото се изкривяват исторически факти.
Прави се и една недопустима манипулация с датите и със стиловете в календара. Точната дата на подписване на Санстефанския договор е 19.02.1878 г. по стар стил. Това, както посочих, е денят на възшествието на император Александър II на престола. При преизчисляване на датите по новия стил се получава 3 март. Пропуска се обаче нещо много съществено. На 19.02.1878 г. прелиминарният мирен договор в Сан Стефано е подписан, само че не влиза в сила веднага! Такава е практиката в международното право. Неговият чл. 29 се съобразява с тази практика и предвижда процедура по ратификацията му. Тази процедура отнема известно време и приключва на 4.03.1878 г. по стар стил, което на свой ред позволява на руския "Правителствен вестник", № 54 да направи публикация в такова насока на 9/21.03.1878 г., както изрично е посочено в сборника с руски документи от 1952 г.
Следователно години наред се отбелязва една дата 3 март (дата на подписване на един предварителен мирен договор), при това като национален празник без да се уточнява, че въпросният договор към този момент не е породил правното си действие!
Същественото в случая е, че към тази дата (3.03.1878) Русия вече усилено работи чрез дипломацията си за неговата ревизия чрез постигане на споразумение с Австро-Унгария, а след това и с омразната й Англия. Следователно, когато договорът е ратифициран от освободителите и влиза в сила, руската страна вече не го счита за валиден и започва да полага усилия да го обезсили.
Срещу самия договор има доста силни противници в самата Русия, в това число сред нейните дипломати. Посланикът в Лондон граф П. Шувалов е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира политическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския договор. Затова пише следното: "Санстефанският мир е едно нещастие за нас... Това е най-голямото недоразумение, което ние моежм да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки".
Със Санстефанския договор граф Н. Игнатиев успява да настрои срещу българите всички съседи - сърби, гърци, румънци, дори албанци. В Европа през 1878 г. се създават силни антибългарски настроения, защото виждат в българите "руски протежета" и "оръдия на руската политика", а "голяма" Санстефанска България или още "Игнатиева България се счита за "Малката Русия" на Балканите.
Русофилските митове около този несъстоял се предварителен договор за безсрочна окупация на България засягат и личността на граф Н. Игнатиев. Той е обявен едва ли не за най-големият българофил в Русия!? И тази погрешна представа, насадена от русофилите като теза в българската казионна историография се преповтаря вече десетилетия.
Като главен "архитект" на Санстефанския договор през 1878 г. "Лъжко паша" успява да измами не само османските политици, но и българите за истинските намерения на Русия в Източната криза. Тя постига целите си: отмяна на унизителния Парижки мирен договор от 1856г. с териториални придобивки в Кавказ и Бесарабия и раздробяване на Българската екзархия, за да не е пречка единна и силна България за бъдещите руски завоевания на Балканите. Затова Русия и лично граф Н. Игнатиев през 1878 г. има пряка вина за националното разединение на българите, за новото поробване на добруджанските и моравските българи, за удължаване на турската власт над родопските и тракийските българи.
Санстефанската измама от 1878 г. е разобличена от Кръстю Раковски в негово изследване "Русия на Изток. Историческо изследване на руската политика на изток и частно - в България": "Св. Стефанский договор за Русия нямаше реално значение…Има руски защитници в България, които вярват, че Русия иска създаването на една велика България. Но тези руски защитници имат голем недостатък - те не четат руските вестници... действителното желание на руската дипломация е да не види никой път България една силна и независима държава. Такава една България не влиза в интересите на Русия, защото тогава тя не ще има влияние над нея... Наопаки - слаба и разпокъсана България - ето идеала на руската дипломация".
В книгата си "Из прошлаго русской дипломатии" от 1890 г. руският дипломат и историк Сергей Татищев на страница 503 дословно пише, че "след като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не "целокупна" България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си".
По-нататък С. Татищев подчертава, че с България трябва да се постъпи така, както е било постъпено с Полша, т. е. да бъде "изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока", за да се знае "какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка на великата Русия". Само 4 години по-късно именно С. Татищев ще договори с княз Фердинанд свалянето на Ст. Стамболов, а неуспешен опит за изпълнение на този зловещ план има в хода на Междусъюзническата война през лятото 1913 г., разобличен от такъв голям българин като старозагорския митрополит Методий Кусев, роден в Прилеп, Македония.
Подробно:
https://www.faktor.bg/bg/articles/mneni ... ya-dogovor
Целта на Руската империя във войната от 1877-1878хг. е ревизия на унизителния за нея Парижки мирен договор от 1856 г., овладяване на Южна Бесарабия, с което тя стъпва на Долния Дунав, господство в Черно море, доближаване до Проливите и придобивки в Кавказ.
Решаването на българския въпрос като най-важна част на Източния въпрос по време на кризата (1875-1878) е средство, а не цел и се явява само етап към решаване на стратегическата цел на Русия.
... създаването на Екзархията бележи първата крачка към възраждането на българската държава след няколко века османска власт.
Територията на Екзархията е близо 220 000 кв. км и включва всички земи населени с преобладаващо българско население според регистрите на населението.
Екзархийските български граници са основата, върху която се стъпва от великите сили при вземане на техните решения на Цариградската посланическа конференция в края на 1876 г. те предвиждат реформи в Османската империя чрез създаване по препоръчания на Портата проект на две автономни области в центрове София и Търново.
Призракът на обединена България в проекта, одобрен от великите сили на тази конференция с двете автономни български области плаши много Русия и тя се заема да не допусне създаването й. Това може да стане като се ускори избухването на войната. В това отношение много важна се оказва ролята на граф Н. Игнатиев - "вицеимператорът на Цариград", привърженик на т. нар. тиха дипломация. Планът му за разпокъсване на българските земи се изпълнява точно. Отказът на Портата да изпълни решенията на Цариградската конференция и последвалия я Лондонски протокол (19/31.03.1877) стават повод за войната, обявена с манифест на руския император на 12/24.04.1877 г.
Особеното за тази война е, че Русия воюва срещу Османската империя с мандат на великите сили. Тя е пълномощник на "европейския концерт" на великите сили. Този "мандат" носи предимства, но и недостатъци, защото всеки опит за самостоятелно еднолично решение на Източния въпрос няма да се допуска.
Русия привлича на своя страна като съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора. От руските съюзници най-съществено е румънското военно участие, особено при Плевен и край Видин, докато сръбското, започнало едва след падането на Плевен (10.12.1877) е без реален военен принос и се изразява в окупация на западни български земи.
Лошото за нас е, че след като са станали руски съюзници тези балкански държави, воюващи за своята независимост трябва да бъдат компенсирани за неизбежните им загуби във военния конфликт. Това Русия ще прави по изпитания от нея имперски модел за наша сметка чрез откъсване на български земи в Сан Стефано и подаряването им съответно на Румъния (Северна Добруджа с Тулчанска епархия), и на Сърбия (Нишко и Лесковацко с долината на р. Българска Морава с две български епархии Нишка и Нишавска).
Въпреки лошото си въоръжение българските опълченци доброволци в руската армия имат своя реален военен принос за победата....За "благодарност" нито един българин не е поканен от Русия при подписването на договора край Сан Стефано! Въпреки хилядите ни жертви (цивилни и военни) българите не сме признати за "съвоюващи". Точно както ще постъпи и СССР след края на Втората световна война през 1947 г. на мирната конференция в Париж.
Така констатираме следния факт: има българско участие във войната, но няма българско участие в подписването на мирния договор, с който тя завършва.
Големите въпроси, свързани със съдбата на българския народ Русия ще решава без нас. Така ще бъде и на Берлинския конгрес през лятото на 1878 г. Там българска делегация не е поканена, за да не бъдат разкрити пред нея тайните руски споразумения със западните държави от Райхщад (юни 1876), Будапеща (януари-март 1877) и Лондон (май 1878) за унищожението на Санстефанска България.
Няма друга държава в света, която да празнува като национален празник събитие, в което не й е признато участието от силата, наложила след това окупация на "освободената област", както в руските документи се е наричала България.
Да се върнем в Сан Стефано на 19.02.1878 г. Делегацията, която води финалните преговори за сключване на мира се състои изключително от руснаци. Те и не помислят да включат в нея български първенци, въпреки че на Цариградската конференция (декември 1876 - януари 1877), де факто е признато съществуването на българската нация.
Има тогава немалко познати на обществеността не само в Османската империя, а и в Европа изтъкнати българи, достойни да представляват народа, чиято бъдеща държава се създава в този момент. Наред със низвергнатия от турците екзарх Антим І и новия Йосиф І, много български нотабили като Ал. Богориди, Г. Кръстевич са заемали висши османски служби. С висок авторитет пред османските управници се ползват доскорошните борци за църковна независимост - д-р Ст. Чомаков, Т. Икономов, Т. Бурмов. Всеобщо признат и уважаван е и поетът-журналист П. Р. Славейков.
До наши дни бяха пренебрегвани немалко свидетелства за приготовленията на изтъкнати българи да вземат участие при определянето на бъдещата съдба на родината. Те не са били потърсени да изкажат своето мнение. Надделява обаче тезата, формулирана от граф Н. Игнатиев в неговите прословути "Записки", според която българите сме "суров материал, без достатъчно кадри за образуване на самостоятелно княжество".
На 19.02.1878 (ст. ст.) е подписан Санстефанският прелиминарен мирен договор. Руската делегация е избрала точно тази дата, за да прослави за трети път императора Александър ІІ. На този ден е неговото възшествие на престола през 1855 г. На същия ден през 1861 г. той премахва крепостничеството и става "Цар освободител" на руските селяни. Внушението, което се преследва от граф Н. Игнатиев, наречен още "Лъжко паша" е, че Александър ІІ ще бъде "Цар-освободител" и на българите. Нещо, в което много наши сънародници вярват и до днес.
Държавноправнопрвният статут на "Сан Стефанска България" личи ако се анализират много внимателно текстовете на Санстефанския прелиминарен (предварителен) договор и ако те се съпоставят с някои други достъпни руски документи от епохата.
Как самата Русия третира България личи от сборника със секретни руски документи от 1892 г. Там България е наречена "Балканска област" или по точно "Руско-дунавска област". Това упорито се укрива, защото не отговаря на мита за "освободителната мисия" на Русия. В предговора на сборника, писан от опълченеца Д, Петков се казва:"Ако преди Освобождението се явеше някой да доказва с каквито и да било средства, че приготовляваната от Русия война с Турция е война не за освобождението на "бедных славян", а за разширението на Руската империя и за завладяването на Балканите от Русия - нямаше да се намери нито един българин, който да го повярва и когото да не наречаха враг на българския народ.
Никой българин не можеше да допусне тогава, че "православна Русия", която с векове ни е изпращала икони и камбани като подарък, която е водила няколко войни с Турция, не се стреми към нашето освобождение, а всъщност иска разширение на своето царство за обладанието на Балканите. Истина е, че на мнозина от нас беше известно завещанието на Петър Великий, както и желанието на всички подир него руски царе, да завземат Цариград, но нашите понятия за тия руски стремления не са отивали никога по-нататък от завземането на Цариград. Рядко и твърде рядко може да е имало някой умен и далновиден човек, който да е разбирал, да е съглеждал, че в стремлението си да завземе Цариград, Русия ще иска да завладее окончателно и България.
Гневът ни против варварската азиатска Турция, на която дотогава бяхме роби: желанието ни да видим своята угнетителка разбита и съсипана, бяха толкова силни, щото малцина са искали да знаят за последствията, които можеха да ни сполетят от нахлуването на Русия в Балканите..."
Пропагандните митове за 3 март се заключават общо взето около внушението и твърдението, че Русия дала на българите свобода и независимост!?
Русофилите обаче не търсят отговор на следния важен въпрос: какво дава на българския народ Русия на 3.03.1878 г. и дали това "даденото", срещано и като "дарено", отговаря на въжделенията на българския народ?
Крайната цел на революционните борби на българите през Възраждането е политическо освобождение, т. е. възстановяване на българската държавност. Идеалът на българите през Възраждането е създаване на свободна, независима и обединена България.
Санстефанска България не е реализация на този български идеал. Първо тя не е свободна, а окупирана земя. В текстовете на договора (френски, руски, български) се използва терминът "окупация", "окупационен", "окупационна". Този легален термин се укрива и до днес умишлено. Универсалното значение на понятието "окупация" означава "задържане на територия и контрол върху нея".
Санстефанска България е окупирана област. Окупираната територия не е свободна. В окупираната територия друга сила (държава) упражнява върховната власт. Български държавни институции на 3.03.1878 г. все още няма. Те ще бъдат тепърва изграждани от органите на временната руска окупация в периода 1877-1879 г. Този факт показва подчиненият статут на Санстефанска България.
Санстефанска България е окупирана от цял руски окупационен корпус. Чл. 8 определя, че той ще включва шест пехотни дивизии и две кавалерийски дивизии с численост 50 000 души. Няма задължение на Русия да изтегли войските си. Не е уточнено и от кога започва тази окупация.
Граф Н. Игнатиев нямат сериозни намерения да допуснат образуването на българско правителство, но за сметка на това са намислили да отстранят всякакви ограничения за окупацията на България. Това личи в чл. 25 на договора, според който "пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между н. в. руския император и н. в. султана".
Санстефанският договор е ревизиран в Берлин на 13.07.1878 г. Чл. 22 на Берлинския договор намалява времетраенето на руската окупация от "приблизително две години" на 9 месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на 3 месеца след изтичането на 9-месечния период.
В българската историография този период е наричан "Временно руско управление", докато в официалните архивни руски документи и в българските дипломатически преписки до 9.09.1944 г. той е означаван като "руска окупация на България", което е по-правилно.
Като окупирана земя Санстефанска България не е суверенна. Лишена е от държавноправен суверенитет. Държавноформиращите елементи са три -държавна територия, народ като субект и обект на упражняване на властта в държавата и държавна власт. Не всички от трите елемента за България на 3.03.1878 г. са налице. Липсва най-важният елемент държавната българска власт, която осигурява доминирането над другите два елемента - земята и хората.
Санстефанският договор нищо не споменава за български държавни символи- герб, печат, знаме, химн, столица. Общо правило е, че държава без символи няма. Обикновено това се урежда в основния закона на една държава (конституцията). Но в Санстефанският договор не се говори за конституция. Неговият чл. 7 се споменава за "организация на бъдещото управление според правилата, установени през 1830 г. след Одринския мир в Дунавските княжества". Следователно говорим за Органически устав на автономни, но не независими държави.
Чл. 7 подчертава отново зависимостта на княжеството, защото неговият държавен глава (княз) ще се избира по сложна процедура от населението при потвърждение от Високата Порта и по съгласие (консенсус) между великите сили. Няма пряк избор на държавен глава и това положение не може да се измени. Самият княз е зависим не само от великите сили и Портата, но и от руския императорски комисар. В това отношение има категоричен текст в чл. 7, който фактически овластява като върховен управител руския императорски комисар за срок от цели две години, който ще има много важни функции: ще въвежда новото управление и ще осъществява надзорът за неговото упражняване.
Върху руската окупация няма на практика международен контрол. Допускане на специални делегати от Европа към комисаря е само една хипотеза, която трудно може да бъде реализирана. Текстът на договора в това отношение не задължава, а само пожелава. Затова трудна и почти невъзможна е хипотеза за установяване на международен контрол над руската окупация.
По Берлинския договор този въпрос ще бъде изчистен и ще бъде доста по-добре уреден чрез установяване на прецизен механизъм за европейски контрол.
По чл. 10 договора въвежда екстериториално право на турските войски през българска територия. Русия отстъпва на победена Турция право да прокарва свои войски през българска територия. Този чл. 10 създава условия за удължаване за неопределено време на руската окупация на България и явно това е била целта за да бъде вкаран в договора. При това граф Н. Игнатиев се опитва да обвърже австро-унгарската окупация на Босна и Херцеговина с руската окупация на България и то преди австро-унгарските войски да нахлуят в Босна и Херцеговина. Той знае много добре, че австро-унгарците нямат никакво намерение да се изтеглят от там и очевидно смята, че с този пазарлък може да се увековечи и руската окупация на България.
Чл. 12 от договора предвижда събарянето на всички крепости на Дунав. При условие, че дунавските крепости стават вече гранични с независима Румъния и че представляват важни отбранителни съоръжения, този текст буди недоумение. Излиза, че Русия лишава България от защита по Дунав, още повече че самият чл. 12 допълва: "За в бъдеще не ще има никакви крепости по бреговете на тая река". Стремежът на Русия явно е бил по всяко време тя да има свобода да настъпи на юг към Проливите през българските земи.
Санстефанска България е автономно княжество, т. е. зависимо. Текстът на чл. 6 изрично посочва това, но не казва, кой е сюзеренът. Автономията не е независимост. Княжество България дори след Съединението му с Източна Румелия на 6.09.1885 г. остава автономно спрямо Османската империя и великите сили чак до провъзгласяване на независимостта на 22.09.1908 г. и по-точно до нейното признание през 1909 г.
След анализа на основните текстове на Санстефанския договор става ясно, че "Балканската област" на Русия, наречена по-късно Княжество България има особен статут. Тя е автономна (васална) на Османската империя. Султанът, макар че е сюзерен няма голямо влияние върху българските вътрешни работи, защото е зависим от великите сили, чиято воля се упражнява върху България. Те пък са "предали" на една от тях - Русия управлението на България. Така по Санстефанския договор уж свободна България е много по-зависима от Русия, отколкото от Османската империя. За великите сили поне до Съединението от 6.09. 1885 г. няма съмнения, че Княжество България е руски протекторат. Това е форма на зависимост, при която страната има формално своето държавно самоуправление и институции, но действа под властта на държава-протектор.
Протекторатът запазва някои свои институции. В случая с България такива се създават. Той има в частност държавен глава, правителство, администрация, но в крайна сметка се намира под постоянния контрол на чуждата държава. Нейните външнополитически и външнотърговски отношения се определят от държавата протектор. Отбраната й е вече не нейна грижа, тя е грижа на протектора. Това е реалният статут на Княжество България на 3.03.1878 г.
Има още факти, които потвърждават извода за Санстефанска България като руски протекторат. Най-важните актове на Временното руско управление (ВРУ) се осъществяват след подписването на Берлинския договор. Това са актовете, положили основата на правната уредба на Княжество България. След подписването на Берлинския договор едва през 1879 г. ВРУ организира свикването на Първо ВНС, което на 16.04.1879 г. приема Търновската конституция и избира първият български княз Александър І. На 5.07.1879 г. е назначено и първото българско правителство с министър-председател русофилът Т. Бурмов.
Така 3.03.1878 г. се оказва, че не е нито началото, нито пък краят на вековната борба на българите за освобождение. Пътят към истинската свобода, суверенитет и национално обединение се оказва много дълъг. Борбата ще продължи и след 3.03.1878 г. и ще преминава през отхвърляне на руската протекция и намеса на "освободителката" в делата на княжеството.
- Защо в този важен договор не присъства името България, какви са тайните сметки, кроени зад гърба на народа ни?
- Колкото и да е странно да звучи, при подготовката и воденето на войната, руските официални органи и лица не употребяват думата България. Далече преди началото на войната, на 26.06/8.07.1876 г., в малкото австро-унгарско градче Райхщад, в пределите на днешна Чехия се подписва тайно споразумение между Русия и Австро-Унгария. Според него се изключва образуването на компактна славянска държава при евентуална руска победа над Турция. Ако се появи някаква държава, чието име не е посочено, нейната южна граница не би трябвало да прехвърля билото на Стара планина.
В Санстефанския договор също не се споменава официално името България.
Говори се за "областта" или "Балканската област". Това обаче не е прецедент, а по-скоро практика за руската имперска политика. Преди 1878 г. във всички мирни договори, като този от Кючук Кайнарджа (1774), по който Русия придобива правото да се застъпва за балканските християни, също не се среща името България.
В манифеста от 12/24.04.1877 г. на император Александър II, с който се обявява войната на Османската империя вместо за "българи" се говори за "християни" и "верноподаници". В него се казва, че Русия обявява война за защита на "поробените славяни". Факт е, че българите не сме славяни, но и този мит е трайно насаден в съзнанието на поколения наши сънародници и до днес по русофилска линия. Пропагандира се тезата, че Русия тръгнала да освобождава поробените православни християни. Пропуска се обаче фактът, че Русия подкрепя схизмата от 1872 г., наложена от Цариградската патриаршия спрямо българската Екзархия. Така българите ставаме "схизматици". Всъщност схизмата действа чак до 1945 г., т. е. не само Русия, а и СССР я приема и спазва.
В договора от Сан Стефано се говори не за България като държава, а за "Балканска област" и това може да се прочете в архивите на руския окупационен фонд, а който не вярва на тях може да прочете и "Авантюрите на руския царизъм" от 1935 г. с убийствения за всеки днешен русофил предговор на комунистическия лидер Васил Коларов.
Исторически факт е че Македония е част от България. Тя обаче на 3.03.1878 г. с изключение на Горна Джумая не е освободена. Турската власт там е разклатена, но поради бездействието на руските окупационни войски е бързо възстановена. За българите в Македония Русия няма да бъде никога освободител, а с действията си срещу техните освободителни борби от 1878 г. чак до войните за обединение (1912-1918) се превръща в отявлен техен враг, наречена от Пейо Яворов по време на т.нар. Шипченските тържества от 1902 г. "джелатина на Македония".
През 1878 г. някои части от западните български земи, които уж са в Санстефанска България така и никога не са освободени. Типичен пример е град Пирот, окупиран от сръбските войски, откъдето никой не може да ги изгони.
Така реално окупираната и контролирана от Русия към 3.03.1878 г. българска територия е доста по-малка от включената като териториален обхват в Санстефанския договор!
Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е голяма тайна, зорко укривана зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните велики сили. Това е умел руски ход, чрез който се укрива руското съучастие в разпокъсването на България и справедливото недоволство на разпокъсания български народ се насочва едностранчиво по адрес на руските съперници Англия и Австро-Унгария. С този ход влиянието на Русия сред българите укрепва допълнително за десетилетия напред и се затвърждава разобличения от българските възрожденци и революционери мит за нейната "освободителна" мисия.
Всъщност случва се това, което граф Н. Игнатиев записва в своите спомени ("Записки"): "За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им към враждебния лагер".
С други думи "целта" на руските "грижи" спрямо българския народ е "да се държи в нравствено подчинение и да се превърне българското население в" послушно оръдие на руската политика". Към 3.03.1878 г. това е факт.
Едва след войната и окончателно по Берлинския договор от 13.07.1878 г. името Балканската област ("Руско-дунавска област") изчезва и в руските документите вече започват да говорят за Северна и Южна България, а после и Източна Румелия.
За липсата на цялостно задълбочено осветляване на събитията от 1878 г. влияние оказва и фактът, че оригиналът на Санстефанския договор е скрит от Русия и все още остава непознат за българите. Нашите архиви съхраняват само копие на Санстефанския договор. Оригиналът си остава заключен дълбоко в руските архиви, до които достъп все още няма никой, особено български историци.
Става дума за вековна политика, формирала един от най-тежките митове в българската история за "освободителната мисия" на Русия на Балканите като цяло и в частност по отношение на България и българския народ.
Този мит има своя генезис в миналото. За успешната му реализация спомага унищожението на старите български ръкописи още от Възраждането, в което са замесени всевъзможни руски учени и пътешественици и техните български помагачи, както и кражбата на тонове от българските архиви, третирани като "трофеи" след преврата на 9.09.1944 г. и окупацията на България от Червената армия. Така към този момент българският народ се оказва лишен против волята му от голяма част от своето архивно и документално наследство, унищожено с помощта на Русия или заключено завинаги в нейните "особени" архиви. Очевиден е стремежът на руската официална страна да не предоставя достъп до тях, да го ограничава и дори да поставя допълнителни условия. Следва се правилото, че който държи миналото, той държи и настоящето. Независимо от това повече от наложително е обаче българската държава официално да поиска от Русия, Турция или Франция копие от този договор за да знаем и учим истинската си история.
Текстът на договора от Санстефано е известен най-вече от публикациите на д-р Богдан Кесяков и проф. Георги Генов.
Санстефанският договор е публикуван в "Принос към дипломатическата история на България" 1878-1925г., т.1. Печатница "Родопи", 1925 г., с кратки обяснителни бележки от д-р Б. Кесяков и предговор на проф. Ст. Баламезов. Текстът му обхваща страниците от 306 до 313.
Втората важна публикация е дело на проф. Г. Генов през 1940 г. Тя влиза в сборника "Международни актове и договори, засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и Съседните страни". С.,1940 г. 464 с. Там договорът е поместен на страници 238-273.
Текстът на договора от 19.02.1878 г. по ст. ст. е писан на френски език...Договорът обаче предвижда ратификация и има вариант на руски език и на османотурски език. Това са езиците на двете договарящи се страни: победителката Русия и победената Османска империя във войната.
Между двата текста в тези два сборника има известни различия. Няма да се спирам подробно на тях, а само маркирам този момент, който се пропуска или подценява, но трябва да се пренебрегва. Ще посоча само един пример. В чл. 8 от руския вариант на договора, публикуван през 1952 г. по времето на диктатора Й. Сталин в сборника с договори на Руската империя от периода 1856-1917 г. е посочено, че срокът на руската окупация на България е ПРИБЛИЗИТЕЛНО 2 години.
През 1925 г. д-р Б. Кесяков посочва същият срок. В някои по-късни публикации обаче, особено след 9.09.1944 г., тиражирани и до днес думата "приблизително" изчезва!? А нейното присъствие в текста е много съществено за осветляване на истинските цели на имперска Русия спрямо нас българите. Видим е стремежът на някои недобросъвестни лица да коригират неудобни за руската политика текстове на договора или части от него. Това обаче е недопустимо, защото се изкривяват исторически факти.
Прави се и една недопустима манипулация с датите и със стиловете в календара. Точната дата на подписване на Санстефанския договор е 19.02.1878 г. по стар стил. Това, както посочих, е денят на възшествието на император Александър II на престола. При преизчисляване на датите по новия стил се получава 3 март. Пропуска се обаче нещо много съществено. На 19.02.1878 г. прелиминарният мирен договор в Сан Стефано е подписан, само че не влиза в сила веднага! Такава е практиката в международното право. Неговият чл. 29 се съобразява с тази практика и предвижда процедура по ратификацията му. Тази процедура отнема известно време и приключва на 4.03.1878 г. по стар стил, което на свой ред позволява на руския "Правителствен вестник", № 54 да направи публикация в такова насока на 9/21.03.1878 г., както изрично е посочено в сборника с руски документи от 1952 г.
Следователно години наред се отбелязва една дата 3 март (дата на подписване на един предварителен мирен договор), при това като национален празник без да се уточнява, че въпросният договор към този момент не е породил правното си действие!
Същественото в случая е, че към тази дата (3.03.1878) Русия вече усилено работи чрез дипломацията си за неговата ревизия чрез постигане на споразумение с Австро-Унгария, а след това и с омразната й Англия. Следователно, когато договорът е ратифициран от освободителите и влиза в сила, руската страна вече не го счита за валиден и започва да полага усилия да го обезсили.
Срещу самия договор има доста силни противници в самата Русия, в това число сред нейните дипломати. Посланикът в Лондон граф П. Шувалов е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира политическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския договор. Затова пише следното: "Санстефанският мир е едно нещастие за нас... Това е най-голямото недоразумение, което ние моежм да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки".
Със Санстефанския договор граф Н. Игнатиев успява да настрои срещу българите всички съседи - сърби, гърци, румънци, дори албанци. В Европа през 1878 г. се създават силни антибългарски настроения, защото виждат в българите "руски протежета" и "оръдия на руската политика", а "голяма" Санстефанска България или още "Игнатиева България се счита за "Малката Русия" на Балканите.
Русофилските митове около този несъстоял се предварителен договор за безсрочна окупация на България засягат и личността на граф Н. Игнатиев. Той е обявен едва ли не за най-големият българофил в Русия!? И тази погрешна представа, насадена от русофилите като теза в българската казионна историография се преповтаря вече десетилетия.
Като главен "архитект" на Санстефанския договор през 1878 г. "Лъжко паша" успява да измами не само османските политици, но и българите за истинските намерения на Русия в Източната криза. Тя постига целите си: отмяна на унизителния Парижки мирен договор от 1856г. с териториални придобивки в Кавказ и Бесарабия и раздробяване на Българската екзархия, за да не е пречка единна и силна България за бъдещите руски завоевания на Балканите. Затова Русия и лично граф Н. Игнатиев през 1878 г. има пряка вина за националното разединение на българите, за новото поробване на добруджанските и моравските българи, за удължаване на турската власт над родопските и тракийските българи.
Санстефанската измама от 1878 г. е разобличена от Кръстю Раковски в негово изследване "Русия на Изток. Историческо изследване на руската политика на изток и частно - в България": "Св. Стефанский договор за Русия нямаше реално значение…Има руски защитници в България, които вярват, че Русия иска създаването на една велика България. Но тези руски защитници имат голем недостатък - те не четат руските вестници... действителното желание на руската дипломация е да не види никой път България една силна и независима държава. Такава една България не влиза в интересите на Русия, защото тогава тя не ще има влияние над нея... Наопаки - слаба и разпокъсана България - ето идеала на руската дипломация".
В книгата си "Из прошлаго русской дипломатии" от 1890 г. руският дипломат и историк Сергей Татищев на страница 503 дословно пише, че "след като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не "целокупна" България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си".
По-нататък С. Татищев подчертава, че с България трябва да се постъпи така, както е било постъпено с Полша, т. е. да бъде "изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока", за да се знае "какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка на великата Русия". Само 4 години по-късно именно С. Татищев ще договори с княз Фердинанд свалянето на Ст. Стамболов, а неуспешен опит за изпълнение на този зловещ план има в хода на Междусъюзническата война през лятото 1913 г., разобличен от такъв голям българин като старозагорския митрополит Методий Кусев, роден в Прилеп, Македония.
Подробно:
https://www.faktor.bg/bg/articles/mneni ... ya-dogovor