Нова История ⇒ България през социализма. Документи

[bigdragon]

Аз пък съм очевидец и потвърждавам.
Края на 70-те вече ходех по хотели из България,
беше свързано със спорта, а от средата на 80-те
вече ходех и в командировки...

[Пресиян]

Според Статистически годишник на България с данни за 1989г. през 1989г. в България в почивни домове на морето са почивали само 421 702 души, а общият брой на леглата през 1989г. в почивните домове на морето в България е бил само 69 413.
Следователно през 1989г. само около 5 % от хората в България са почивали в почивни домове на морето в България.

Специално относно почивките на морето - почти всяко предприятие имаше "ведомствени бунгала", тъй че реалният брой изкарали по две седмици на морето всяко лято е много пъти по-голям от отчета на почивните домове.

Не съм съгласен с мнението, че почти всяко предприятие предприятие е имало на морето бунгала. Доста предприятия не са имали бунгала на морето.
Според мен в данните, които съм посочил по-горе, са включени и почивалите в бунгала в почивните бази. Навремето почивен дом и почивна станция и почивна база бяха синоними. Тоест част от леглата в тези почивни бази са били в бунгала и данните включват и почивалите в бунгала в тези почивни бази.
Всъщност от тези 421 702 души, които съм посочил по-горе, 21 805 са почивали за по-малко от две седмици и в случая се е използвал термина краткотраен отдих.

Всичко, което съм писал по-горе, е съвсем коректно. Аз съм писал само за брой хора почивали на морето в България в почивни домове. Затова всичко, което съм писал по-горе е вярно.

[plamenhk]

Думите "море", "българин" и "хотел" през соца не можеха да се сложат в едно изречение

Потвърждавам !!!

Извинявам се, че пиша така все едно съм очевидец (не съм толкова дрът), това е по разкази и прочетени материали.

Потвърждавам истинността в разказите и написаното от теб.

[koko]

Ако се направи проучване на легловата база на ведомствените почивни станции по Черноморието, може да се окаже, че 5% за 1989г. си е надута статистика.
Например, ВМЗ - Сопот и Ф. Енгелс/Арсенал - Казанлък имаха почивни станции в Несебър всяка с максимум 300 легла при персонал между 10 и 20 хиляди души във всеки от двата комбината. Кои други предприятия имаха почивни станции, с каква леглова база и при какъв персонал?

[De Ruyeter]

Същото може да се каже и за миньорите - имаха станция в Несебър Горубсо, Миньор в Св. Константин и Елена, тогава май беше Дружба, още една на Журналист, но като кажем миньори тук включваме хората от Рудозем, Мадан, Златоград, Панагюрище, Пирдоп, Златица, Ивайловград, Момчилград, Крумовград, които пред 1989 г. бяха доста многолюдни. Така че легловата база си беше кът на фона на хилядите миньори.

[piston]

изтрити обиди


УЖАСИТЕ НА КОМУНИЗМА

!!!! Четивото не е подходящо за чувствителни натури !!!!

_____________________________________________________________________

Пастор Митко Матеев е роден на 11 януари 1909 в Горна Митрополия. Като строителен работник посещава частната вечерна гимназия на д-р Гаврийски и се дипломира в Трета мъжка гимназия. През есента на 1926 заминава да следва в Германия и става студент в евангелската богословска семинария във Вернигероде. През 1927 продължава следването си в Рига, Латвия, в протестантската висша семинария. През 1928 се завръща в Германия, за да завърши богословското си образование във Виденест през 1930. След следването и дипломирането си през 1931 пастор Митко Матеев се завръща в България и служи в евангелска баптистка църква в Горна Митрополия и София. Само за 5 години, до средата на 1935 п-р Матеев организира духовната и социална работа на 26 църковни общества.

До арестуването му от Държавна сигурност и началото на репресиите и процесите срещу евангелските християни (1949 г. , Митко Матеев е пастор в евангелска баптистка църква в София на ул. Осогово 63. П-р Матеев лежи в затвори и концентрационни лагери заедно с други бележити български общественици, политици и духовни лидери на трите християнски клона у нас. Освободен през 1961 той остава под наблюдение и контрол на ДС, без право на нормална работа, заклеймен като враг на народа и комунистическата държава.

През есента на 1971 той успява да премине нелегално през границата и след много перипетии се озовава във Виена. Като емигрант Митко Матеев не спира да информира западната общественост за репресиите и действителността в България. 1972 започва да води сказки и информационни лекции в университети, църкви и пише в различни медии за режима в България. 1973 на немски език издава първата си книга “С Исус в Дяволската килия” със свидетелства за процесите над евангелските пастори и католическите свещеници, с първоначален 30 000 тираж книгата намира голям отзвук на немскоезичния литературен пазар. 1974 излиза втората му книга “Терорът в Червения рай”, с много повече факти и документи на холандски език. Всички средства от изданията и дарения пастор Матеев събира в специален фонд за подпомагане на Преследваната Църква зад Желязната завеса - чрез канали се доставят Библии, помага се на семейства на затворени и убити християни от трите деноминации в България. От 1977 п-р Матеев живее в Канада, където издава през 1980 първата си книга на английски език “Документи от мрака”. Тя се преиздава в Канада и се издава и в САЩ. До 1988 издава и други книги на английски и руски език за репресиите над Църквата в Бъглария и над християни в други комунистически държави, за които събира документи и свидетелства от емигрирали жертви и близки на жертви.

х х х

Комунистическият режим бе изправен пред голяма дилема. Религиозни мотиви не можеха директно да се използват, за да ни изправят пред съда и осъдят. Народното мнение в и извън страната щеше да го формулира като религиозно преследване. Затова обвиненията трябваше да бъдат от криминален характер като шпионаж, заговор против държавата, контрабанда, тайна връзка с империалистическите сили и пр. Всякакви методи на изтезания и заплахи бяха използвани, за да позволят на правителството да играе тази дяволска игра с нас и със света.

Използвайки варварски за 20-ти век средства, те приложиха всичко възможно и успяха да сломят нашите характери и воля. Под ръководството на престъпника - министър на вътрешните работи Антон Югов, група от мъчители-садисти, водена от Стефан Богданов, началник на ДС, препарираха 15-те водещи евангелски пастори за тяхната игра в ужасно инсцениран процес.

Единичните килии, в които ни натикаха, бяха влажни и пълни с въшки и дървеници. След няколко дни посред нощ се отвори с трясък желязната врата на килията. Чух заповедта на двама агенти в цивилно облекло: „Излизай!”. Едва прекрачил прага на килията, получих страшни удари с гумени палки по главата.

Откараха ме в един от коридорите на затвора. Там ме обърнаха с лице към стената на около 70 сантиметра отдалечен и ме заставиха да опра стената с двата си показалеца. Зад мен почнаха да се движат с гумените си палки в ръце двамата агенти. След доста дълго време започнах да отпускам ръцете си надолу и да мърдам изморените си крака, като същевременно заявих, че не мога вече да издържам в това напрегнато положение. Едва казал тези думи, получих страшни удари по главата и ругатни. Независимо от нанесените удари и хули, аз ги молех да ме отведат до клозета поради моята естествена нужда. В отговор на тази молба агентите-садисти започнаха още по-силно да ме бият и с ритници в гърба ме повалиха на циментовия под, продължавайки да ме ритат, бият и ругаят. Не можах да издържа и се изходих и уринирах в собствените си дрехи. Явно е, че в едно такова състояние засмърдях. Садистите обаче продължиха да ме бият и ругаят. Най-после заповядаха да ставам. Така усмърдял се, бях натикан обратно в килията.

Не съм в състояние да опиша ужаса и трагедията, прекарани в такова положение цели три денонощия, без да ми дадат възможност да отида до клозетите. На следвашия ден ме обковаха в белезници и цели седем денонощия не отвориха вратите и не ми дадоха отново възможност да отида до клозетите.

Почти полуумен, обезобразен, лежащ в собствената си мръсотия, с подути ръце и крака, не ми оставаше нищо друго, освен да крещя да ми освободят ръцете и да ме отведат до клозетите. Ченгетата, слуги на комунистическата диктатура отвориха изведнъж килийната врата. С най-мръсни думи и бой ме откараха в клозета. Развързаха ми ръцете и ми заповядаха да съблека усмърделите си дрехи. Без да ми позволят да се измия. Гол ме откараха обратно в смрадливата килия. След това ми донесоха ‘затворническо” облекло и заповядаха да го облека мръсен.

След една „почивка” от два дни на дажба 200 грама сух плесенясал хляб и едно канченце замърсена солена вода, на третия ден ме откараха в една голяма полутъмна стая. Там седяха четирима души в цивилно облекло. Те ми заявиха, че са следователи и че са дошли да помогнат в следствието. Подадоха ми приготвено от тях на пишеща машина „самопризнание за шпионаж и предателство в полза на западните сили”. Те даже ме съветваха веднага да подпиша това “самопризнание”, за да ми се облекчи положението. Обещаха ми, че веднага ще бъда пуснат на свобода… Каква гавра! Това бе едва началото на трагикомедията на българския пасторски процес.

След като не подписах това приготвено от тях „самопризнание”, агентите кръвожадни комунисти ме откараха с бой и ритници обратно в смрадливата килия. Малко след това се отвориха вратите и други нови агенти на ДС влязоха. Те ме вързаха с краката нагоре за железните решетки на малкото килиено прозорче и със силен трясък затвориха вратата. От всички килии на този адски трети етаж се чуваха страшни стенания, викове и писъци. Спомням си, че и аз, висящ, бях започнал да ридая и да викам, колкото ми глас държеше. За да заглушат страшния рев и писъците на жертвите си, кръвожадните комунисти бяха докарали в двора на затвора силни дизелови мотори и ги бяха оставили да бръмчат мощно продължително. Колко време съм ридал и крещял, виснат с главата надолу, не си спомням. Възможно е да съм бил вече в безсъзнание, защото когато дойдох на себе си, се намирах на мръсния под на клозет, където ме заливаха с леденостудена вода, за да се свестя.

Този род издевателство и садизъм продължи пет денонощия. Тук е необходимо да отбележа, че при всяко завързване с краката нагоре слушах монотонен глас от инсталирания в един от ъглите на тавана високоговорител: „аз съм шпионин…, аз съм измамник и предател…”, докато припадах, висейки, в безсъзнание.

След това петдневно мъчение и издевателство ме отведоха в изящно обзаведена канцелария на началника на трагикомедията - Стефан Богданов. Там стояха главните лакеи на московската диктатура: министърът на вътрешните работи Антон Югов, Георги Чанков, Георги Тасев, Васил Гаврилов, Петър Петров и Цветко Анев. Тези ми поставиха ултиматум веднага да се призная за шпионин и предател в полза на западните велики сили, иначе няма да излезна от затвора жив. Реагирах най-енергично, заявявайки им, че не съм шпионин и предател, но въпреки това е дадено нареждане да ме арестуват и подложат на тези издевателства и садизъм. Антон Югов стана от стола си, изруга ме най-вулгарно и ми забрани да говоря. Обърна се към Стефан Богданов и му заповяда: „незабавно го отведи в килията му и го научи как да се държи пред министъра на вътрешните работи”.

Жестокостите продължиха с още по-голям садизъм и издевателства. В следващата нощ се отвори тежката врата и садистите от Държавна сигурност заповядаха отново: „Излизай!”. Едвам прекрачил прага на килията, ме нападнаха и почнаха да ми нанасят тежки удари по главата. Натикаха ме в една голяма стая, където на разстояние около 35-40 сантиметра от стената бяха поставени грамадни тежки маси, на които имаше дълги, плътни дървени летви. Блъснаха ме между стената и масите. Поставиха ми ръцете под летвите, така че пръстите ми да бъдат във въздуха и силно притиснаха летвите върху ръцете ми и ги завързаха. От силни болки започнах да рева и да викам. За да ме заставят да млъкна, насочиха срещу мен гумен маркуч и пуснаха силна струя вода. Малко след това влязоха още няколко садисти, приближиха се до пръстите ми и започнаха да забиват в живеца под ноктите ми дълги, тънки струнени игли. Свестиха ме със студена вода и ме откараха в килията. Този вид издевателство и садизъм бе проведен три пъти над мен, като третия път Богданов лично забиваше иглите.

Няколко дни след тези мъчения бах откаран в канцеларията на Богданов. Там имаше трима души „следователи”, както ми каза Богданов, като същевремнно ме предупреди, че ще дойдат и “другари” от съда, за да се завърши следствието ми. Също ме предупреди, че е крайно време да подпиша самопризнания за шпионаж и предателство… Още незавършил предупрежденията си, аз понечих най-енергично да протестирам пред него срещу тези техни фантастични обвинения и срещу адските издевателства и садизъм, провеждани над мен. С пистолет в ръка, насочен срещу мен, Богданов ми забрани да говоря повече и заяви, че ако и пред “другарите от съда” си позволя да протестирам, то той ще нареди да бъда „възнаграден” със специална възпитателна дажба… В този момент в канцеларията му влязоха Антон Югов, Георги Чанков, Цветко Анев, Георги Тасев и държавният адвокат Тодор Цаков.

Антон Югов към Стефан Богданов: „Готово ли е всичко за приключване на следствието?”, Богданов: „Нека другарят адвокат му прочете самопризнанието и да се подпише, всичко е готово.” Адвокатът прочете приготвеното от него на пишеща машина “самопризнание”: „Аз…”Х”, се признавам за виновен в това, че след Втората световна война до моето арестуване от следствените власти бях шпионин, предател и изменник на родината в полза на Америка, Англия и Франция…”. „Това не е вярно! Това е ваша клевета и лъжливо обвинение срещу мен. Никога не съм бил шпионин и…” - възразих аз. Адвокатът ми заяви: „Вие знаете, че аз съм държавен адвокат. Ще Ви дадем три седмици време, за си помислите и признаете вината!” Хората от съда, за които Богданов ме бе предупредил, и държавният адвокат станаха и напуснаха канцеларията му. Богданов даде веднага нареждане на агентите си да ме откарат в килията…

Изнемощял и гладен се проснах на циментовия под в килията полумъртъв. Колко време съм лежал или спал в полусъзнание, даже и днес не съм в състояние да кажа. Спомням си само, че когато дойдох на себе си, се намирах проснат в клозета, обливан с леденостудена вода… Садизмът, гаврата и издевателствата на кръвожадните слуги на диктатурата продължиха. Извратените умове на тези агенти на ДС с всеки изминат ден измисляха все нови и нови варварски мъчителни методи. В продължение на един месец всяка нощ извеждаха по двама от нас и ни хвърляха на циментовия под в клозетите.

Там ни събличаха голи и ни обръщаха с гръб на цимента. Разпъваха ни ръцете и краката и ги завързваха на колове, забити в дупки на циментовия под. После няколко садисти идваха един след друг да уринират и да се изхождат върху нас. Със своя садизъм и издевателства извратените умове на тези престъпници стигнаха дотам, че ме хвърлиха жив на едри плъхове, за да ме гризат. Няколко нощи подред ме извличаха от килията, събличайки ме гол и през една дупка на големите циментови тръби за изтичане на градските мръсотии ме хвърляха вътре в тях. В тези мръсотии се намираха голямо количество едри водни плъхове. Същите веднага налитаха на живо месо, да ми гризат краката и плътта. С последни усилия, цапайки в мръсотията се браних от плъховете. Страшно ревях и крещях, по някое време садистите ми подхвърляха дървени летви. Излязъл от тази дупка, садистите с железни вили ме бодяха и натикваха да „се измия” в клозетите. С последни усилия се задържах над клозетните дупки и с едва течаща вода от един малък маркуч се „измивах”. Едва държейки се на крака, падах на циментовия под. Садистите ‘следователи” с ругатни и ритници ме караха да ставам и с железните вили ме тикаха обратно в килията. Хвърляха ми затворническото облекло, донасяха ми мизерната дажба плесенясъл хляб и замърсена солена вода.

След няколко дни, вече през деня, вратата се отвори и пред мен застанаха двама души в бели престилки, „лекари”, за да ми бият инжекции. Какви инжекции са ми били тези ‘лекари” нямам представа. Спомням си обаче, че след съвсем кратко време изпадах в безсъзнание. Когато идвах в съзнание, се намирах в клозетите на циментовия под, заливан със студена вода. След което пак ме натикваха в килията.

След една седмица „почивка”, оставен на прословутата дажба 200 грама плесенясъл хляб и смърдяща солена вода, пак ме отведоха при Богданов в неговата канцелария. Там седяха трима души. Единият от тях ми прочете пак написан „образец на самопризнание” и ми предложи да го подпиша, като Богданов добави: „Ако такова признание беше подписал още в самото начало на твоето задържане, щеше да си вече свободен.”

С последни усилия станах прав и му отговорих: “Всичко, което правите срещу нас, евангелските пастори, е ваша измислица, фалшификация и нагла лъжа. Ние никога не сме били шпиони.” Като кръвожадни зверове, като безумни животни, скочиха Богданов и неговите помощници и с удари по главата и ритници в стомаха ме повалиха на пода и ме биха до самозабрава. В такова пребито състояние, полужив, ме завлякоха в килията и ме хвърлиха на циментовия под.

Тъй като не бях пушач, агентите упражниха над мен и следния метод. Повече от седмица ме държаха гладен в килията, не ми даваха и мизерната дажба, биеха ме и ми оставяха на 24 часа по една кутия цигари и кибрит и ме наблюдаваха какво ще правя. Една нощ, след като бяха спрели опита с цигарите, понеже не видяха резултат, чух жестокия глас на едно от ченгетата: „Излизай!”. Откараха ме долу в затворническата кухня, където на печките се намираха две големи тенджери, пълни с преварени яйца в гореща вода. Взеха две и ми сложиха по едно под мишниците, като с голяма сила ми притиснаха ръцете към хълбоците. От жестоката болка припаднах. Свестих се захвърлен на пода на килията ми.

След две денонощия пак се отвори тежката желязна врата със силен трясък и чух зловещ вик на садистите: “Излизай!”… Откараха ме в мазето в едно „специално помещение”. В една от стените бяха вградени карцери с малки врати, във вътрешността на тези карцери се показваха остри пирони. Съблякоха ме гол и ме блъснаха в един от тези пиронени карцери. На вратата имаше малка дупка, през която можеше да се диша. Обкръжен от острите пирони, не можех да помръдна, за да не се нанижа на тях. Разстоянието между пироните и тялото ми едва ли имаше и два сантиметра.

Нямам думи да опиша страданието и ужаса, изживяни в този карцер… Колко време са ме държали там не мога да определя. Помня само, че когато садистите отвориха вратата, се строполих полумъртъв на циментовия под. По едно време почувствах силни ритници в хълбока за „свестяване” и страшни викове и ругатни: „Ставай, изменник! Предател! Сега ще ти изпием кръвчицата!”… Ето защо ги наричам „кръвожадни комунисти”.

Отново ме завлякоха във влажна и пълна с въшки и дървеници килия. Отново на мизерната дажба от 200 грама плесенясъл хляб и замърсена солена вода. В една дъждовна нощ се отвори тежката врата и чух гласа на един от агентите: „Излизай!” Едвам прекрачил прага на килията се озовах пред двама садисти с железни вили, които ме бутаха и прекараха през мазето, те ме изведоха в задния двор на затвора. Поставиха ме на разстояние около два метра от високите каменни стени. Там бяха нарисувани с бели черти нещо като стълби и на тях малки човешки фигури, които уж се катерят и изкачват по стълбите. На недалеко разстояние зад мен бяха няколко души от така наречената вътрешна охрана. Един от тях излезе пред мен и ме запита: „Какво виждаш нарисувано на каменния зид?”. „Стълба и на нея малка човешка фигура”, му отговорих аз. „Браво! Ей сега ще те освободим да си отидеш вкъщи!”, каза той. От средата на охраната излезе с шмайзер в ръка най-високият от тях (по-късно научих, че прякорът му е „Чичето”). Той ми заповяда: „Напред към стената! Изкачавай се по стълбите и бягай! Бягай, отивай си вкъщи!”… Всеки разумен човек разбира каква кошмарна подигравка е това. Аз не се помръднах от мястото ми да се „изкачвам”. Охраната се нахвърли върху ми със силни юмручни удари по главата и ритници в хълбоците, проснаха ме на земята и ме биха почти до смърт. Завлякоха ме полумъртъв в килията, след това - пак на „почивка” на мизерната дневна дажба.

Извратените, вулгарни слуги на московската диктатура в България не се спираха пред нищо.

На 1 януари 1949 година сътрудниците на Богданов отвориха с трясък желязната врата на килията ми и извикаха: “Хайде, ставай, излизай, шпионин!”. Беше вече решено - да ме вкарат в специален карцер - Дяволската килия - циментова стая със специални съоръжения и водни тръби, монитирани на тавана, от които капеше леденостудена вода. Пред вратата на същата стоеше вече самият Богданов с двама негови колеги, комунисти от Москва. Той държеше отново в ръката си приготвеното „самопризнание”, написано от служителите на пишеща машина. Подаде ми писалката си да подпиша и ми каза: „Даваме ти последна възможност да подпишеш самопризнанието, иначе ще полудееш тук и ще умреш в тази килия.” „Г-н Богданов, Вие знаете вече, че не приемам да се подпиша за деяния, които никога не съм извършил. Г-н Богданов, и Вие сте човек, и Вие имате съвест…” - опитвах се да му кажа още нещо, но той заповяда веднага на сътрудниците си да ме съблекат гол и да ме натикат в Дяволската килия и изчезна с двамата си съветски колеги. За мъките и ужасите, прекарани в тази килия нямам сили и подходящи думи, за да ги опиша… Само колегите, пасторите Васил Зяпков, Никола Михайлов, Йончо Дрянов и Янко Иванов, които също минаха оттам, знаят какво беше… По-късно пастор Васил Зяпков ми каза: „Митко, това, което преживях в Дяволската килия, беше най-страшното нещо…”.

Пастор Митко Матеев
източник : http://istina-za-spasenie.narod.ru/index/0-28

[Hawkeye]

Нека не вкарваме съвременна българска политика във форума

[Dinain]

Наскоро обсъждахме туризма по Черноморието през социализма. Разкази:

Морето при социализма: за българи и за кучета – забранено (ВИДЕО)

Едва ли има българин, който днес да е на 50 години или повече и който да не е бил подложен на унижение в родните курорти. Историите са милиони – в буквалния смисъл на думата.

Ако някой тръгне да пише книга с истории на потърпевши от „Балкантурист“ българи, „Илиада“ би била детско книжле в сравнение с нея.

https://clubz.bg/138900

[Dinain]

Носталгията по соца и политическият виц

В дъното на всичко това дреме някакъв дълбок и безутешен "български комплекс", който е вик по нещо. Видимо е чувството за "историческо и културно осиротяване" на немалко хора (32,6 % от анкетираните), които смятат, че при др. Тодор Живков се е живяло най-добре в най-новата ни история. Затова биха искали да живеят именно там, в онова време.

Част от анкетираните със сигурност имат спомени от Живковото управление. Проучването показва, че за него са "гласували" предимно хора над 50 години, повечето от които живеещи в "периферията", сиреч в малки населени места. Останалите от анкетираните са съвсем млади, при тях работят разказите вкъщи за "светлото минало".

И с какво толкова времето на Живков взима превес над европейска България? На първо място, със спомена за "бавното време" - ден да мине, друг да дойде. С налагането на "нямането", ама за "всички" - съвсем илюзорно с оглед на онзи номенклатурно разпределен свят между "правоимащи" и "правонямащи", където социалните прегради бяха не по-малко непомерни. Ала как да се види това в едно "затворено общество"? Докато при демокрацията всичко е налице, затова и кусурите изглеждат толкова големи.

Интернет обаче ни залива с басни за "светлото минало на Тодор Живков", когато всичко било толкова добре, а и имало "от пиле мляко". Че се започват и едни надлъгвания и лакърдии за каймата народна и народната наденица, за правешката баница, евтината гроздова ракия и по-луксозната "Академик Неделчев". За времето на "благоденствието на народа".

А да помните случайно - в дълбоката си грижа за същия този народ - празните рафтове на магазините и липсата на тоалетна хартия, опашките за всичко и лошото качество на стоките, грубиянството на милиционерите и отвратителното обслужване? Колко лой имаше в легендарната "кайма народна" или какво откривахме вътре в кренвиршите?

Някой има ли спомен за трите икономически фалита на НРБ под мъдрото управление на Живков и за стопяването на златния ни резерв? А за милиардните заеми някой сеща ли се, нали заради тях през 1989 г. бяхме в реален фалит? И за опашките след това, когато отпечатаха даже купони?

За дажбата от по два хляба и две кисели млека на ден, за които се чакаше от зори? Нима и това сме забравили? Или и то дойде с "лошата демокрация"? А за "смяната на имената" на българските турци по времето на Живков и за последната вълна от насилие също ли сме забравили? Когато България бе на ръба на гражданската война, а последиците ги теглим до днес?

А ето и един политически виц за "човека от народа":

Един ден Живков си сложил черни очила и голям каскет на главата, и отишъл на кино в София. Било тъмно, почнал кинопрегледът, на който той произнася важна реч. Зрителите стават и я аплодират, само той остава седнал. Тогава съседът му отляво го сбутва и му прошепва: "Ставай веднага. Гъмжи от ченгета. Не си струва да те приберат заради това нищожество".

https://kultura.bg/web/%d0%bd%d0%be%d1% ... 82-%d0%b2/

[Изчезнал Безследно]

Помните ли съдебните обвинения за "незаконно съжителство" и "предоставяне на убежище за разврат"?
https://www.youtube.com/watch?v=Ys_gmJiT5Mc

[piston]

Никога, абсолютно никога, няма да сте готови да прочете това до края. Но трябва да го направите заради паметта на десетките хиляди зверски избити наши сънародници от комунистическия режим.

Разказът на един българин оцелял в лагера на смъртта край Ловеч

Кольо Колев е прекарал повече от година в лагера на смъртта „Слънчев бряг” край Ловеч. Той е един от малкото оцелели страдалци, пратени в кариерата единствено за да бъдат „ликвидарани”. На много от техните досиета е написано „ЗН” – „завръщането нежелателно”. Това е изповедта на Кольо Колев – автентично свидетелство за едно от най-страшните престъпления в историята ни. И документ за терористичният характер на обществен строй, който се гордееше с това, „човек за човека е приятел и брат”. Свирепостта и садизмът на ловешките палачи вероятно биха възхитили и учителите им от НКВД.

Жените живееха в другото крило на лагера. Работеха заедно с нас същата работа. И тях ги биеха постоянно. Гавреха се, завираха им неща, където не трябва. Вечер някои ги водеха до бъчвите с вода, Ръжгева или Куна им поливаха да се измият от кръста надолу и ги вкарваха в канцелариите. Изнасилваха ги постоянно, те не смееха да протестират. Защото иначе ги чакаше смърт. Беше много страшно. Ръцете ни бяха кървящи рани. Товарехме камъните с голи ръце. Вечер спяхме като застреляни. Мнозина стенеха от болки. Понякога някой викаше, че минава змия или смок – по скалите ги има много, а в спалното дъските са през пръст разстояние. Ходехме по нужда в една кофа, но най-непоносима бе миризмата на гной и пот. Сутрин миришеше на мърша.През лятото беше непоносимо горещо. Камъните се нагряваха, ако счупиш яйце към обяд, пече се за 5 минути. Есента скалите изстиваха и сутрин беше много студено, но само докато стигнем кариерата. Работехме сутрин от 6 до тъмно. Не усещахме студа, защото бяхме потни дори през най-големите студове през зимата. Пот и кръв се лееха непрекъснато Мирчо Спасов искаше „много, много работа”. Свободно време нямахме. Докараха едно момче от Гложене, сираче. Докато разбера, че е земляк, го убиха. Най-близък ми беше Божидар от София, дошъл 4 дни преди мен и останал до разтурянето на лагера. Имаше много опити за бягство, но все неуспешни. Бегълците ги убиваха или на място, или пред нас за назидание. Ако циганинът, който ни броеше, сбърка, първата редица ляга и бият да кажат къде са избягалите. Той бъркаше нарочно. Понякога отделяха група от 20-30 души за работа на вилата на БКП на хълма. Носехме камък, желязо, вода, цимент – палат, построен с робски труд. Благо или някой от циганите слагаше пръчка на пътеката и трябва да я прескочиш с камъка. Който закачи пръчката, беше пребиван веднага. Ако стане, продължава, ако не може-доубиваха го.

Убийствата ставаха по всевъзможни начини:

с тояги, с инструменти, с ножове, с душене. В деня, когато убиха бай Иван Карадочев, оцелях по чудо. Работих с него в една група два или три месеца. Шахо го удари лошо с тоягата и той падна. Извиках, взех го в скута си. Бай Иван умря в ръцете ми. Тогава чух вик и в последния миг видях Шахо да замахва с прибора си за убиване. Това беше вързана за ръката му палка, за която със синджир бе окачена тънка стоманена лента около 20 см, изключително остра. Често ни показваше върху ръката си, че може да бръсне. С едно движение я хващаше и убиваше с нея. Ако стигне врат, човекът умираше на място, ако пък докачи нечий гръб, раната е до костта. Хората умираха от загуба на кръв или раните гноясваха и се пълнеха с червеи. И в онзи ден, когато сълзи течаха от очите ми, Божидар извика силно „Бате-е!” Погледнах – лентата свисти към главата ми. Отдръпнах се инстиктивно назад и както бях приклекнал, ножът направи две дълбоки рани-на ръката и крака ми. Белезите и сега стоят. Шахо щеше да ме довърши, но в тоя момент Газдов го извика долу при бараките за „нещо важно”. Това означаваше, че са дошли нови хора и има работа за него. Бяха две момичета и едно момче от Бургас. Обвинили ги, че чакат с къси поли на кея да дойдат американските моряци с кораби. Цяла нощ се гавриха с тримата. Цяла нощ се чуваха страшни викове, макар че им запушваха устата. Колко са били изнасилванията, никой не знае. Сутринта момчето беше мъртво, а момичета с разкъсани дрехи, разчорлени и окървавени, ги изкараха от помещението на началниците.

Гноясалите и червясали рани бай Георги – фелшерът, лекуваше по два начина. Или караше някой по-млад да уринира върху раната, или с обелени клечки човъркаше и изкарваше червеите. Всеки болен беше обречен. Веднъж един човек скочи от силозите. Искаше да избяга с тръгващия влак, но падна на релсите и вагонът мина през краката му. Закараха го в болницата,след два часа го докараха с ампутирани крака. Хвърлиха го в „моргата” зад тоалетната и той умря в страшни мъки. Беше жив между трупове, молеше за вода, стенеше. Спомням си и Данчо от Пловдивско. Останали му две банкноти по 25 лева – тогава имаше такива – и той решил на 19 януари, Йордановден, да почерпи за рожденен и имен ден, правеше 24 години. Помолил един старшина да купи с парите лукчета, но милиционерът го предаде. Газдов го извика пред строя. Вързаха го за кол с вдигнати ръце. Беше в ученическа гимнастьорка, дрехата се вдигна една педя нагоре и оголи тялото му. Беше много студено, 15° под нулата. Газдов нареди на всеки два часа да го заливат с вода. При всяка кофа му казваха: „Знаеш ли, че за имен и рожден ден се полива за здраве?” Два дена остана на кола и не спряха да го поливат. На третия Газдов дойде като рицар на кон в кариерата и влачеше Данчо, завързан с въже за седлото. Беше още жив, покрит с лед. Събраха ни да го видим. „Има ли други желаещи да празнуват?” Данчо изстена само: „Братя…аз …си… отивааам…”. И издъхна. Докараха едно момче от Габрово, родителите му били големци, пратили го да го сплашат. Имаше самочувствие, но още на третия ден го убиха. След няколко дни го потърсиха. Първо казали, че го няма, после че тръгнал да бяга. Накараха няколко души да съберат пръст и да сложат кръст от две клечки. Но майката усети с инстинкта си, че я лъжат. Разрови пръстта и разбра, че няма гроб. Ние не знаехме тогава, че телата, откарвани в Белене, са заравяни плитко и разкъсвани от настървените на мърша прасета.

Предатели между нас нямаше, сигурен съм. Ние не говорехме помежду си – нямахме право. Имаше заповед да говорим високо. Когато говориш с някого, трябва да се чува поне на 25-30 м. Ако поискаш нещо – чук, инструмент – и охраната прецени, че не е чула, това означава, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме само по едно име и откъде е – Стефан от Враца, Сашо Сладура. Помня го, не видях как го убиха. Казаха, че бил голям музикант. Там имаше само високообразовани и културни хора – заплахата за „мирния комунизъм”.Имаше адвокати, народни представители и др. Никола от София го изпратили, защото говорил с чужденци в хотел „България”. Имаше хора на 40, на 50, на 58 години. Те не издържаха.

Помня две момчета – дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Мичо избяга, но го хванаха. Убиха го много мъчително. В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха сложили взривове и накараха двайсетина души да палят фитилите. Фитилите били много къси. В един момент цялата група се взриви. Тела, глави, крака и скали се разхвърчаха навсякъде. Две-три минути след това се издаде заповед „да се събере мършата в газката”. И ни накараха да „почистим”. Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крак, той топъл. На друго място – черва. Лошо ми става и сега, като се сетя за 19 юли 1959 г. Някои тръгнаха да бягат, но милицонерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не издържаха първия побой, припадаха или пък ги убиваха на място.

Полуживи ги захвърляха в „моргата”и като издъхнат – с другите убити към Белене с газката. Дажбата за 24 часа беше 260 грама стар черен хляб. Чер като рингова тухла. Даваха някакво подобие на чай сутрин и вечер. Организмът има нужда от течности. Понякога даваха супа от рибени глави, но вече почнали да се разлагат, смърдяха. Виждал съм хора да късат трева и листа и казваха: „Аз колкото да си разквася устата.” Но гълтаха. Вода пиехме от бурета, които никога не се миеха, а само доливаха. На дъното им имаше тиня, мръсотия. Вода на кариерата нямаше. Ходехме по нужда в дървена тоалетна, но никой не смееше да се заседи много. Застреляха или заклаха няколко, както са клекнали.

Вагонетките се бутаха по релси на 150-200 м. Гледаш да свършиш нито първи, нито последен. Защото група, която три пъти стане първа, се разформирова. Включваха в нея болен или осакатен. Ще го кажа открито – той не е полезен. Той е в тежест на другите, които карат нормата, а при неизпълнение – следва смърт. Докато бях там, убиха може би 1000 души. Не съм ги броил, но не са по-малко от 800. И това е само за една година.

Един път Мирчо Спасов държа реч

Тогава Васко от Струмяни се обади: „Другарю полковник (той беше полковник тогава), защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?” Мирчо Спасов каза: „Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.” И ако някой мислел, че може да стане птичка и прехвръкне през телените мрежи, той тутакси щял да стане герак, който нямало да позволи и перушинка да излети. Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше. За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. Казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата. Но това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.Днес ми тежи, че няколко души загинаха заради мен. Преди да вляза, тренирах борба. Когато Ловеч стана окръг, нямало състезател в категорията ми и ме потърсили за състезание. Надзирателите разбрали, че ще вземат някакъв борец, и убиха няколко по-едри и здрави мъже. Не знаели кой е, аз бях 40 кила. Една сутрин видях, че идват за мен и се разтреперах. Казах на Божидар, че се свърши, днес ще ме убият. Той прошепна да не се боя. После Газдов ме извика. Отидох, той замахна с тоягата. Като паднах, стъпи на главата ми и ухото ми се разпра в камъните. И тогава чух вик: „Стигааа!” Той отпусна тоягата и ми каза: „Ако се върнеш, няма да осъмнеш, ако осъмнеш, няма да замръкнеш.” Излязох, паднах на шосето, взех две шепи пръст и я целунах. Пазя я и сега.

Гледах по-късно поне 20 пъти филма „Спартак”, който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех. Като отидох на първото честване на 12 април 1990, направих няколко крачки и припаднах. Така припадаха всички оцелели. Там видях Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридахме на раменете си.

Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: „Никога, никога човешко насилие!”

Мирчо Спасов е български политик от БКП, заместник вътрешен министър в НРБ. Като един от най-близките сподвижници на Тодор Живков, организира и ръководи лагерите край Ловеч и Скравена, ръководил контрабандни канали и отговорен за източването на милиони левове от служба „Културно наследство“ към Министерството на външните работи. В хода на разследването на престъпленията в лагера в Ловеч, всички от ръководството на лагера свидетелстват, че писмени заповеди никога не са давани, а е действано единствено по устни указания от Мирчо Спасов. Той оправдава затварянето в лагери на хора без съд и присъда като „борба с гнилия американски капитализъм“, зародиша на който били хората, затворени в лагера, които да бъдат подложени на „физическо и стерилно унищожаване“[.

През 1990, за извършените зверства край лагера в Ловеч, Спасов е изключен от БСП, а тогавашният президент Петър Младенов му отнема генералското звание . Срещу Спасов и ръководството на лагера в Ловеч е повдигнато разследване, от тогавашния главен прокурор Иван Татарчев. Спасов прави самопризнания, като оправдава действията си с копиране на опита на съветските другари. На 8 юни 1993 е даден ход на делото, на когато лично Иван Татарчев пледира за смъртни присъди. Спасов умира един месец след началото на делото, в дома си, където е под домашен арест.

[Dinain]

Дядо Мраз, Снежанка, сапуни и банани
https://clubz.bg/145257

Тематично.
Разкажете сега, как сте празнували по соца, ако сте достатъчно възрастни да сте давали подаръци, а не само да сте получавали.

[Amazon]

Дядо Мраз, Снежанка, сапуни и банани
https://clubz.bg/145257

Тематично.
Разкажете сега, как сте празнували по соца, ако сте достатъчно възрастни да сте давали подаръци, а не само да сте получавали.

Едно изключение от правилото беше ЦУМ. Детските ми спомени са, че беше интересен магазин с не лош асортимент. Друго изключение беше Валентината във Варна.

[Сун Дзъ]

Ами те бяха единствените магазини в България с ескалатори. Само те си бяха голяма атракция.

[bigdragon]

Само по него време можеха да те накарат да повярваш,
че гледаш цветна картина на чернобял телевизор...
https://youtu.be/Ht5qM9BFiMI

[COMMANDER_KEEN]

Ами те бяха единствените магазини в България с ескалатори. Само те си бяха голяма атракция.

Старозагорския универмаг имаше ескалатори само за нагоре. Надолу - по стълбите Още си е така...

[Пепеляев]

Показните магазини, Кореком, Валентина( мама работеше там, даже има снимка с Терешкова!). Когато разказвам на някой познат от Западна Европа за всичко това почти винаги ме спират - "ти си измисляш........". Сложната система на връзки за снабдяване с дефицитни стоки по празниците в късния соц - цитруси, електроника, маркови дрехи, цигари, алкохол - властта си затваряше едното око. Не мога да забравя една Нова Година, трябва да е било 1982 или 1983 г. - поради липса на Дядо Мраз ме измамиха, че е много зает и един съсед остави колата с дистанционно подарък, звънна и избяга по стълбите. И задължителната почерпка с мелба "Славата на Никърбокър" в хотел Балкан.

[centara]

Показните магазини, Кореком, Валентина( мама работеше там, даже има снимка с Терешкова!). Когато разказвам на някой познат от Западна Европа за всичко това почти винаги ме спират - "ти си измисляш........". Сложната система на връзки за снабдяване с дефицитни стоки по празниците в късния соц - цитруси, електроника, маркови дрехи, цигари, алкохол - властта си затваряше едното око...

Винаги съм твърдял, че по онова време най-ценният капитал са били връзките, а не парите. За съжаление, до голяма степен, това е валидно и днес. Не щем да се откажем от този манталитет, който ни дърпа така здраво надолу.

[bigdragon]

Стана ми интересно застраховката "каско".
Мислех че е въведена по късно

[Dinain]

„Балканкаримпекс“ - 1970 – 1980 г. ВГУ на ДС

През 1970 г. до краен клиент са стигнали 57% от произведените кари, а в капиталистическите страни продажбите на краен клиент са 37,5% от стойността на цялата изнесена продукция. Останалите машини и резервни части са в складовете. Нереализираните машини от предходни години са за 4,39 млн. лева.

Генералният директор на „Балканкаримпекс“ докладва:

„Външният вид и изпипването, а така също и животът на нашите машини е под нивото на конкуренцията. Повечето от карите, включени в експортната ни листа са отдавна морално остаряли... Повдигателните уредби на карите, които сега се произвеждат и на новите фамилии, които се разработват са патентно нечисти и нарушават патента на фирмата „Кларк“ в пет от 12-те пункта на нейния патент.“

През 1971 г. много от пазарите в чужбина отпадат, защото „нашите цени са по-високи от цените на конкуренцията“, „пазарът на електрокари и мотокари е неправилно оценен и сме се надценили“, а рекламациите на мотокарите са многобройни поради:

„Течове на масло, дефекти в спирачната система, разбиване на централизиращия механизъм, чупене на феродото, надиране и бързо износване на спирачните барабани, счупване на спирачните цилиндри; дефекти на съединителя – блокиране на амбриажния лагер, деформиране на пружините на притискателния диск; дефекти в скоростната кутия – износване на зъбните колела; повреди на арматурното табло и мн. други“.

„В неофициални разговори директорът на немската кантора, търгуваща с наши машини, подчертава, че ако би зависело от него, не би купувал нито една машина от НРБ. А за доставката на български мотокари в ГДР, казва че това може да стане само през трупа му.“

„В почти всички модели на електрокари и мотокари за кап. страни, отн. дял на вносната окомплектовка по II направление достига от 60% до 82% от себестойността на различните модели.“

За производството на двутонен електрокар „ЕВ 717“ с височина на повдигане 3,3 м, се заплаща вносна окомплектовка 4127 вал. лв, експортната му цена е 5650 вал. лв, а фабрично-заводските цена е 14 хиляди лв!

Електрокарът модел „654“ е с вносна окомплектовка за 2417 вал. лв при експортна цена за Италия 3730 вал. лв и 4600 вал. лв, съответно при височина на повдигане 3,3 м и 4,4 м. Фабрично-заводската им цена е съответно 7035 лв и 9562 лв!

През 1979 г. иранската авиация спешно доставя 100 мотокара, а за една година иска да внесе 1000 броя, за да подмени своя парк от мотокари „Кларк“ (САЩ). От първата доставка от 25 мотокара, „се оказало, че няма нито една машина без забележка... Фирмата не успяла да подбере осем мотокара за демонстрация пред иранската авиация.“

От неефективния износ на кари по II направление Комитетът по транспортно машиностроене само за 1980 г. e нa загуба от 6,921 млн. вал. лв.

https://www.facebook.com/share/p/485KjtBNiJ5ZRAKe/

[Amazon]

цени на автомобил 1976г.jpeg




Стана ми интересно застраховката "каско".
Мислех че е въведена по късно

Егаси цените! Като гледам предлаганото това трябва да е ценоразпис от 70-те(няма лади, застави и алекота, само жигулита и 12-таци). Не намирам за 70-те, но 80-та средната заплата е била 150 кинта. Демек и най-големият таралясник е струвал, колкото 4-5 годишна заплата! Как са успявали хората през 70-те изобщо да купят автомобил - дори тези с над 300 лева заплата и премиални? Това е все едно днес в САЩ едно шеви да струва половин милион долара.

Едит: Намерих СРЗ за 1972-ра...130 кинта...https://ime.bg/articles/mityt-za-onova-vreme/

„Балканкаримпекс“ - 1970 – 1980 г. ...

Още един устойчив мит от соца заминава у киреча...

[Archer]

80-та средната заплата е била 150 кинта. Демек и най-големият таралясник е струвал, колкото 4-5 годишна заплата!

Много хора работеха "на частно" много майстори са имали повече кинти , но е нямало за какво да ги похарчат.
Тия които са ходили по Либия и Ирак и са им плащали във валута са нямали чак такива проблеми купуват си директно от корекома и не чакат.
Иначе за мераклиите ако си на 18 баща ти те записва за кола чакаш 5-6 години. Две години казарма още няколко години бачкане след тва и на 24-25 си полуаваш тараястника.

[koko]

За да се наредиш на опашка за кола внасяш 1500 лв. Когато ти дойде реда доплащаш остатъка. Чакаше се окоро 10г. за Жигули и Волги. Москвичите излизаха по-бързо, а когато започна тяхното сглобяване в Ловеч ги продаваха без записване.

[Amazon]

Много хора работеха "на частно" много майстори са имали повече кинти , но е нямало за какво да ги похарчат.

Ясно, че е имало много изключения, но аз пиша за масовият българин. Това е било повече социална помощ, или безусловен базов доход, отколкото истинска заплата. Те за това толкова са и работели де. И за това двама инженери едвам са си позволявали гарсониера и ЗАЗ. За селата пък да не говорим. Кой ще си скъсва трътката от бачкане в ТКЗС-то за 100 кинта заплата, с която може да си купи хляб, но не и да си измаже къщата.

Аз го видях де - малко след като падна соца отидох на първата си ученическа бригада - вече бяха по желание. Месец и половина яка експлоатация на детски труд, невъзможни норми и накрая "отличниците" ни дадоха пари дето не можеха да стигнат за един китайски велосипед. Тези дето не преизпълняваха нормата получиха там по 50-60 лева, или нещо такова, дето 90-те бяха нищо.

[IvanG]

„Балканкаримпекс“ - 1970 – 1980 г. ВГУ на ДС

През 1970 г. до краен клиент са стигнали 57% от произведените кари, а в капиталистическите страни продажбите на краен клиент са 37,5% от стойността на цялата изнесена продукция. Останалите машини и резервни части са в складовете. Нереализираните машини от предходни години са за 4,39 млн. лева.

Генералният директор на „Балканкаримпекс“ докладва:

„Външният вид и изпипването, а така също и животът на нашите машини е под нивото на конкуренцията. Повечето от карите, включени в експортната ни листа са отдавна морално остаряли... Повдигателните уредби на карите, които сега се произвеждат и на новите фамилии, които се разработват са патентно нечисти и нарушават патента на фирмата „Кларк“ в пет от 12-те пункта на нейния патент.“

През 1971 г. много от пазарите в чужбина отпадат, защото „нашите цени са по-високи от цените на конкуренцията“, „пазарът на електрокари и мотокари е неправилно оценен и сме се надценили“, а рекламациите на мотокарите са многобройни поради:

„Течове на масло, дефекти в спирачната система, разбиване на централизиращия механизъм, чупене на феродото, надиране и бързо износване на спирачните барабани, счупване на спирачните цилиндри; дефекти на съединителя – блокиране на амбриажния лагер, деформиране на пружините на притискателния диск; дефекти в скоростната кутия – износване на зъбните колела; повреди на арматурното табло и мн. други“.

„В неофициални разговори директорът на немската кантора, търгуваща с наши машини, подчертава, че ако би зависело от него, не би купувал нито една машина от НРБ. А за доставката на български мотокари в ГДР, казва че това може да стане само през трупа му.“

„В почти всички модели на електрокари и мотокари за кап. страни, отн. дял на вносната окомплектовка по II направление достига от 60% до 82% от себестойността на различните модели.“

За производството на двутонен електрокар „ЕВ 717“ с височина на повдигане 3,3 м, се заплаща вносна окомплектовка 4127 вал. лв, експортната му цена е 5650 вал. лв, а фабрично-заводските цена е 14 хиляди лв!

Електрокарът модел „654“ е с вносна окомплектовка за 2417 вал. лв при експортна цена за Италия 3730 вал. лв и 4600 вал. лв, съответно при височина на повдигане 3,3 м и 4,4 м. Фабрично-заводската им цена е съответно 7035 лв и 9562 лв!

През 1979 г. иранската авиация спешно доставя 100 мотокара, а за една година иска да внесе 1000 броя, за да подмени своя парк от мотокари „Кларк“ (САЩ). От първата доставка от 25 мотокара, „се оказало, че няма нито една машина без забележка... Фирмата не успяла да подбере осем мотокара за демонстрация пред иранската авиация.“

От неефективния износ на кари по II направление Комитетът по транспортно машиностроене само за 1980 г. e нa загуба от 6,921 млн. вал. лв.

https://www.facebook.com/share/p/485KjtBNiJ5ZRAKe/

Преди 5-6 гидини началника ми сподели как са правили двигателите Перкинс във Варна и какви боклуци са били.
В най-добрите години са успяли да смъкнат брака до под 25% (забравих точно колко). Най-голям проблем са имали с алуминиевите отливки.
Преди това пък работех в бившият Васил Коларов, там се наслушах как са изпълнявали петилетки.
Пращали са неработещи машини на поразия към съветският съюз. Думите на партийните функционери (или каквито там ги водеха в заводите) били: "да изпълним петилетката, пък после като ги върнат ще ги ремонтираме."