Нова История ⇒ България през социализма. Документи

[IvanG]

Много хора работеха "на частно" много майстори са имали повече кинти , но е нямало за какво да ги похарчат.

Ясно, че е имало много изключения, но аз пиша за масовият българин. Това е било повече социална помощ, или безусловен базов доход, отколкото истинска заплата. Те за това толкова са и работели де. И за това двама инженери едвам са си позволявали гарсониера и ЗАЗ. За селата пък да не говорим. Кой ще си скъсва трътката от бачкане в ТКЗС-то за 100 кинта заплата, с която може да си купи хляб, но не и да си измаже къщата.

Аз го видях де - малко след като падна соца отидох на първата си ученическа бригада - вече бяха по желание. Месец и половина яка експлоатация на детски труд, невъзможни норми и накрая "отличниците" ни дадоха пари дето не можеха да стигнат за един китайски велосипед. Тези дето не преизпълняваха нормата получиха там по 50-60 лева, или нещо такова, дето 90-те бяха нищо.

Хората затова масово гледаха градини и стока.

[Tonev3333]

Нещо за българските електро и мото кари. https://www.bgspomen.com/2024/02/1970-1 ... xYmnSE&m=1

[Dinain]

[eclipse]

https://clubz.bg/147668
Добра статия за престъпноста и милицията през социализма.

[piston]

След 1964 г., МОСКВА ни забранява добив на НЕФТ и ГАЗ.

Съветският съюз строго е ограничавал България да добива нефт и газ от свои находища. За това свидетелстват документи предоставени на "168 часа" от политолога Антон Тодоров.
Те по категоричен начин говорят, че България не само е изпитвала недостиг на важните суровини, а е била принудена да ги купува по дългосрочни договори от "големия брат" на цени по-високи от пазарните в света по онова време. Така в продължение на десетилетия сме страдали от остър дефицит на горива за промишлеността.
"Нека да обясня, че ще бъде необективно да говорим за ограничения през целия период на съветско господство у нас - споделя Антон Тодоров пред "168 часа". - Според мен има два периода, свързани с тази тема - до 1964 г. и след това. Работата по оценката на прогнозните запаси от нефт и газ са започнали през 1960 г. и са провеждани в съответствие с решенията на заседанието на Постоянната комисия на СИВ по нефтената и газова промишленост, състояло се през 1959 г. в Букурещ. Тази оценка е изпълнена от Постоянна работна група на Комисията по геология, извършена е по единна методика, разработена от същата група и одобрена от комисията. В доклада изрично се подчертава, че цялостната научно-техническа и методическа помощ в организацията и изпълнението на тази оценка е извършена от съветската част в тази комисия.
В резултат на това през 1961-1962 г. е подготвен доклад за основните направления на геологопроучвателните и сондажните работи, който е одобрен от Изпълнителния комитет на СИВ през юли 1963 г. Всичко това се случва в периода, когато на власт в Съветския съюз е Никита Хрушчов. През тези 1-2 години до неговото сваляне е имало определени, макар и ограничени идеи и предложения за изготвянето на национални програми за развитието на нефтената и газова промишленост в държавите от СИВ.
През октомври 1964 г. на мястото на сваления Хрушчов идва Брежнев и започва близо двадесетгодишен застоен период, в който страната ни е ограбвана както никога преди. Застойното ръководство на Съветския съюз, в лицето на геронтократи в Политбюро, както се казва висшият партиен орган след 1966 г. (от 1952 г. дотогава се нарича Президиум на ЦК на КПСС), страда от силна конспиративна нагласа и смята, че допускането на възможност държави от Източния блок да започнат сериозни проучвания и развитие на собствени нефтени и газови добивни възможности, ще ги еманципира от контрола на Москва."
В подкрепа на думите си политологът цитира мемоарите на Горан Готев, който през 880-те години разговаря с нефтения магнат Армънд Хамър в къщата му в Калифорния:
“Хамър току-що се бе завърнал от посещения в Москва и Букурещ и несъмнено искаше да сподели впечатленията си от срещите си с Брежнев и Чаушеску, но започна с главното:
- Знаете ли, че в Черно море притежавате огромни запаси от нефт? Също като румънците. Доказаха го спътникови снимки... Затова предложих на Чаушеску да създадем смесено американско-румънско дружество, като проектът изцяло ще се финансира от “Оксидентъл петролиъм”...Чаушеску ентусиазирано се съгласи и бяхме почти пред сключване на споразумение, но само след два дни неочаквано даде заден ход. На въпроса му защо се отказват от една толкова изгодна за тях инициатива той без заобикалки ми призна:
- Заради руснаците.
Брежнев категорично
се противопостави
с аргумента, че това нямало да бъдат морски петролни платформи, а американски военни бази за наблюдение на Съветския съюз и съседните социалистически страни...Хамър ни увери, че възнамерява в най-скоро време да посети и България, за да изложи същия проект и пред Тодор Живков:
- Вие дори си нямате представа какви големи петролни ресурси имате, а постоянно зависите от вноса на нефт и нефтопродукти." (Готев, Г., Живях при диктаторите на ХХ век, С., 2008, изд. Труд, стр. 453-454).
В доклада на Постоянната комисия на СИВ по нефтената и газова промишленост изрично е подчертано, че “в България и Полша, както е известно, през последните 3 години са получени значителни резултати от проучвателните дейности, отбелязващи откриването на значителни находища от нефт и газ.” Проучването сочи и още нещо важно като факти - в диапазона до 3000 м находищата са минимални. 90% от потенциалните находища, които пак подчертавам, са идентифицирани с технологиите на онези години, се намират в диапазона 3000-5000 м.
10% са в диапазона над 5000 м. Дълбочините, които днес проучва консорциума, съставен от фирмите “Тотал”, “Репсол” и “ОМВ” е точно в този диапазон, който е бил на практика недостъпен за онези технологии. На стр. 26 от доклада на комисията на СИВ откриваме още по-впечатляващи числа. Оказва се, че горните запаси от 130 млн. т. за нефта и около 134 млрд. куб. м. за природния газ са извлекаеми дори по възможностите на технологиите преди 50 години запаси. А на стр. 26 виждаме, че геоложките запаси за нефта са още по-големи - 325 млн. т.
В доклада е направен недвусмисления извод, че “увеличаването на прогнозните резултати за запасите от нефт и газ, пресметнати към 1 януари 1964 г. се случва главно поради увеличаването на дълбочината, която е проучена в редица райони, заради увеличаването на мощността от гледна точка на запасите при някои геологически формации, както и заради включването на нови площи в проучвателния процес.”
Докладът прави и още едно важно заключение: “В тясна връзка с горните заключение се намира и увеличаването на плътността на прогнозните запаси. Ако през 1961 г. плътността на запасите (сумарно извлекаемите запаси от нефт и газ) представляваше 3,7 хил. т. на 1 кв.м площ, то към 1 януари 1964 г. тя нараства до 5,3 хил. т. , независимо от увеличаването на площите на перспективни находища."
Документите правят на пух и прах и всякакви
измишльотини за милиардите печелени
от режима на Тодор Живков от реекспорт на "безплатен" съветски нефт и газ.
_____________________________________________________________________________
от ИВАН БУТОВСКИ
линк към оригиналната статия : https://www.168chasa.bg/article/5489397

[piston]

" Преди време публикувах един малък откъс от книгата на американския журналист Рубен Маркъм за България - онази България, която загубихме, благодарение на "освободителите".

Този откъс развълнува много хора и имаше над 1500 харесвания и над 1100 споделяния.

Ако някой не го е прочел, ето линк:

https://www.facebook.com/daniela.gortch ... 8239696429

Рубен Маркъм е американски журналист, учител и мисионер, който живее в България от 1912 до 1931.

Идва в България през 1912 като мисионер на Конгрешанската църква. Живее в Самоков и там се раждат трите му деца.

По време на Първата световна война лобира в САЩ да не се обявява война на България.

През 1925 описва издевателствата на гръцки войници при окупацията на български села в Петричкия инцидент. От 1927 е кореспондент на Крисчън Сайънс Монитър за България.

През 1933 се премества във Виена и става кореспондент за Централна Европа. По време на войната активно работи за включването на САЩ във войната срещу Хитлер.

През 1944 идва в Европа и при срещите си с партизаните на Тито разбира, че на Югоизточна Европа се готви страшна диктатура и понеже не е съгласен с подкрепата от САЩ и Великобритания за комунистите само заради това, че се бият срещу германците, напуска работата си за правителството.

През 1945 американското правителство го изпраща в България, за да прецени ситуацията.

***

Той констатира, че страната ни е превърната в тоталитарен затвор. Неговият доклад разгневява комунистическите власти и Политбюро на ЦК на БКП взима следното решение на 5 октомври 1945:

„Да се изнесе в нашия печат съобщение за злостните и клеветнически информации, изпратени от Маркъм зад граница по положението на България и ОФ власт, за да се разобличи неговото „доброжелателство” пред българския народ. Другарят А. Югов да го повика при себе си за обяснения. Ако той не си вземе бележка и не се коригира, да се постави въпроса за неговото по-нататъшно пребиваване в страната”.

Малко по-късно комунистите го изгонват от България.

Маркъм отива в Румъния, но заради критичните си наблюдения е изгонен и от там и му е забранено да влиза в страните от съветския лагер.

Маркъм пише няколко книги за България, а книгите му от 40-те години разкриват истината за съветското робство, наложено на Източна Европа.

Ето неговите обективни констатации за положението на България по време на съветската окупация.

***

Р. Маркъм: "ОФ има почти същото влияние в България, каквото имаше нацистката партия в Германия"

От секретаря на мисията на САЩ в България (Реуинкъл) до държавния секретар, София, 10 септември 1945:

"Държавният департамент ни даде указания, че Белият дом е особено заинтересован да се улесни влизането в България на Рубен Маркъм от „Крисчън Сайънс Монитър”, чието дълго пребиваване в България и познаване отблизо на условията в страната придават голяма тежест на неговите наблюдения.
В отговор на по-раншно предложение на Чарлз Рос, президентски прес-секретар, той (Маркъм) поиска следните негови коментари, основани на усърдно проучване на събитията и на контакти с всички важни личности в и извън правителството, както и с работници и селяни, да бъдат спешно изпратени на г-н Рос, за да ги представи на президента.

Маркъм е констатирал, че мнозинството в България смята, че е поставено в тоталитарен затвор. Сегашният режим, който е направил някои добри неща и се радва на подкрепата на работниците, които са само малка част от нацията, е извънредно диктаторски, брутален и напълно безотговорен.

Той изброява неговите главни отличия, както следва:

1. Отечественият фронт, напълно подчинен на комунистите, които работят в постоянен и интимен контакт с руснаците, има почти абсолютен контрол над правителството. Български комунисти, които напоследък са се завърнали от Русия, държат много от най-важните постове, а други български комунисти заемат важни позиции в правителството и администрацията. ОФ има почти същото влияние в България, каквото имаше нацистката партия в Германия.

2. ОФ налага волята си чрез насилие, използвайки убийства и терор, безпрецедентни от времето на турците.

Той подкрепя подчинената на комунистите милиция, въоръжена с танкове, артилерия, картечници и автомати, както и специални ударни войски, подобни на войниците на Хитлеровата СС.

Милицията и други комунистически служби не признават никакъв закон и заплашват със смърт всеки свой противник.

Маркъм изчислява, че не по-малко от 20 000 българи некомунисти са били убити, а много повече са в концентрационни лагери. Заплахата на убийствата и лагерите пада върху всеки некомунист в България - от двамата членове на Регентството, през Министерския съвет, до последния селянин.

3. Никоя собственост не е защитена. Милицията отнема покъщнина, домове и фабрики само с неколкочасово предупреждение към обитателите да напуснат.

4. Режимът е изнудвачески. Хора са вкарвани в затвора, за да бъдат принудени да се откупват с определени суми в чисто гангстерската традиция на отвличане.

5. Налице е пълно потискане на свободата на изразяване. Да участваш в независимо събрание или да изразиш опозиционно мнение, може да ти струва живота. Комунистите превръщат младежите във фанатици, които крещят „Смърт” за българите некомунисти.

6. Не само буржоазията, но специално селяните са обект на този терор. Повечето българи са селяни и техните села са тероризирани от въоръжени, организирани комунистически банди, които се разпореждат както си искат с живота и собствеността им. Режимът е истинска противоположност на народното управление и е диктатура на малка група работници и интелектуалци, насочена срещу народа.

7. Чрез режима на ОФ комунистите използват целия държавен апарат за собствените си политически цели. Те бързат да комунизират мисленето на хората и да вкарат съзнанието на нацията в комунистически калъп. За да постигнат това, те използват вестниците, училищата, спорта, профсъюзите и всички работнически институции.

8. Основателно е да се смята, че ако комунистите спечелят изборите, те ще станат още по-жестоки, ще изоставят всякакви преструвки и като поставят Георги Димитров от Москва начело на страната, ще направят България част от Съветския съюз и така ще изключат всяка американска намеса. Много комунисти открито се хвалят, че точно така ще стане.

9. В тази обстановка на терор не може да има честни избори. Действията на сегашния режим са белязани от незаконност и насилие и нито един българин не вярва, че избори, организирани от комунистите, ще бъдат честни. Те се страхуват, че всяка бюлетина ще бъде белязана и всеки глас за опозицията ще предизвика ужасни репресии.

10. Маркъм вярва, че правителството на Съединените щати трябва веднага категорично да обяви, че няма да признае което и да е българско правителство, докато ОФ не бъде лишен от диктаторската си сила, милицията не бъде трансформирана и Министерството на вътрешните работи не бъде дадено в некомунистически ръце.

Трябва да бъде заявено, че САЩ не могат да сключат мир с конспиративно правителство, което ще запази безконтролното автократично управление. Тук престижът на Съединените щати е много висок и американските възможности са големи.

Осъзнавам, че предаването на този доклад не е по надлежния ред, но го представяме на Държавния департамент като добро резюме на ситуацията в България, направено от обективен наблюдател, и за да бъде взето решение как да бъде използван, съгласно искането на Маркъм.

чрез Даниела Горчева

[pnp5q]

Клип на английски турист от 1965 :

https://www.youtube.com/watch?v=uDhLhFteuH4

[Amazon]

Клип на английски турист от 1965 :

https://www.youtube.com/watch?v=uDhLhFteuH4

Това филмче вероятно е донесло стотици милиони на туристическия отрасъл. С една забележка - България не е колкото Ирландия - държавата, или целият остров. Много по-голяма е. България е по-скоро колкото Англия, но английският коментатор малко му се досвидя да го каже.

[piston]

ПОП ЛИ? ЧЕ АЗ СЪМ ТЕПАЛ ПОП.

Днешният гост е Стефан Чакъров - откъса е от биографичната му книга "Децата на класовия враг", С. 2006 г..Като всеки спомен, той носи една или друга субективна преценка на събитията, но помага за слепването на мозайката за онези смутни и кървави дни на септември 1944 г.
__________________________________________________________________________

" Трябваше да съгласувам планове за строителен обект в УАГ на “Сердика” №5. Гледам пред вратата, където трябва да се свърши тази работа двама души чакат за да влязат. Единият е моя приятел Мишо Михайлов, който се готви да влезе. В стаята пускат само по един. Другият след Мишо чака и той реда си, а след него пък съм аз. И докато Мишо беше вътре, ние с моя непознат завързахме разговор на когото аз разказвах как за малко не станах поп, което беше голямата мечта на моята баба, която искаше и в нашия род да има поп. За такъв бях набелязан аз. Но събитията около мен така се развиха, че аз не станах поп и мечтата на баба ми не се сбъдна.
И казвам аз на моя непознат събеседник, че ако бях станал поп, сега нямаше да вися по отегчителни опашки за да съгласувам планове.
Тогава моят събеседник каза:
­ - Поп ли? Че аз съм тепал поп.
­ - Как си тепал поп? Той какво ти е направил, че си го утепал?
­ - Това беше веднага след нашата победа на 9. IX 1944 година. Трябваше да установяваме новата власт в моето село Кондофрей. Арестувахме фашистите от село и една нощ получихме нареждане да ги тепаме. Навързахме ги и ги натоварихме на един малък рейс, собственост на един фашист, който ние бяхме конфискували и ги закарахме извън село. Когато рейсчето спря на определеното място, където трябваше да ги тепаме, аз отварям вратата и виждам най-близо до нея попа. Хващам го за расото за да го сваля на земята, но той се дърпа и не ще да излезе. Аз го дърпам навън, той се дърпа навътре. Тогава го хванах за врата и го изблъсках на земята. Ръцете, краката и устата са вързани. Той няма на къде да мърда. Ах, мамка ви фашистка сега голямо клане ще падне. Имаше нареждане да не се стреля, а да ги тепаме като ги колим с ножове или с тояги. Стъпих му аз на врата и извадих големия нож, който си бях взел за целта. Неговата мамка гадна, той започна да рита, да се дърпа и да надава някакви несвързани звуци, но аз забих ножа в гърлото му. Понеже той беше много як и здрав поп, кръвта започна да брижди, че ме опръска целия. Така ли? Чакай да видиш сега какво става. Взех карабината с натъкнатия нож и го надупчих като решето. Накрая с приклада на карабината му смачках главата на пихтия. Другите другари като видяха, че целият съм опръскан с кръв, използваха друг начин. Разпаряха им коремите и им изваждаха червата навън.
Моят познат “герой” така картинно разказваше тази жестока разправа с фашистите от Кондофрей, че аз изтръпнах целия от ужас.
В това време моят приятел Мишо беше си свършил работата и излезе от стаята. Веднага влезе “героят” от Кондофрей. Когато останахме само двама с Мишо аз го попитах:
­- А бе Мишо, кой е този тип бе? Ти познаваш ли го?
- А, това е моя комшия бай Владо Стоилов - ­бащата на бившия кмет на София арх. Георги Стоилов и на художника Иван Стоилов-Бункера. Той и на тебе ли се е хвалил за героизма, който е проявил в неговото село след 9. IX. 1944 година. Преди “девети” той бил партизанин, но няколко дни преди нахлуването на Съветската армия на българска земя, Бай ти Владо взел в гората и жена си и двамата си сина, които тогава са били, единият на 10 години, а другият на 14 години. И те стават партизани. И така след 9. IX. 1944, цялото семейство са признати за герои и за активни борци против фашизма. "

източник : https://photonik.blog.bg/history/2014/0 ... BE5UaSSlYQ
снимка от Любомир Юруков

[Amazon]

- А, това е моя комшия бай Владо Стоилов - ­бащата на бившия кмет на София арх. Георги Стоилов

Това бил създателят на летящата чиния на Бузлуджа. Знаеш ли дали някъде има официална цифра, колко хора са избили каскетите непосредствено след 9-ти?

[Океан]

Най-вероятно никога няма да разберем. Спомням си преди време ходих до Боровец и ме посъветваха приятели да видя Черната Скала, имало много хубава гледка. По пътеката до там се замислих, че това име звучи доста мрачно и си казах или турците или комунистите. Оказа се, че комунистите са хвърляли директно от там в пропастта хора без съд и присъда. Кой знае колко такива истории има.

[Amazon]

Имали са цял половин век да заметат следите. Добре, че има очевидци, но по-голямата част от хората свидетели на простотиите тогава, през 90-те, или са били прекалено възрастни, или вече не са били между живите.

[Dinain]

От интересно по-интересно. Една Лада 1600 през 1976 г. струва в Кореком 4080$ (22 600$ днешни пари). В тогавашни пари това е около 8200 лв. или приблизително 82 средни заплати.

За сравнение в британска брошура от 1976 г., Лада 1500 струва 1798 паунда или около 2 876$ - доста по-малко от сумата, която се изисква в Кореком от една "другарска" държава. За сравнение, Мерцедес 450 SLC струва завидните 12 874 паунда. При средна заплата от 232.4 паунда на месец, един британец е трябвало да похарчи 55 заплати за да си купи най-новия тогава Мерцедес - с 30 заплати по-малко, отколкото българин би дал за Лада 1600. За британеца, Лада 1500 щеше да струва 8 заплати, а за българина през Кореком - 68 заплати.

Опел Рекорд Д, който тук струва 10 650$ се продава във Великобритания за около 3600 паунда (в зависимост от модела) или 5 760$ - на половина от цената, която му искат в Кореком. Явно българите хем са били в пъти по-бедни, хем са купували колите на двойни цени спрямо европейците.

Днес при 2296 лв средна заплата, за 82 средни заплати може да си купите нещо, което струва около 94 000 Евро или около 104 000$. Бърза справка с автокъщите показва, че такава кола съвсем не е еквивалента на онова, което Ладата е била в тогавашната епоха. За сравнение, базов модел S на Tesla струва 74 000$.

Оставям ви сами да си направите сметка за другите коли, описани в брошурата. Обърнете внимание и как тази брошура разбива мита че 1 рубла е била равна на 1 долар - от цените в рубли ясно се вижда реалното съотношение на двете валути.

П.П. Също така оставям на вас да прецените как убеждавате другарите от ДС, че тези 4080$ с които разполагате накуп, за да я купите, са законни

https://www.facebook.com/share/15vWjXsVuy/

Този и други исторически ценоразписи можете да видите тук:
https://www.classiccar-bg.com/index.php?topic=8046.120

[plamenhk]

11 митрополити – бивши агенти на ДС
От общо 15 митрополити в Светия синод на Българската православна църква 11 са били сътрудници на бившата Държавна сигурност (ДС), съобщи Комисията по досиетата.

Всички са работили като агенти за Шести отдел на ДС, който е отговарял за „борба с политическата диверсия“, показва справка в огласените от комисията списъци.

Старозагорският митрополит Галактион е работил като агент за Държавна сигурност под псевдонима Мишо, Неврокопският митрополит Натаил е бил агент Благоев, Русенският митрополит Неофит – Симеонов, Варненският и Великопреславски митрополит Кирил, който наскоро нашумя с новия си автомобил „Линкълн“, е работил под агентурното име Ковачев и Владислав.

Сред обявените агенти са още Врачанският митрополит Калиник, Великотърновският митрополит Григорий, Сливенският митрополит Йоаникий, Плевенският митрополит Игнатий и Видинският митрополит Дометиан.

Митрополит Йосиф, който отговаря за българската църква в САЩ, Канада и Австралия, преди време сам обяви за миналото си в Държавна сигурност.

Западно- и Средноевропейският митрополит Симеон също е бил щатен служител на Държавна сигурност.

Скандалите около Българската православна църква започнаха на Никулден миналата година, когато Варненският и Великопреславски митрополит Кирил се появи с „Линкълн MKZ Хибрид“, модел 2012 г., на храмовия празник в църквата „Св. Никола“ в морската столица, припомня БГНЕС.

Тогава митрополитът се похвали, че луксозното возило било доставено специално за него още преди да излезе на пазара. В същото време обаче владиката твърдеше, че колата е подарък.

„Приятели ми дадоха пари. Те я купиха. Аз не я исках, но те настояваха. Тя е хибрид и е нов модел. От Америка я донесоха... Аз нищо не съм давал, те ми я дадоха. Митрополията не е дала нито стотинка... Митрополията плаща горивото. Предната кола много гореше – беше „Пежо“, обясни тогава 57-годишният митрополит.

Според запознати автомобилът дори не се предлага в България. В САЩ стартовата цена на автомобила е 35 180 долара. Колата се смята за най-екологичния луксозен автомобил в Америка. В такъв автомобил се вози и американският президент Барак Обама.

Стана ясно още, че луксозният автомобил е закупен от фирма „Армира 2010“ ЕООД, чиито собственици и управители са приближени на митрополит Кирил и са членове на епархийското ръководство.

Това са бизнесмените Юлиян Гендов и Данаил Добрев. Тогава Гендов каза, че са закупили колата в САЩ, за да я пробват в условията на Източна Европа, и в тази част на света те продали още един такъв модел в Украйна. Според него са глупости така да се злепоставя името на митрополита.

Варненско-Преславският митрополит Кирил създаде напрежение и в Сръбската православна църква със своя луксозен автомобил.

Малко преди Нова година се разрази следващият скандал с отказа на Българската православна църква (БПЦ) за отварянето на досиетата на духовници от Светия синод.

Няколко часа след това БПЦ се съгласи да бъдат отворени досиетата на висшите духовници в Държавна сигурност.

Светият синод на БПЦ прецени, че е сбъркал, взел е „прибързано решение“ и застана на противоположно становище.

Последва и скандал с отричането от страна на църквата на ин витро процедурите и сурогатното майчинство, което разбуни страстите в обществото.

Оказа се, че това не е окончателното становище на Светия синод, който се отметна за ин витро процедурата и обяви, че все пак я приема, но при определени условия.
https://www.novinite.bg/articles/4392/1 ... enti-na-DS

Защо не са разсекретени всички агенти на ДС в БПЦ?
Пет години мълчание – след осветляването на 12 архиереи като агенти на ДС през януари 2012 г. процесът за разкриване на връзките на клира с тайните служби на атеистичния режим трябваше да продължи. Съгласно нормативните документи на Комисията по досиетата на проверка за агентурно минало следва да бъдат подложени „ръководителите и членовете на управителните органи на религиозните общности”. За БПЦ, освен членовете на Светия синод, това са още епископите и свещениците на длъжност „архиерейски наместник”. Но нито едните, нито другите през изминалите пет години бяха обект на проверка. Защо? Защо Комисията по досиетата не върши онова, което й повелява законът? Има ли политически натиск за скриване на истината относно агентурните връзки на клира с бившата ДС и дали самото поведение на Светия синод не е причина за това? Руши ли подобен процес авторитета на БПЦ в обществото?
https://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D1%8A ... %82%D0%B8/

Синодът отказва съдействие за разкриване на бившите агенти на ДС в БПЦ
https://www.capital.bg/politika_i_ikono ... _bivshite/

[piston]

Инструкция за управлението

на окупираните от Съветската армия източноевропейски държави

Строго секретно! КАА/08.113, Москва, 2.VI.1947 г. НК/003 47

1. В сградата на посолството да не се приемат местни информатори. Срещите да се организират от наши специални служби на публични места. Посолството приема информации чрез специалните служби.
2. Да не се допуска контакт между нашата войска и цивилни лица от страната. Забраняват се посещения на местни лица от нашия офицерски състав, контакт на войници с местни жени или на войници с войници от страната и нашата войска.
3. Да се ускори ликвидирането на граждани, които участват в или симпатизират на партии и организации отпреди войната и възстановили се след нея без нашето съгласие. Да се използват за тази цел всички конфликти и недоразумения между тях, а също така и въоръжена опозиция.
4. В политическите репресии да се използват войници от армията (възстановена на наша територия) и след това да се ликвидират тези войници.
5. Да се ускори съединяването на всички социалистически партии в една – комунистическа, като всички водачи на тази партия да бъдат предварително утвърдени от органите на нашите специални служби.
6. Да се обединят всички младежки организации в една – комсомолска – с водачи, утвърдени от нашите служби. Преди обединяването да се ликвидират всички водачи на бивши юношески и младежки организации.
7. Делегатите на партийните конгреси да нямат мандат след конгреса. Да се елиминират делегатите, които са активни. За всеки следващ конгрес да се избират делегати, утвърдени от нашите служби.
8. Да се прави системно разследване на хора – добри организатори и специалисти, които са популярни. Тези хора да се привличат към нас, а ако откажат – да не се допускат до ръководни длъжности.
9. Да се организира – всички държавни служители, освен милиционери и миньори, да получават ниски заплати. Това специално да се отнася до здравните служби… съдебно-изпълнителските служби, просветата и културата.
10. Към всички органи на властта и всички значителни заводи да се включат хора, които сътрудничат на КГБ. Това да се осъществява без знанието на държавните местни власти.
11. Да се обърне внимание на печатната преса да не цитира сумарни количества и видове на стоки, които се изпращат в СССР. Да се посочва, че това е обменна търговия.
12. Местните власти да не издават на купувачите на земя, къщи и парцели нотариални актове, а актове за получаване.
13. Да се приложи такава специална икономическа политика към частното селско стопанство, че то да бъде с ниска производителност и неефективно. При втория етап да се започне колективизация на селското стопанство. Ако се появи силна опозиция – да се намали доставката на средствата за производство и се увеличат данъците към държавата. Ако и това няма ефект, то селското стопанство да се доведе до състояние да не може да изхранва държавата и да разчита на внос отвън на храна.
14. Да се формулират всички закони, укази и разпоредби за организация, икономика и право така, че да не се дава точно и прецизно тълкуване (с изключение на военните).
15. За всеки проблем да се създават комисии, съвети, инструкции и т. н., така че никой от тях да няма право на окончателно решение без консултации с останалите.
16. Самоуправляващите органи на заводите да не могат да имат влияние върху дейността и развитието на предприятието. Те могат да се занимават само с изпълнение на полученото задание.
17. Профсъюзите не могат да имат противоречия с разпорежданията на дирекцията. Да се натоварят профсъюзите с други задължения – организиране на почивка, просвета, културни и други развлечения, екскурзии, разпределяне на дефицитни стоки и потвърждаване на мнение и характеристики от политическите власти.
18. Да се авансират само такива сътрудници и началници, които образцово изпълняват получените служебни задания, но без склонност към анализ на проблемите извън заданията.
19. На всички отговорни ръководители на партийни, държавни и стопански дейности да се създадат условия, които да ги компрометират в очите на подчинените им, като се изключва възможността да се върнат в средата, от която са излезли.
20. Офицерският кадър от местната армия може да получи отговорни длъжности само при условие че там има наши сътрудници от КГБ.
21. Да се организира специален надзор за количеството муниции за всички видове оръжие на всеки арсенал. Учение с бойни патрони да се прави само при строг контрол.
22. Да се обхванат под специален надзор всички лаборатории към НИИ.
23. Да се обръща специално внимание на всички изобретатели и рационализатори, като всички по-важни изобретения и предложения да се регистрират в нашите централи. До реализация да се допускат само изобретения, засягащи експлоатацията на минното дело. Важните изобретения да се продават в чужбина. Да не се допуска до публикация стойността на изобретението.
24. Системно да се нарушава графикът на транспорта в страната (изключение на нашия специален транспорт).
25. Да се провеждат симпозиуми и конференции и да се записват предложенията и докладите, като се регистрират докладчиците, но за реализацията да се спазва само нашата инструкция.
26. Да се популяризират интервюта с работници за актуални производствени проблеми, като се критикува безпорядъкът, но не трябва да се ликвидират причините за тези проблеми.
27. Всички обръщения към народа от официални служители и водачи да обхващат исторически и народни акценти, но да не се проповядва дух на обединение на целия народ.

28. Да се обърне внимание на всички новостроящи се градове и квартали да не се изгражда друг освен главен водопровод. Всички стари кладенци и локални водопроводи да се ликвидират систематично.
29. При модернизиране и разширение на заводите да се осигури изтичането на замърсени води да става в реки, които могат да бъдат резерв за питейна вода.
30. В новостроящите се апартаменти и къщи, а така също и при възстановяване да не се строят помещения за запасяване с хранителни стоки и за отглеждане на животни.
31. Частните работници и предприятия да се снабдяват с лошокачествени суровини и оборудване, което да осигурява производството на лошокачествена продукция на цени, по-високи от държавните.
32. Да се създадат условия за максимално развитие на администрацията по всички нива – районни, общински, градски. Може да се допуска критика на администрацията, но това да не влияе на нейното намаляване или по-прецизна работа.
33. Да се контролира само изпълнение на плана на предприятия, произвеждащи суровини и други производства, включени в нашата инструкция. Забранено е изпълнението на плана за продукти и стоки за вътрешния пазар.
34. Специално да се наблюдава църквата, като се създават условия и програми за обучение на младежта за наслагване на омраза към нея. Специален контрол да се упражнява над църковните печатници, библиотеки, архиви, проповеди и т. н. 35. От всички основни, професионални и средни училища да се уволнят учителите, които имат голям авторитет и се ползват с уважение от учениците и населението. На тяхно място да се назначат нови. Учебните програми да се направят така, че да се прекъсва връзката между изучаваните предмети. Да се ограничи производството на учебни помагала. Да се премахне изучаването в средните училища на латински, гръцки, обща философия, логика, генетика. По история да не се обяснява какво са правили царете за доброто на страната, а да се изтъкват тиранията и борбата на потискания народ. В професионалното обучение да се набляга на тясната специализация.
36. Да се организират държавни митинги при годишнини на борбата против завоевателите (с изключение на руснаците), като се подчертава борбата срещу германците, а преди всичко борбата за социализъм.
37. Забранява се да се поместват в средствата за информация и издаваните книги данни за местни хора, живели в Русия преди революцията и по време на Втората световна война.
38. Ако се възстановят или създадат организации, които поддържат дружбата със СССР, но се опитват да контролират дейността на държавните органи – да се обвинят в шовинизъм и национализъм (нашите действия са независими от органите на държавата). Начин на действие: унищожаване на нашите гробища и паметници, публикуване и размножаване на позиви, в които се осмива руският народ, руската култура и договорите между СССР и страната. Към тази пропаганда да се ангажират граждани от страната и да се използва съществуващата ненавист към СССР.
39. Да се прояви грижа за строителството на пътища и мостове, за да са готови при налагаща се интервенция, така че нашите войски най-бързо и от всички посоки да се придвижат до центровете на опозиционните сили.
40. Да се арестуват всички политически противници. Специално да се преследват противниците, които имат авторитет сред населението. Да се ликвидират всички политически противници и след това да се обвинят в тежки криминални престъпления. 41. Да не се допуска реабилитация на хора, съдени на политически процеси. Ако се налага, такава да се допусне, но при условие че това е съдебна грешка, без започване на разследване и обвиняване на виновните за съдебното решение. 42. Не може да се изправят пред съд хора с длъжности, дадени от партията – независимо че тези хора са виновни за икономически загуби и са мразени от подчинените си. В драматични ситуации трябва да се преместват на друга равностойна или по-висока длъжност в друга област или град. В крайни ситуации тези хора да се назначават на неначалническа служба като се използват за кадрови резерв за друго време.
43. За хора, които не са съгласувани от нашите специални служби, може да се публикуват съдебни процеси (специално се отнася за кадри от армията, генерални директори, министри), в които се обвиняват в дейности против народа, социализма, индустриализацията. Това ще увеличи подозрителността и ще мобилизира работническата класа.
44. Да се проявява системен контрол хората на отговорни длъжности да произхождат от работническата класа и да имат най-ниска квалификация.
45. Да се проявява постоянна грижа за систематически подбор за висшите институти на хора, които произхождат от най-ниската категория от населението или незаинтересовани професионално хора, стремящи се само към диплома.

Строго секретно! КАА/08.113, Москва, 02.06.1947 г., Инструкция НК/003 – 47; Газета «Утро», 20 марта 1991 г.;

чрез https://cao.bg/instruktsiya-za-upravlen ... ryOGlPBt0w

[Amazon]

29. При модернизиране и разширение на заводите да се осигури изтичането на замърсени води да става в реки, които могат да бъдат резерв за питейна вода.

24. Системно да се нарушава графикът на транспорта в страната (изключение на нашия специален транспорт).

18. Да се авансират само такива сътрудници и началници, които образцово изпълняват получените служебни задания, но без склонност към анализ на проблемите извън заданията.

9. Да се организира – всички държавни служители, освен милиционери и миньори, да получават ниски заплати. Това специално да се отнася до здравните служби… съдебно-изпълнителските служби, просветата и културата.

Пистъне, ти наистина ли вярваш че това е автентично? И моля те, изчисти си подписа от лични заяждания.

[Dinain]

И естествено, няма посочен източник.

13. Да се приложи такава специална икономическа политика към частното селско стопанство, че то да бъде с ниска производителност и неефективно. При втория етап да се започне колективизация на селското стопанство. Ако се появи силна опозиция – да се намали доставката на средствата за производство и се увеличат данъците към държавата. Ако и това няма ефект, то селското стопанство да се доведе до състояние да не може да изхранва държавата и да разчита на внос отвън на храна.

Цялата "инструкция" (писана от кого и за кого?) звучи като съчинение на шестокласник във Фейсбук.

[pnp5q]

Григор Гачев го е обобщил чудесно през 2011 година - вероятният "извор" е вестник "Сензация" от 1991 година - и се присъединявам към мнението на Гачев, че това е микс от инстински инструкции и обобщения за социалистическото строителство на база послезнание.

[koko]

Тази "инструкция" се е появявала през годините няколко пъти в различни редакции и съответно са посочвани несъответствията с реалностите. Въпросът е защо се появява сега и какво иска да каже автора на поста?

[Dinain]

Егати, вестник "Сензация" от 1991 г.
В коментарите някой е написал, че е открил текста и в полска жълта преса от 1989 г. Това е очевиден пропаганден пасквил от зората на демокрацията...

[piston]

Из Дневника на Борис Делчев
Петък, 3. ХI. 1972.

Вечерта у Радой Ралин, както бяхме уговорили в сряда. Там заварих кинорежисьора Дучо Мундров, с когото правят нов документален филм – нещо около политзатворниците в миналото. И това беше една от темите на нашия разговор.

За да се документира, Радой е преровил старата периодика, включително изданията на полицията и на така наречената “българска работническа националсоциалистическа партия”, начело с Христо Кунчев.

Преди да стане “лидер” Кунчев бил журналист – редактор на разни полицейски органи. След това започнал да издава своя партиен вестник – “Атака”.

И Радой разказва забавни подробности за дейността му и тук, и там: раздори в несъществуващата партия, изключване и възвръщане на “лидера”, пътуване в Германия и среща с Хитлер.

“А каква е съдбата на Кунчев след Девети септември, как завършва накрая?” – питам аз.

“Как! – смее се Радой. – Като председател на единна отечественофронтовска организация!”

[piston]

Това е откъс от книгата "Червеният терор без маска" от журналиста и изследовател Христо Христов и Петър Богданов, син на Стефан Богданов, комунист и агент на съветското разузнаване, обучаван преди "девети" в Москва и първи началник на отделение „Б“ на ДС – за контраразузнаване (септември 1944 – 1949).
Стефан Богданов преминава преди „девети“ през концлагерите Гонда вода и Еникьой, а след „девети“ е концлагерист в Белене.

"Стефан Богданов: Аз искам някой път да сравня лагерите при фашизма и по наше време – социализма. През време на фашизма аз бях в най-тежките лагери „Гонда вода“ и в „Еникьой“ в Гърция... Живеехме при условия казармени. Бяхме в една казарма в Еникьой, действително бивша казарма, с големи помещения. Имахме обаче свободата да си готвим, да купуваме от селото продукти... С всичко, големи нарове, светли, хубави. Много хубаво общежитие... Иначе нищо не работихме. Само това беше.
Петър Богданов: Не ви ли караха нещо да изпълнявате?
С.Б.: Нищо. Всеки си чете, всеки си… кръжоци. Обаче храната беше много слаба и много лоша... Но имахме възможност и като пари ни пратят, да си купим от селото, от Еникьой, обикновено саздърма купувахме и вечерно време едно прекрасно ядене – саздърма с лук пържехме, много вкусно става.
П.Б.: А биеха ли ви там?
- Абе, никакъв [бой]… Имаше карцер. Ако те хванат, отиваш в карцера. Такъв лагер беше „Еникьой“.
- А „Белене“?
- А „Белене“ беше несравнимо... В бараката – 45 души. Тя няма прозорци, няма печка, тече отгоре всичко така. Само е стряха. Всички спим на нарове. Между наровете един чипур, дето да пикаем през нощта. И оттука в 5 часа сутринта камбаната бие – всички скачат и то не може да се забавиш нито десет [секунди], веднага трябва да тръгнеш. Всички спяхме, понеже няма възможност да се събличаш, с обущата, с всичко, както дойдем от работа, лягаме с туристически обуща, с калта там и спим. През нощта ставам да пикая на тоя чучур, няма лампи... И работихме като разпрани – от сутрин – 5 [часа], до вечер – залез слънце. Ние работихме на дигата. Студ, камък и дърво се пукаше тогава. Който се отклони случайно, ние отивахме на обекта, който се отклони малко от групата, стреляха на месо, там бяха убили няколко души. Колети, аз не съм получил почти нито един колет. Казвам ти, че ги крадяха... В „Еникьой“, когато излизахме да търсим дърва жандарите ни дават пушките и ние стреляме и се упражняваме в стрелба – от охраната (смеят се). Докато тая охрана [в „Белене“] с тия вишки, както по съветски, те стреляха по нас и не може да ги доближиш, въобще кучета… Това беше страшно отношение! Аз, ако някой го е описал искам да го прочета. Но ако някой го е описал, трябва да е като Солженицин – лагерите. То е същото. Те [комунистите] от тях са взели [опита]. И вишките там, и постовете. Ето това е."
________________________________________________чрез Вили Лилков
на снимката - Стефан Богданов

[piston]

УНИКАЛНО!!!


Свидетелство от първа ръка за отрязаните партизански глави - отрязани с брадва от самите партизани ....

Pavlina Delcheva-Vejinova публикува тази статия на майка си от юни 1991, където се казва истината за отрязаните партизански глави - отрязани с топор (брадва) от самите партизани.

Разказът е потресаващ с истината за жестокостта, за садистичната жестокост на партизаните, които са убивали по особено мъчителен начин своите другари, както и съвсем невинни хора, случайно изпречили се на пътя им.

Тази истина, която по-късно неведнъж разкрива и Надежда Любенова, записала спомените на близките на убитите и пострадалите, както и разказът на един овчар, записан от езиковеда проф. Тодор Балкански, се знае все още от малцина.

Направих си труда да препиша цялата статия, великолепно написана от Виолета Молнова - останаха ми само две парчета, в които се говори за Радка - тази, която вързали за дървото.

Не мога да ви пожелая приятно четене, но непременно прочетете, а тия дни ще препиша и последните две парчета от снимките на статията.

Един пренебрегнат свидетел
Съпоставки с „Дед, или разгромът“ от Давид Овадия
Виолета Молнова
25 юни 1991

"Ще разкажа цялата история последователно – така, както тя се е разкривала пред мен.

През 1976 г. писателят Николай Хайтов ми услужи с някои книги от личната си библиотека — все такива, каквито българският гражданин не беше в състояние да чете — книги, съхранявани в депата на Народната библиотека, но недостъпни за читателя. Между тях си спомням „Русия на Изток“ от Кръстю Раковски и „Авантюрите на руския царизъм в България“. Вече сакът ми беше натежал достатъчно, когато Хайтов отвори закачената високо секция и издърпа оттам една от многобройните зелени канцеларски папки.

— Искате ли да научите нещо повече за партизанското движение?

Стигаше ми и това, с което се пълнеха вестниците, така че за партизанското движение не ми трябваше нищо повече. Но с Хайтов се познавах бегло чрез жена му, беше ми неудобно да откажа, още повече, че усетих тогава, без да мога да си го обясня в момента, голямото значение, което той отдаваше на тази папка.
Тя била от архивите на ЦК и, нали разбирате, не бива да се правят преписи, да съм му я върнела след 4-5 дена.

Така за първи път нагазих в пленителната и неизбродна област, наречена партизанско движение. Папката съдържаше машинописен текст — спомените на Христо Чобанов (бай Ганчо), партизанин от март 1943 г. в отряда „Антон Иванов“. Те бяха записани от пловдивчанина Александър Ив. Гинчев, син на загинал антон-ивановец, и бяха подписани от двамата на 21.IV.1960 година.
То беше един безхитростен разказ, който имаше за цел колкото може по-вярно да предаде запомненото от автора, без да отсява „неудобното“ или пък да надува свръх всяка мярка героичното, затова когато човек срещнеше примери на героизъм, пожертвователност и другарство в непредназначените за печат спомени на бай Генчо, им вярваше повече, отколкото на цялата високопарна макултура на тази тема.

Разбира се, че ги преписах. Тогава пишеща машина нямах, затова несръчно и тайно след работно време изчуках на редакционната машината 70–80 страници.
Вместо след пет дни върнах папката след месец, без Хайтов да ми каже нищо. Знаех, знаех и тогава, че той точно затова и ми я даде — за да я препиша. Ако някой, който вярва само на декларации, поиска да узнае основанията за тази ми увереност, то отговорът ми няма да го задоволи, защото тя се градеше на онова често пъти безпогрешно чувство, което притежава всеки човек.
Не знам какво имаше в останалите папки, но предполагам, че са били подобни на единствената, която прочетох. По онова време, когато човек можеше да избира само между мълчанието и лъжата, бе успокояваща дори и мисълта, че някъде извън закритите фондове съществува рафт, съхраняващ новата история на България, страшна и трагична, каквато е била в действителност.
Две-три години по-късно заговорих за спомените на бай Ганчо на Райна Чаушева, с която работехме заедно в издателство „София прес“. Райна беше женена за сина на един от двамата загинали в отряда братя Чаушеви и от нея очаквах да науча някои подробности. Тя ми каза, че Давид Овадия пишел книга за „Антон Ивановци“ и аз трябваше да обещая, че ще му дам записките. Всъщност това се оказа ненужно.
„Аз снощи говорих с него, той ги има“ — ми каза на другия ден Райна.
Това, че „той ги има“, както и по-късните слухове, че отпечатването е осуетено от шепата оцелели и всесилни сега антоновановци, ме караше да чакам книгата с интерес. Най-после в началото на тази година, по време, когато човек можеше свободно да каже истината, „Дед, или разгромът“ излезе от печат. В нея са събрани разказите на двадесет и двама души — цели 484 страници, но в тях нямаше и следа от спомените на бай Ганчо.
Защо бе пренебрегнат този свидетел?
Едва ли причината е в това, че книгата е съставена от разкази на участници, които авторът лично е разпитал, защото записките на Христо Чобанов (бай Ганчо) отговарят на всички зададени от Давид Овадия въпроси за командира Дед, за живота и смъртта на партизаните, за срещаните по пътя им хора, за преследващата ги войска.
Бай Ганчо умира седем години след като подписа и предаде в архива на ЦК спомените си, а миналата година е умрял и човекът, който ги е записвал. Така и двамата не дочакаха излизането на книгата, не можаха да нанесат поправки, да изкажат съгласие или възражение по нея. Но нима мъртвите, които са писали, не за да се докарват пред читатели, ами са се изповядвали пред своята Партия като…

За щастие ръкописите не умират, ръкописите не горят, затова нека се обърнем към спомените на Христо Чобанов, за да се уверим, че те не случайно са премълчани. Ще цитирам откъси за събития, които, макар и разглеждани многократно и от различен ъгъл в книгата на Давид Овадия, в крайна сметка са останали недоизказани.
След акцията на гара Дорково, където партизаните спират мотрисата, отрядът се сдобил с „един шмайзер, една карабина, пет-шест пистолета и много дрехи...“. Донесоха трофеите и почна раздаването им. Но както и друг път, и сега се допуснаха много несправедливости. Хубавите дрехи бяха раздадени на тези, които бяха приближени на Дед, а техните пък дрехи ги дадоха на онези другари, които бяха най-окъсани. Най-окъсаните от всички – еврейчетата, останаха пак без дрехи. Те бяха в плачевно състояние.
Другарите еврейчета — Трън, Куман, Митко бяха така окъсани, че ми се гледаха меса̀та. Най-оголял беше Трън, дясната му ръка беше напълно гола ( това през втората половина на декември – б.м.), без ръкав, а лявата имаше едно парченце до лакътя. То беше някаква горна дреха. Под нея той нямаше ни риза, ни фанела и беше съвсем гол. Как живееше този човек, не знам. За да бъдат в такова плачевно състояние, виновен беше Дед. Не зная защо, но този човек много мразеше евреите.
Дед беше пълновластен господар на отряда, разполагаше с живота и смъртта на хората.
Благодарение на това, че е бил дълги години в СССР, той имаше авторитет пред по-младите партизани и особено батачаните. Всички батачани бяха на негова страна. Останалата маса от партизаните го ненавиждаше.
Трябва да напомня, че през есента на 1943 започна масовизацията на партизанското движение, или по-точно истинска мобилизация. Според Коста Ламбрев („Пловдив в огъня на революцията“, Хр. Г. Данов, 1985) активизирането на партизанските действия се налагало от важни съображения за спасяване на страната от англо-американска окупация. „Чърчил упорито готвеше десант на Балканите за удар върху Германия в нейните слаби части на юг.
Този сатанински план намираше пълна подкрепа и съдействие от страна на „десните“ елементи на БЗНС „Пладне“ начело с отявления „английски агент Г. М. Димитров (Гемето).“
Какво му е сатанинското на плана, Коста Ламбрев не обяснява. Всеки случай осъществявала се програмата, „пратена ни от страната на съветите, лично от Георги Димитров и неговите най-близки сътрудници.“
„Партията се ръководеше от ленинското разбиране, че въоръжено въстание не се прави само от авангарда на работническата класа, че то трябва да бъде масово, народно въстание.“
„Трябва да бъде“ — но мнозина се опъвали, нежелаещи да участват в масовка, където убиват.
„Някои се оправдаваха със здравословни причини, други със семейни обстоятелства, а някои ръководители „по мобилизацията на партийни и ремсови кадри и масовото им изпращане в партизанските отряди… прибягваха до непрепоръчителни средства, като им връчваха своеобразни повиквателни заповеди.“
„С пушка в гърба сме ги карали“ — ми разказваше в с. Розовец, Пловдивско, бившият партизанин Гено Банов. Така е било в Средногорския отряд, но навярно и в „Антон Иванов“ е имало младежи, насила въвлечени или необмислено и прибързано съгласили се да станат партизани. По-късно някои се опитвали да избягат, но след тях били изпращани хора, които ги убивали. Това наричали „ликвидиране на предателя“.
Така предателят Тьофката бил убит с ножове, а Волин (заради това, че лизал от неприкосновения запас брашно) с брадва. Убили го за назидание…

Те и други близали, но всеки имал я брат ятак, я братовчед в отряда, а Волин бил от Северна България и се оказал без връзки.
„Когато го водеха, за да го убият — разказва бай Ганчо, — Дед викаше подир него: „Предател, шпионин, крадец!“. Волин вървеше и не продумваше дума. Като подминаха двайсетина крачки, удариха го с топора и той падна. Там го зариха със сняг. След това, като ходехме за дърва, ние минавахме край него, дори го прескачахме. Никой не смееше да се обади. С всеки можеше да се случи това, което стана с Волин. След някой час вързаха Радка на едно дърво. Колко време стоя вързана, не зная, дори не обръщахме внимание на това, така бяхме свикнали.“
„През януари 1944 г. свършиха храните, остана само малко брашно. Започнахме да варим само каша, падаше се по 150 грама сухо брашно на човек.
По това време, неизвестно откъде, в Дед се намираше сланина. Често пъти той ядеше хляб и сланина вън на масата, а партизаните, изгладнели, го гледаха в устата. Не си спомням кой дойде при мен и ми каза: „Е, бай Ганчо, виждаш ли какво значи братство и равенство. На ти братство и равенство.“
За привилегиите на Дед се споменава на много места и в книгата на Давид Овадия. Така например Атанас Петков разказва: „Батчанците, като отиваха на явка, носеха храна в малки количества: сланина, яйца, цигари, ракия… Обикновено тя не се слагаше в общия казан, а се предаваше на Дед и другите от щаба.“
Някои се опитват да оправдаят Дед с това, че нямало как да се раздели парче сланина на 150 души, но защо трябва да я делят — сланината, както и яйцата можели да се сварят в рядката брашнена чорба на партизаните.
Дошло обаче времето, когато не само сланината на Дед и другите от щаба, но и брашното на партизаните започнало да се свършва, затова на 21 февруари 1944 г. една група от 37 души потеглила към Батак за храна. Тази неуспешна акция насочила полицията по следите на отряда. Лагерът трябвало да бъде напуснат и 150 души започнали бавния си изнурителен поход, от който не оцелели дори и трийсет.
Именно тогава започнала да се изпълнява заповедта на командването: „Които не могат да продължават похода, изтощени или ранени, да се убиват.“
Първа жертва на тази жестока заповед станал раненият при престрелката край Батак Атанас Кънев — Дончо.

„Вероятно са решили, че ще умре след няколко часа, та не го убиха — пише бай Ганчо. — Оставиха го в една колиба, дадоха му малко мед в една кутийка от консерва и потеглихме. Но след малко последните, които заличаваха следите на отряда, предадоха, че след нас се движи човек. Скоро открихме, че това е Дончо. Той се посъвзел и като открил, че е сам, тръгнал по следите на отряда. По-чакахме го и пак потеглихме. Той вървя с нас още два-три километра и падна. „Е, другари, не мога вече.“ Тогава и го убиха с топора…“
За чест на партизаните трябва да кажа, че Дончо е убит не след два-три километра, а след два-три дни, през които другарите му са се мъчили да му помогнат.
„Не след дълго паднал изнемощял и Колчо. Той се молил да го убият, за да не се мъчи повече. Не след дълго от изтощение падна и Жмакин… По едно време забелязах, че нещо се чернее край пътеката. Наведох се, попипах и разбрах, че е човек. „Кой си ти бе, защо лежиш, ставай веднага!“ — казах му аз и го задърпах. Този, който лежеше, ме позна, изглежда, и се обади: „Не мога повече, бай Ганчо, тук ще си остана.“ Какво да направя аз. Не мога да го нося, защото самият аз бях отслабнал и едва се влачех. Оставих го и тръгнах.
След мен идваха хората, които щяха да го убият — джелатите, както ги наричаха партизаните. Командването беше разрешило вече този въпрос, като определи хора — джелати, да убиват падналите, вместо да ги подпомогнат да вървят, или пък да се укрият до някое по-безопасно място, където да починат и да си потърсят сами начин за спасение.
Този другар, който бе паднал тук, беше еврейчето Трън.
В книгата на Давид Овадия се съобщава, че след убиването на Дончо още няколко души загиват „по същия начин“… (стр. 161).
На страница 465 са уточнени имената им: „Пръв падна Дончо на Катранджи дере на 26 февруари. Същия ден през нощта в местността Хамамбунар загинаха още трима: Жмакин (Сабетай Леви), Трън (Давид Давидов) и Васю (Борис Думчев).“
Само един от живите участници не намира сили да говори за похода: „Много се вълнувам… Като си спомня загиналите другари — иде ми да плача с глас! Затова ще прескоча тези дни.“
Останалите окачествяват убийствата като „жестока, печална необходимост“. „Защо да го оставиш безсилен и безпомощен в ръцете на врага, да се гаври с него, да го измъчва и накрая пак да го унищожи?“ (стр. 272).
„Когато някой паднеше на снега, тилната охрана на колоната съобщаваше на щаба, на Дед. И пак по колоната се връщаше неумолимата заповед: да бъде ликвидиран безшумно!“ (стр. 449).
Ако не бяха записките на бай Ганчо, имаше да се чудим какво точно означава това „безшумно“.

Както са разкъсани и пръснати из цялата книга, цитираните по-горе самопризнания могат да останат незабелязани от неподготвения читател. Само човек, който вече е чувал за страшните порядки в „Антон Иванов“, ще ги различи сред останалите подробности и ще оцени тяхното значение.
Свършило времето, когато последните от отряда заличавали следите по снега.
Сега партизаните вървели, оставяйки широка пъртина, а на един изстрел разстояние мълчаливо ги следвала войска, полиция, жандармерия.
„Вървяхме ли ние, вървяха и те, спирахме ли ние, спираха и те“ (стр. 450).
И навярно преследвачите първия път не можели да повярват на очите си, когато тъмното петно върху снега се оказало още топъл труп на току-що сечен от другарите си партизанин.

Така вървели без храна и почти без почивка, докато стигнали землището на с. Равногор.
„Минавахме покрай къщи — разказва бай Ганчо. — По тях ходеше определена група партизани, които проверяваше има ли някакви храни… Беше издадена заповед, като се намери човек по къщите, да се задържи и да се води с отряда. Но не само това. Казано било и да се избиват. Така бяха убити няколко души равногорчани, съвсем невинни хора, между които и една жена, друга била наранена. За тези наши престъпления след това равногорчани си отмъстиха. Досега не мога да проумея защо този дивак беше издал такава заповед.“
Има една страховита снимка на заловени партизани, пред които са наредени отрязаните глави на четирима техни другари.
Тя е широко известна — само „Работническо дело“ я публикува два пъти — на 14 март 1990 г. (вече като „Дума“) и на 15 май т.г. Има я и в „Дед или разгромът“.

„Кой и кога направи тази снимка — документ за едно чудовищно престъпление?“ — пита Давид Овадия (стр. 392).

Излишен въпрос, защото авторите и времето на снимката са известни, а колкото до авторите на престъплението, ние всички открай време знаем, че това зверство е извършено от полицията.
Този път обаче отговорът е друг и той се намира в собствената му книга, в разказите на разпитаните от него хора, съпоставени с премълчаните спомени на бай Ганчо. А това, че го знае, личи от разговора му на 450 страница с Иван Дойков:
„— …Полицаите са отрязвали главите на загиналите другари, сложили са ги в торба и отнесли в Батак, за да вземат обещаните награди. Нали на известната снимка липсват главите на Дончо, Жмакин, Трън, Васю?“

„— Колко другари загинаха по този начин?“ — пита Овадия.

Но ние вече знаем, че Дончо е убит с брадва, а същия ден през нощта „по този начин“ загиват Жмакин, Трън и Васко (стр. 161, 192, 465) — ето това са имената на партизаните, чиито отрязани глави се виждат на снимката.

Така установяваме нещо, което никога не сме допускали: че и четиримата са убити не от полицията, а от „джелатите“ на отряда.
Давид Овадия предпазливо е избягнал да зададе още един въпрос: защо е направена снимката? Какъв интерес имали полицаите да документират собствените си престъпления?
Сега вече можем да кажем, че снимката е направена като изобличителен документ срещу партизаните. Положително в полицейските архиви е имало и други подобни снимки: на двамата пътуващи с мотрисата полицаи, убити от партизаните на гара Дорково; на избитите равногорски селяни, на настигнатите бегълци… Но летописците на отряда досега не са ни ги показвали."
Следва...

[piston]

Още с идването си на власт, болшевиките решават да изградят "Дом на съветите", като за целта през 1931 г. разрушават катедралата "Христос Спасител" в центъра на Москва.
В тайна остава мерака на нашите родни болшевики да сторят същото и с катедралата "Света Неделя" в центъра на София. Не, нямам предвид атентата през 1925 г - има и втори опит, за който разбираме от поверително писмо на Светия синод до съветския агент "Спартак", който през 1952 г. е назначен за министър-председател на "Народната република".
Документът е включен в сборника „Държавна сигурност и вероизповеданията - част 1. Българска православна църква 1944-1991”, на Комисията по досиетата

[Dinain]

https://youtu.be/A-umQuDGyf4?si=Q1ecs5hDgADZu2Yb

Който иска да си припомни младостта/детството в зрелия соц.