Симулации и обсъждане на сценарии ⇒ Руски въздушен блиц против България

[Bruchpilot]

Благодаря на всички, старая се да е интересно!

Само, ако може, "ВИМЕТО (на народа)" да се оправи, че..
Иначе е интресно.

Не беше грешка, но ще го оправя
За недоволните - признавам, че се заиграх прекалено с предисторията, но вече съм към края, така че моля за още малко търпение...

[ValBo]

Дано има повече такива пълнокръвни алтернативки с пряка реч, герои, пък били те и измислени с алюзия към реални образи отколкото сравнения на ракети самолети и т.н. тенекета плаващи, летящи или пълзящи. Очаквайте скоро и аз да пусна такава в морския форум, но ще е за периода 1885-1905 за България

Ако не замесва членове на форума, съм напълно за. Но в началото беше прекалил с алегориите

[Bruchpilot]

Часовете бяха започнали да бягат като секунди за Ихтаментов. Веднага щом операцията беше станала военна, аташето го беше привикало и беше поискало да използа неговата мрежа сътрудници за целите на военното разузнаване. Ихтамнетов беше отказал категорично и накрая се бяха скарали. Стигна се до допитване до Москва и за голямо негово неудоволствие от там бяха отговорили, че на военните следва да се окаже всякакво съдействие. Ихтаментов щеше да остане в България още двадесет и четири часа за да координира предаването на своята мрежа под контрола на военните, след което щеше да се изтегли в Дубай. Поиска разрешение за изтегли със себе си Анка Чапкънова, като се позова на това, че тя е важен агент, запознат с цялата мрежа, който не трябва дабъде рискуван. Освен това наистина смяташе, че тя ще бъде полезна при бъдещи задачи.
Въздъхна облекчено, когато получи разрешението от Москва и веднага звънна на Анка:
- Ани, здрасти, какдво правиш в момента?
- Какво бих могла да правя? - раздразнено отговори Чапкънова - изпълнявам глупавите ти задачи и се чудя, кога ще започне стрелбата!
- Да, знам и ти благодаря, забелязала ли си някой да те следи на последък?
- Не ..., не мисля - малко неуверено отвърна Анка, след което твърдо добави - Сигурна съм, че щях да забележа.
- Добре, виж сега имам добри новини. Искам веднага щом приключиш да си подготвиш багажа. Още една бърза задача и двамата с теб утре ще отлетим на почивка в Дубай.

- Сериозно? - изненадано изчурулика Анка - Дубаааййй? Страхотно, всичките другарки ще има да ми завиждат! Нали знаеш, че тази пролет там ходи Бръмчолета Къпинакова и онази, фолк дивата, как се казваше..., абе дето й викат Дженда Тирбушона. Такива снимки постваха във фейса от там, че всички позеленяха от яд! Наистина ли и ние ще ходим?
- Да, наистина! - ентусиазирано отвърна Ихтаментов, по-скоро за да прекъсне скорострелият й монолог - По-късно през деня ще се видим както се уговорихме, за да обсъдим срещата с твоите другари и пътуването. В този момент видя как военното аташе усилено му махаше и добави - Виж, трябва да затварям, ще се видим скоро!
Едвам дочака отговора на Анка преди да затвори и да се намъкне бързо в кабинета на аташето. След скандала той го посрещна намръщено:
- Виж, знам че не си доволен, че се налага да използваме твоите хора, но времето ни изтича. Току – що разбрах, че ако не днес, то най – късно утре опозицията ще внесе вот на недоверие. Нашите български съмишленици могат да забавят малко глаусването, но изглежда скоро ще загубим и политическата подкрепа за действията си от страна на българският кабинет. Какво означава това, предполагам ти е ясно?
Ихтамнетов само изсумтя.
- На всичкото отгоре, НАТО-вските либерасти естествено засякоха вдигането по тревога на нашите части и започват с реципрочни мерки. За сега още цапат като малки деца във вир и не знаят какво да предприемат, но дипломатическия корпус докладва за започнали совалки между европейските столици на специален американски пратеник. Ако не ги изпреварим... – така и не довърши аташето, вместо което жадно всмука от цигарата и добави – Мога ли да разчитам на теб?
- Можеш! – твърдо отговори Ихтамнетов, колкото и да не му беше приятно.
- Благодаря! – искрено отвърна аташето – Сега по същество! Сигурен ли си, че товята тёлка ще свърши работата като хората?
- За нея съм сигурен! Тя е преднна и към другарите си, и към мен! – отговори Ихтамнетов, нищо, че малкото гласче в главата му добави „Но май, най – вече е преданна към кредитната ти карта”. Той обаче го игнорира и продължи:
- Дали обаче българските ни сподвижници ще се справят с такава сериозна задача се съмнявам.
- Нали до момента все пак успяваха да се справят? – погледна го въпросително аташето.
-Да, но всеки път имаше и по някой гаф, и е само въпрос на време да се провалят с гръм и трясък. Тази задача не е за тях, а изисква професионалисти. – твърдо отсъди Ихтаментов.
- Може и да си прав, но нямаме достатъчно професионалисти! Ако се справят – добре, ако не – Инашаллах, както казват нашите съюзници от Сирия – усмихна се аташето и бързо добави:
– Като стана дума за професионалисти, имам и една задача за теб. Малка, бърза, лесно ще я свършиш! Трябва да отидеш до Пловдив и да предадеш на нашия агент Иванов един радио маяк, който той да постави на точно определено място, за да повиши точността на нашите крилати ракети.
- Ти луд ли си? Следят ме постоянно! Как ще се измъкна въобще от периметъра около посолството? – почти избухна Ихтамнетов.
- Хайде де, не ме прави на глупак, знам много добре какво можеш! Ще ти осигуря и кола за смяна, за да ги заблудиш по – лесно, само гледай да предадеш маяка! Освен това имаш дипломатически паспорт! И да те хванат, какво ще ти направят? Ще те обявят за персона нон грата? Ти и без това утре напускаш страната!
Ихтамнетов се замисли за момент. Врайна сметка аташето беше прав – с дипломатически паспорт нищо не можеха да му напрявят. Освен това, така или иначе нямаше избор и му оставаше само да изръмжи полу – утвърдително, полу – недоволно в отговор.

В щаба на ВВС, бригаден генерал Сомлев за сетен път се взираше в монитора с кръвясали очи. Не беше спал близо двадесет и четири часа, последните близо осем от които, беше координирал разполагането на рехавата българска противовъздушна отбрана. На съвещанието, провело се при Началника на отбраната, беше станало ясно, че въпреки целия политически карамбол и витаещото българско изявление за напускане на евроатлантическите структури, армията все още се ползваше с доверие и получаваше, макар и изцяло неофициално, известна разузнавателна информация. Източниците от НАТО недвусмислено бяха предупредили, че се готви светкавична военна операция, която поне в началото щеше да бъде изцяло въздушна. Според доклада се предвиждаха масирани авиационни удари по българското черноморско крайбрежие в първите часове с цел изваждане от строя на противовъздушната и бреговата отбрана. Последващите действия на руската страна не бяха изцяло известни, но се предполагаше с голяма доза вероятност, че ще бъде извършен парашутен десант за завземане на летище или пристанище – кое точно, не беше известно. На дирекния въпрос, поставен макар и неофициално от Началника на отбраната, дали българската армия може да разчита на директна подкрепа от страна на съюзниците, отново по неофициалните канали беше отговорено, че за момента пряка помощ не може да се очаква, но ситуацията е динамична и се работи усилено по въпроса. „Е, виждате какво е положението” - беше обобщил Началника на отбраната – „На първо време сме сами, така че дайте да вземем възможно най – доброто от това, с което разполагаме!”.
Имаше доста противоречия как би било най – добре да се подходи, но в крайна сметка всички се бяха обединили около един разумен план. При огромното руско превъзходство в техника и технологии, беше абсолютно безумство да влизат в открит двубой. За това бяха решили част от противовъздушните сили на армията да работят съвместно с ВВС, като всички, до последния разчет, да са много внимателни, да действат само на сигурно и без да се поддават на излишни емоции, и ловен хазарт. Слава богу, разполагаха с достатъчно време за да преместят и без това малкото мобилни единици бойна техника на по – добри позиции. Бяха се притеснявали, че в условията на остро противопоставяне между двата лагера на гражданското общество и повсеместните блокади на големи градове и ключови пътища, няма да успеят да пребазират и един камион. Но опасенията им останаха напразни – демоснтриращите граждани не само без проблем и забавяне пропускаха военните колони, но дори сами организираха движението за да осигурят предимство на военните конвои. Разбира се имаше и опити за саботиране от страна на отделни групи, както и за скрито съпровождане на колоните, и докладване на позицията им, но Военна полиция със съдействието на гражданите успяваше бързо да се справи с тях. След доста спорове бяха решили С-300 да прикрие Варна, тъй като там бяха най – близките до окупирания Крим големи летище и пристанище. В района на Бургас беше изнесен комплекс КУБ, а помежду им щяха да дежурят на скрити позиции няколко Оси, които по съвместителство щяха да прикриват и бреговите комплекси.

Със С-125 щеше да бъде извършен само ограничен маньовър – до толкова, колкото да се избегне унищожаването им на отколешно известните позиции. Бяха пребазирани и два обзорни радара, които да подпомогнат с уплътняването на полето и да създадат макар и малък резерв.
В района на столицата, който всички се надяваха въобще да не бъде нападнат, си оставаше като вкопан С-200, с надеждата ако все пак бъде атакуван, развитата позиция и двете прикриващи Оси да го спасят. За всеки случай, в защита на столицата беше пребазиран и комплекс КУБ.
Всичките шест изправни изтребителя бяха разсредоточени по няколко летища, а щурмовиците щяха да разчитат на Безмерските укрития за оцеляването си.

Бригаден генерал Сомлев се прозя и погледна часовника си. Не му се искаше да тръгва, но отдавна трябваше да е в леглото. Огледа още веднъж последните рапорти и се отправи към дивана в кабинета си, за да поспи поне няколко часа.

[Super_Hornet]

а щурмовиците щяха да разчитат на Безмерските укрития за оцеляването си.

Попрекалил си малко с фантастиката. Укритията там са правени за двойно по-малки МиГ-17.

[Flancer]

За недоволните - признавам, че се заиграх прекалено с предисторията, но вече съм към края, така че моля за още малко търпение

Всъщност даже щях да докладвам офтопик, толкова се заигра. Но пък последната част ми стана интересна.

[Bruchpilot]

Попрекалил си малко с фантастиката. Укритията там са правени за двойно по-малки МиГ-17.

То да беше само това Така и така в този сценарий Су-тата са статисти, поне мога да ги повиша в мишени

[Bruchpilot]

Старши лейтенант Лучников лежеше върху своето походно легло, разстегнато в спортната зала на городок-а в Белбек и не можеше да заспи. Проблема не беше нито в глъча, разнасящ се от многото десестки други легла, които го заобикаляха, нито в шума на машините отвън, нито дори в тътена на ниско прелитащите самолети. Просто нямаше търпение да излети и да участва във въздушен бой! Е, може би беше и леко притеснен, но за нищо на света нямаше да си го признае! Та той беше военен летец – изтребител и летеше на най – добре въоръжения руски самолет и нямаше от какво да се притеснява! На всичкото отгоре българите имаха само няколко изправни самолета и най – вероятно въобще нямаше да посмеят да излетят. Но той се надяваше все пак да го направят и сигурно за стотен път проиграваше въображаемия въздушен бой в главата си – как засича целите от далеч и изстрелва ракети по тях, как единият противник е свален, но другия успява да избегне ракетата и атакува самолета на водача му. Тогава той самоотвержено отрязва нападателя от машината на водача и влиза в луд маневрен бой, в който супер маневреността на неговият Су-35 взема връх над древния МиГ и той победоносно го разстрелва с един единствен оръдеен залп. „Да, ас няма как да стана, но поне два – три самолета мога да сваля” – с усмивка си мислеше Лучников.

На съседното летище, полковник Голованов беше всичко друго но не и усмихнат. „Косата ми ще побелее, докато се разбера с тези идиоти!”. „Ако въобще имах останала коса де!”, добави той, отново на ум и за сетен път започна да обяснява с максимално прости думи на офицера отговарящ за складовете и снабдяването, какво е необходимо на полка. Около тях цареше пълна лудница. Летище Гвардейское беше препълнено до откат с машини от поне три авиополка. На всичкото отгоре като подкрепление от Централия окръг беше цъфнала допълнително „сборна елитна ескадрила”, въоръжена също като неговия полк със Су-34, която трябваше да поеме част от ударите с високоточно оръжие. Сега двамата командващи офицери водеха люта битка за това кой да има предимство за резервни части, гориво и въоръжение. А самото снабдяване беше направо спряло. От складовете, дори въоръжението се изписваше едвам – едвам. По едно време Голованов не беше издържал и беше попитал в рязка форма офицера отговарящ за складовете с оръжие, дали е възможно ако няма да го снабди дори със снаряди за оръдията, поне да го снабди с повечко бонбони, за да замерят българските позиции с тях, докато прелитат отгоре. Това обаче му спечели единствено официално оплакване и неприятна среща с ген. Ватников. Освен това май само влоши ситуацията със снабдяването.
Голованов излезе от сградата, за да може на чист въздух да се поуспокои малко. Цялото летище приличаше на рабзбунен мравуняк – навсякъде бясно сновяха хора и машини, всички се провираха между претъпканите стоянки, самолети излитаха и кацаха. Цяло чудо беше, че нямаше инциденти. „Да не говорим, че ако само три крилати ракети се изсипят върху цялата тази куча камара, вторичните експлозии, ще се чуят чак в Москва. А един единствен американски разрушител носи над шестдесет...” – потръпна Голованов. „Най – добре да не дърпам дявола за опашката, ами да се захващам пак за работа” – помисли си той и тръгна решително към стоянката.

В Кримск, подполковник Фланкьов и момчетата му усилено изучавах целите, които предстоеше да ударят със своите крилати ракети, въпреки, че и те не бяха спали от доста време. Бяха извършли пребазирането без проблеми и се бяха приземили на далеч по-спокойното Таманско летище. Местните се бяха подготвили добре и имаха достатъчно резервни части и гориво, но с боекомплекта имаше голям проблем – имаха само това, което бяха донесли сами окачено на самолетите и за момента се предвиждаше да направят само един полет. Фланкьов отново погледна списъка с целите.

Сред тях най – голямо впечатление му беше направила сградата на българския Конситуционен съд. Веднага беше попитал офицера от воненно разузнаване защо ще атакуват цел със съмнителна военна стойност, при това обградена от големи цивилни сгради. Онзи презрително беше отговорил, че работата на Фланкьов „Е да кара самолета и да изпълнява заповедите, а не да избира целите.”. Подполковникът се беше намръщил недоволно, но не беше отвърнал. По-късно един от висшестоящите офицери, който беше станал свидетел на спречкването, беше споделил на Фланкьов, че така се наяваха да възпрепятстват бързото произнасяне на българският Конституционен съд, по въпроса дали решението, с което се разрешаваше присъствието на руски следователи и военни полицаи на българска територия е взето законосъобразно. Подполковникът бше сметнал това за излишно и глупаво, но отново си беше измълчал.
Самолетите му щяха да се разделят на три групи. Най голямата щеше да атакува с ракетите си летищата Граф Игнатиево, Безмер и авиобаза Чайка, където смятаха, че се намираше почти цялата българска авиация. Други военни летища нямаше да бъдат нападани, тъй като се считаше, че в огромната си част са негодни да обслужват самолети. Гражданските пък, бяха изцяло забранени цели. Едната от двете по-малки групи щеше да нападне повечето от известните позиции на ПВО из цялата страна, а другата важни военни обекти като военноморските бази Атия и Тихина, българското МО, щабове, комуникации и прочее.
Подполковник Фланкьов отново залегна над картите и сателитните снимки заедно с екипажите си. За пореден път проверяваха и препроверяваха кокординатите на целите, маршрутите и точките на пуск. Нищо не трябваше да бъде оставено на случайността.

В София, в подземието на посолството Ихтаментов се разправяше с един от шифровчиците, по заместителство и специалист по радио, и сателитни комуникации. Двамата спореха относно маяка, който Ихтаментов трябваше да предаде.
- Всичо ли е проверено и сигурен ли си, че работи? – за пореден път попита Ихтамнетов.
- Както вече Ви казах, маякът излъчва сигнал, задали сме необходимите кодове и сме въвели точната позиция. Всичко е наред! – уведоми го прапорчикът.
Ихтаментов огледа още веднъж уреда – поне беше сравнително модерен, малък и според специалиста можеше да работи автономно доста дълго време. Въпреки това той попита:
- Проверихте ли батерията?
- Батерията е заредена и маякът работи! – вече раздразнено отвърна прапорчикът.
- Не те питам дали е заредена, а дали е проверена! – ядоано уточни Ихтамнетов.
Специалисът му отговори в подобаващ тон, високомерно, все едно обясняваше очевидни неща на глупав ученик:
- Виждате ли копчето за включване и изключване? Когато го натиснете за да включите маяка, започват да светят ето тези светлини в зелено жълто и червено. Те показват колко заряд има батерията. В момента светят в зелено, значи батерията е заредена.
- Въпреки това я проверете Прапорчик, считайте го за заповед! – вече изкрещя Ихтамнетов и се обърна към вратата, като вече на прага добави – След тридесет минути ще дойда да взема маяка!

В Долна Митрополия пък, полковник Желязков имаше основание да е доволен от себе си. Нищо, че поделението беше изцяло учебно, когато бяха обявили бойна тревога, всички бяха реагирали професионално, без суетня и излишни емоции. Единствено курсантите се бяха поразвълнували и оживено обсъждаха последните събития помежду си и със своите инструктори. Когато беше станало ясно, че нападение е напълно възможно, курснатите се бяха хвърлили оживено да обсъждат евентуалните въздушни боеве, кой как би подходил, как би маневрирал. Една от малкото жени – курсанти, която по принцип си беше ербап, разпалено обясняваше на останалите, как ще излети с някой Пилатус, против руските самолети. „Бил ли съм и аз някога толкова млад”, с носталгия и усмивка се беше помислил Желязков.
Те нямаха поствени задачи от командването, но въпреки това решиха да въоръжат четирите изправни Албатроса с неуправляемите ракети, които имаха под ръка и да ги укрият в близост до пистата.

По едно време някой подхвърли, че май би трябвало самолетите да могат да носят и ракети за въдушен бой. Скоро подхвърлянето прерастна в сериозна дискусия – никой не беше виждал как става и никой не помнеше да го беше правил на парктика, но след упорито ровене в прашасали документи, решиха, че би трябвало да стане. Намериха се и опитни пенсионирани техничари, до които да се допитат, и които на драго сърце дойдоха да помогнат. Намирането на ракети се оказа по – трудно, но след много телефонни разговори, молби и увещавания, няколко Р-60, с отдавна изтекъл ресурс, но според думите на оръжейниците, все още годни, предприеха пътешествие през Балкана на борада на кандилкащи се по острите завои военни камиони. Вече в Долна Митрополия, техниците и оръжейниците работиха неуморно. Правеха и перправяха, ако беше необходимо на места дори побългаряваха, но до вечерта бяха въоръжили и четирите самолета.
Полковник Желязков с усмивка си спомни възклицанието на дежурния офицер, кгато беше докладвал в щаба за бойна готовност с четири въоръжени с управляеми ракети въздух-въздух самолета. Беше му се наложило доста да обяснява, но в крайна сметка от щаба останаха доволни от неочакваното подкрепление. „Може и повечето тук да сме стари вълци, в предпенсионна възраст, но това не значи, че ще се дадем без бой!” – отново с усмивка си помисли Желязков.

[Bruchpilot]

На вратата на хотелската стая, в която чакаше Ихтамнетов се почука. С изваден пистолет той открехна леко и въддъхва обекчено. Беше Анка и по вида на многорбойните куфари, които мъкнеше хотелският персонал зад нея, се беше подготвила за пътуване. Ихтаментов отвори по-широко вратата и изчака да внеста куфарите, след което двамата с Анка се прегърнаха и целунаха.
- Много ли е зле положението? – внимателно попита тя.
Той вздъхна и отговори:
- Да, но за сега владеем нещата и все още сме с една крачка напред. Ти добре ли си? Виждам, че си се подготвила за нашата екскурзия?
- Да, нямам търпение! – моментално смени настроението си Анка, като почти заподскача от радост.
- Само да свършим последните задачи тази вечер и утре потегляме! – каза той и добави – Знаеш какво да правиш нали?
- Да! – отвърна тя – Трябва да замъкна поредният куфар!
Ихтаменов се ухили, подаде й куфара на колелца и приповдигнато каза:
- Обаче с тази разлика, че този куфар е последният за доста време напред! От тук нататък, куфарите ти ще ги разнася само хотелският персонал!
Анка се усмихна многозначително пред тази перспектива, а той добави, вече сериозно:
- И внимавай! Ако видиш нещо подозрително изчезвай веднага, ела тук и не отваряй на никого, чу ли?
- Разбира се скъпи, ще внимавам и няма да се бавя нито миг повече от необходимото! Хайде да тръгваме!
Бяха са уговорили колата на Ихтаментов да излезе първа с идеята евентуални преследвачи да се залепят за него. Тъмният му седан излезе от паркинга със скърцащи гуми и се понесе по булеварда. Три коли моментално и съвсем открито го последваха. За тях Ихтаментов не се притесняваше – те бяха просто за шоу, колкото да поставят жертвата под напрежение и да я накарат да сбърка. Притесняваше се обаче за скритите коли, които го преследваха на кратки смени, или ако разполагаха с достатъчно коли, дори по паралелните улици, без въбоще да влизат в пряк контакт. Шофьорът на Ихтаментов направи няколко кръгчета около квартала. С няколко неочаквани завоя бяха успяли да се отърват от тримата явни преследвачи, сега дебнеха скритите. Освен това наблюдателите от посолството докладваха, че в тяхна посока са потеглили още две коли, за които със сигурност знаеха, че принадлежат на службите. „Добре, поне това би трябвало да осигури безпроблемно пътуване на Анка”, помисли си Ихтаментов и за пореден път методично огледа небето за следящи ги дрони. След още малко безцелно лутане в натоварения трафик бяха успели да позавържат преследвачите си и на едно кръгово кръстовище извъртяха номер като се измъкнаха за момент. Повече не им и трябваше. Седанът им потъна в многоетажен подземен гараж на голям мол, собственост на техен доверен български другар. За всеки случай се бяха договорили видеонаблюдението да „се повреди” точно преди да влезят, охраната да хукне да поправя „повредата” и така и да не забележи двамата мъже, и автомобилът им. Бързо смениха колите и спокойно се понесоха към Пловдив, като се поддържаха със скорост, съвсем малко над ограничението на скоростта.

Докато Ихтаментов си играеше на криеница из центъра на София, Минито на Анка също се измъкна от паркинга на хотела и потегли по на пръв поглед безцелен маршрут, който предварително бяха уговорили с Ихтаментов. Анка усърдно се взираше в огледалата за да открие преследвачи, но такива нямаше. Повъртя се още малко из центъра, след което отпраши за склада, който използваха другарите.
Когато влезе, Анка за миг се стъписа. Посрещнаха я съвсем малко другари и другарки, повечето от които с много уморен вид. Едвам – едвам я поздравиха. Този път вместо надменно да ги отмине, тя се поспря за да ги окоражи. Тъй като й се сториха доста унили си позволи да им разкрие някои някои досега неивестни за тях части от плана, да ги поздрави за добрата работа и да ги увери, че развръзката тепърва предстои. Думите й явно имаха ефект, защото на някои от лицата разцъфнаха усмивки. Анка също се усмихна в отговор и продължи към офиса, като мъкнеше малкия куфар на колелца. Вътре, Мизиев моментално я заля с купища въпроси:
- Другарко Чапкънова как се развиват нещата? Имате ли новини от севера? Нашите приятели да не са ни изоставили? Нкиой не се обажда вече втори ден!
- Е как да се обадят другарю, когато телефоните се подслушват, а Вашата анонимност трябва да бъде пазена? – раздразнено отвърна Анка и след кратка пауза продължи – Ситуацията е под контрол, въпреки появилите се спънки. Нашите приятели няма да оставят нещата така! До четиридесет и осем часа ще пометат всички противници на законно избраното правителство и ще осигурят изпълнението на решението взето от Народното събрание! Руските войски ще потеглят за България след броени часове!
- Наистина ли другарко? – почти със сълзи на очи и задавен глас попита Мизиев.
- Наистина! След като замина уведоми и другарите, и другарките отвън за да са подготвени! – отговори Анка, след което продължи в делови тон – А сега по същество. Нашият приятел иска пряко да подпомогнете военната операция! В куфара има подготвени няколко слаби взрива и няколко специални устройства предизвикващи къси съединения в електрически инсталации. Необходимо е с тях утре рано сутринта да прекъснете комуникациите на щаба на ВВС. На схемата са показани местата на които това е възможно, задено със снимки и указания как да поставите устройствата. Взривовете ще са слаби и за Вас няма да има опасност, но трябва да поставите всичко както е предвидено, за да е невъзможно съобщенията да се възстановят бързо. Ще се справите ли?
- Разбира се, че ще се справим другарко Чапкънова! Ще дадем нашата малка лепта, за да подпомогнем успеха на непобедимата руска армия! – тържествено отговори Мизиев.
- Отлично! – усмихна се Анка – Аз няма да бъда на линия може би седмица или две, тъй като имам... ъъъ... други задачи, съвместно с нашия приятел от севера, така че дръжте фронта докато ме няма! А сега прочетете подробно материалите, които Ви оставих, после съобщете на другарките и другарите добрите новини и ги подгответе за задачата! Успех!
- Веднага другарко Чапкънова и благодаря! – с треперещ от вълнение глас отвърна Мизиев.
Анка се усмихна и бързо излезе от офиса. В халето помаха на по-близките си дургарки и другари, пожела им успех в борбата, след което се качи в Минито и отпраши към хотела, унесена в приятни мисли за предсоящото пътуване. Така и не забеляза раздрънкания Фолксваген, който внимателно я следваше от разстояние.

Ихтаментов решително влезе в сградата на мол Пловдив, нарамил черна спортна раница и огледа множеството от хора. Не беше лошо място за явка – въпреки камерите постоянно движешщата се тълпа представляваше добро прикритие. Въпреки неприрязанта, която изпитваше той изпитваше към агента, трябваше да признае, че си беше подготвил срещата професионално. Размяната трябваше да стане без пряк контакт, на пейката за отдих пред магазин разположен на втория етаж в мола. Ако видеше на нея седнал с лице към атриума мъж с тъмни очила, червена бейсболна шапка и черна спортна раница, Ихтаментов трябваше да се приближи от към гърба му, да се наведе, и привидно завързвайки връзките си да смени раниците. Ако пейката за отдих на втория етаж беше заета, срещата се преместваше за следващите етажи. Ако ли пък в уречения час не откриеше никой отговорящ на описанието, трябваше дирекно да изчезне.
На втория етаж, пейката беше заета от дви майки с колички, а на третия от група шумни тенейджъри, които явно чакаха филмова прожекция. Ихтамнетов се напрегна докато се изкачваше към последния етаж. В първия момент на указаното място видя само млада жена с голям куп покупки, която съсредоточено набираше текст на телефона си. Тъкмо се канеше да изчезва, когато из зад единия огромен хартиен сак забеляза да седи мъж. С тъмни очила, червена бейсболна шапка и раница, предвидливо оставена на земята до пътеката. Ихтамнетов се приближи бързо, за няколко секунди се наведе, сакаш оправяше връзките на обувките си, незабележимо смени раниците и изчезна яко дим. По път, за всеки случай, смъкна зеленото яке, което беше купил специално за случая, изхвърли го в първата попаднала кофа, заметна се с качулката на суитчъра, който носеше отдолу и с умерена крачка се отправи към колата, която беше паркирана на няколко преки. Единственото което го интересуваше вече, беше да не закъснее за утрешния полет.

В малките часове на ноща, старши лейтенант Луков тъкмо беше проверил караулите около щаба на ВВС, когато оперативният дежурен го повика. Съобщи му, че от американските служби е получена много подбобна информация, че се готви диверсия и лейтенантът трябва незабавно да вдигне хората си по тревога, като с част от тях усили охраната, а с част заеме позиции около няколко инсталации, които се очакваше да бъдат нападнати.
- Мамицата им долна! Ще ги изловя като мишоци! – викна старши лейтенантът и се втурна да изпълнява заповедта.
Чакаха почти до разсъмване, преди някой да се появи. Първо няколко камионетки минаха покрай оградата, после повториха и накрая спряха на място невидимо за виедонаблюдението. Но лейтенантът предвидливо беше разположил хора и там, които му докладваха, че осем души слизат от микробусите и разтоварват пакети от тях. Луков реши да не чака да се разделят, тъй като щеше да ги открие моного по-трудно, рискува и заповяда на охраната, и военната полиция да действат.

Мизиев тъкмо беше заповядал на другарите си да разтоварят бусовете и да се подготвят, докато той проведе последен разговор за потвърждение. Всъщност се скри в близкото деренце да се облекчи. Тъкмо си беше разкопчал панталона, когато навсякъде светнаха прожектори, бусовете бяха заобиколени от огромни дожипове на военна полиция, чуха се викове „Горе ръцете!”, „Не мърдай! Долу на земята!”. Мизиев клекна бързо в храстите и трескаво се заоглежда, докатосе чудеше какво става. В същия момент телефонът му завибрира. В паника той го извади и погледна екрана – беше съобщение от една от младите другарки останали в склада. „Всичко е завардено от полицията! Вече влизат за да ни арестуват!”. Мизиев се разтрепери. „Възможно ли е да сме предадени? Ще се провалим, точно сега, на крачка от успеха?” панически си помисли си той. След няколко секунди се поуспокои и се сети, че в себе си имаше оръжие и една от малките бомби. „Значи още нищо не е загубено! Едното разпределително табло е съвсем близо – ако прекъсна него, поне няма да сме се провалили напълно!”, решително си каза той и внимателно запълзя покрай храстите в дерето. Скоро се беше отдалечил на тридесетина метра и в предутринния сдрач никой не видя как бързо прекоси пътя, точно зад един малък завой. Запромаква се още кратко покрай оградата, докато не намери място, където телената мрежа беше леко скъсана и можеше да се повдигне. На един хвърлей място от промката се белееше и разпеделителното табло. Мизиев трудно повдигна малко от мрежата и на четири крака се запромъква със зор под нея.

Нещо глождеше старши лейтенант Луков. Да, бяха успели да заловят групата, задено с бомбите и устройствата за прекъсване, но данните говореха за осем души, а непосредствено на място бяха заловени само седем. Можеше да поверят, но до тогава ако някой беше избегнал задържането, можеше не само да избяга, но и да се опита да извърши диверсия. Лейтенантът бързо заповяда на хората си да претърсят районе в близост, а той самият с двама войници тръгна по пътя към най – близката инсталация. Тъкмо когато завиваха зад малък завой чуха шум като от ровене в пръстта и тракане на телена мрежа. Луков остави диния войник за прикритие и с другия бавно се запромъкваха към шума. Няма и десет метра по – надолу между два крайпътни храста видяха мъж, който на четири крака се промъкваше под мрежата. Беше минал на половина, но явно изпитваше затруднения да се прехвърли изцяло.
- Стой на място! – ревна лейтенантът и насочи пистолета си.
Мъжът явно се стресна, обърна се към тях до колкото можеше и машинелно посегна към нещо приличащо на кобур. Без много да му мисли Луков простреля мъжа в задника.

На другата сутрин Анка и Ихтаментов бързо слязоха от таксито и влязоха в терминала. Веднага забелязаха засилената охрана, част от която плътно обграждаше чек ин зоната. Проверяваха всички наред.
- Стой плътно зад мен! – тихо каза Ихтаментов и закрачи към кордона, следван от Анка, и кавалкадата й от куфари.
Показа на полицая дипломатическия си паспорт, той го погледна и се обади по радиостанцията си. След секунди от някъде изникна цивилно облечен служител, който беше явно недоспал, със зачервени очи, небръснат и с омачкана риза. Разгледа внимателно паспорта на Ихтамнетов и каза:
- Опасни игри играете, господин Ихтаментов!
- Моля? Въобще не знам за какво говорите? – залепи си възможно най-учуденото изражение Ихтамнетов.
- Да, сигурен съм, че и представа си нямате! – изхили се гадно цивилният служител – Но като нищо някой друг може да пострада, например госпожица Чапкънова!
Всички аларми в главата на Ихтамнетов вече звъняха, но той продъжи да се прави на ударен:
- Кой? Дамата зад мен? Тя е..., как да кажа..., моя компаньонка, запознахме се наскоро и сега отиваме на почивка.
- Компаньонка а? – изхили се отново българинът – Ще я проверим тази работа! Вие заминавайте, за да не си изтървете полета, а госпожица Чапкънова ще остане за малко при нас.
- Ама Вие не можете... – започна Ихтамнетов, но българинът го прекъсна с рязък тон:
- Господин Ихтамнетов, казах Ви да побързате, тъй като самолета няма да чака! - след което многозначително добави – В крайна сметка не искаме да попречим на работата на важен руски дипломат!
На Ихтамнетов не му оставаше нищо друго освен да изпсува през зъби и да продължи отвъд кордона, без да обръща внимание на виковете на Анка, които постепенно прерастваха от въпросителното „Руслан, какво става?”, през тревожното „Защо не ме пропускат!”, докато стигнаха до истеричното „Махни си ръцете от мен ...., внимавай бе..., пусни ме бе селяндур такъв...!”.
Ихтаментов вървеше без да се обръща, но в един момент забеляза, че някой го наблюдава. На една колона се беше облегнал ухиленият до уши американски резидент на ЦРУ. Докато Ихтамнетов го гледаше зяпнал от изненада, американецът се ухили още по широко, помаха му театрално за довиждане и на развален руски каза:
- Дасвидания Таварич!
Ихтамнетов се разпсува толкова силно, че околните пътници започнаха да се обръщат възмутено.

[Bruchpilot]

В Южна България, човекът, който се беше нарекъл Агент Иванов, излезе на голяма поляна, на билото на хълм. Носеше професионално изглеждащ фотоапарат, даже беше направил и доста снимки в случай, че някой се заинтересуваше какво прави насред нищото. Беше откъснал и няколко гъби, които беше открил по-надолу в гората. Той се огледа и откри подходящо място до един не голям камък обграден от висока трева. Внимателно извади от раницата маяка, солжи го на земята и го включи. Изчака процеса на стартиране, провери данните появили се на малкия дисплей, провери и индикатора на батерията, след което внимателно покри маяка с парчета от един търкалящ се наблизо клон и малко трева. Отдалечи се малко и обиколи камъка за да се увери, че маякът не се забелязва лесно, след което заличи стъпките си в тревата и пое по дългия път обратно надолу.

Инидкаторът на маяка от начало светеше силно озелено, но после светлината започна да се премережва и бавно да преминава в жълта. След няма и час жълтото премина в червено, а до късния следобед угасна въобще. В крайна сметка, така и никой не беше проверил батерията...

През цялото това време вътре в НАТО се беше водила битка. Разбира се не толкова гръмoгласна и жестока, колкото тази в Кремъл, но въпреки това трудна. Америка искаше незабавна намеса и решителни действия, но не искаше да действа сама. Ястребите от Прибалтика подкрепяха изцяло тази позиция и окрито заявяваха, че на мечката трябва да бъде даден запомнящ се урок. Германският канцлер обаче се притесняваше, американският президент да не натисне прекалено прибързано гоямото червено копче /това за публикации в социалните мрежи/ и да въвлече Европа в нов конфликт, съответно категорично се противопоставяше на всякаква намеса. Великобритания пък беше затънала в собствените противоречия в обществото за или против оставането в ЕС и не искаше да участва в нов конфликт. Останалите членове бяха заели изчаквателна позиция и чакаха за да видят кой лагер ще надделее. Под повърхността обаче между столиците усилено върваха дипломатически совалки, провеждаха се официални срещи, някои от които бързо прерастваха в срещи на четири очи. В крайна сметка специалният американски пратеник – стилна млада дама, американка от кубинско-арабски произход, с далечна славянска жилка, на име Абу Иванка де Лопес ал Амрики, постигна пробив. Успя да убеди Британска Министър председателка, че намеса е необходима, въпреки, че тя не само беше изключително трудна /за убеждаване/ жена, но и изглеждаше точно като такава. Франция, която до момента само беше душила от къде духа вятъра, веднага подкрепи идеята, само и само да не остане по-назад. Страните членки една по една започнаха да променят позицията си и в крайна сметка на поредната среща в Щабквартирата на НАТО, провела се в ранния следобед, дори Германия беше принудена да остъпи.

На две хиляди и двеста километра от там група мъже, повечето от които облечени във с военни униформи с много звезди по пагоните, почти тичаше по пищни коридори. Млади войници облечени като гвардейци отваряха пред тях огромни врати една след друга. Най – накрая сигнаха до врата на кабинет, забавиха ход и влязоха бавно. Един от униформените излезе напред и с премерен тон каза:
- Нашите канали докладват, че от НАТО са взели решение да действат! До половин час ще бъде обявено официално. Имаме не повече от тринадесет часа за да приключим с операция „Ко̀пец”.

На летище Белбек зави сирена. „Ето започва се! Обаче без мен!” – ядосано си помисли старши лейтенант Лучников. Той нямаше да излети с първата вълна. А толкова му се искаше! „Докато сигна до там, ще са свалили вече всички вражески самолети!” – отново ядосано си помисли той и започна да обикаля нервно из стаята. Тяхната ескадрила беше пристигнала като подкрепление от централна Русия и тъй като беше отлично въоръжена беше получила за охрана най – отговорния северен сектор, намиращ се грубо срещу Варна. Естествено това беше предивикало завистта на „местните”, тъй като не само им натапваха по-добре въоръжената ескадрила, а й даваха най – отговорната задача и възможността да обере лаврите. В един момент съперничеството беше започнало да взема съвсем физическо измерение и се беше наложило командирите да се намясят решително за да възстановят дисциплината. Лучников гледаше как самолетите един по един се откъсваха от стоянките и се насочваха към пистата. „Да му се незнае! Докато дойде моят ред, сигурно всичко ще е съвршило!”.

В Гвардейское полковник Голованов тичаше към стоянката, също под акомпанимента на сирените. Въпреки, че не за първи път излиташе в бой, беше напрегнат. Не бяха имали достатъчно време да тренират, най – вече използването на управляемо оръжие. Поне бяха успели да координират действията си с екипажите на Ил-22ПП и А-50У, които щяха да ги подпомагат. Полковникът внимателно беше подбрал най - подготвените екипажи за мисията по подавяне на българското ПВО и сам щеше да лети в тези групи, които имаха важната задача да не позволят на българските зенитчици да вдигнат глава. Бяха разделили крайбрежната зона на три сектора, като самолети щяха да дежурят постоянно във всяка от тях. Голованов стигна до самолета си и започна предполетната проверка, но мислите му бяха другаде. „Дано да не стане някой гаф!”.

В Кримск всичко протече доста по-спокойно. Нямаше драматични сирени за тревога и тичане насам – натам. Подполковник Фланкьов получи заповедта за действие, ивзести екипажите си и всички се отправиха към огромните си машини.

В щаба на ВВС, капитан Амазонлийски тичаше по коридора. Преди няма и половин час бяха получили официално потвърждение, че НАТО ще подкрепи пряко България. Всички се бяха зарадвали, бяха започнали да се поздравяват и въпреки, че бойната готовност не беше още отменена, напрежението беше спаднало видимо. За това Амазонлийски беше силно изненадан, когато започна да получава данни от въздушното командване на НАТО. Провери ги два пъти и дори дублира с обаждане по една от преките линии. От там го увериха, че няма съмнение. Той почти нахлу в кабинета на бригаден генерал Сомлев.
- Нашите съюзници докладват за множество неидентифицирани самолети над Крим! Някои още кръжат, но други вземат курсове между 200 и 240 градуса, и набират височина! – задъхано избълва Амазонлийски.
Генерал Сомлев вдигна поглед от хартиите на бюрото, гледа го няколко секунди мълчаливо, после попита:
- Идват?
- Без съмнение идват! – отвърна капитанът.
- Обявете тревога! Всички да слязат в оперативния център! – решително отговори генерал Сомлев.
- Тъй вярно! – каза само Амазонлийски и отново се затича по коридора.
Докато слушаше тежките му стъпки, генералът си помисли „По дяволите! Денят беше започнал толкова добре!”.

На малко над хиляда километра от тях, подполковник Фланкьов с тревога гледаше как тежките машини тромаво се издигат във въздуха, докато кръжеше над летището. Надяваше се всичко да мине без засечки. Въпреки притесненията му скоро всички шестнадесет бяха във въздуха и Фланкьов огледа разтеглената им формация. „Такова нещо не се вижда всеки ден, дори на учение! Шестнадесет бомбардировача едновременно във въздуха!” – помисли си той, след което се концентира върху приброите в кабината. Далеч пред тях, някъде над Крим бяха започнали да се формират останалите самолети от въздушната армада. Бомбардировачите нямаше да ги наближават, а щяха да стрелят, веднага щом навлезеха достатъчно навътре в морето. И маршрутът на самолетите, и маршрутът на ракетите беше внимателно подбран, за да не бъдат забелязани от преминаващи търговски кораби. Полетът им беше кратък и скоро достигнаха точките на пуск. Една по една ракетите започнаха да се отделят от самолетите и да изчезват напред, като в здрача оставаха видими само огнените точици на двигателите им. Подполковникът като омагьосан гледаше как точиците ставаха все повече и повече, докато накрая не заприличаха на цяло съзвездие, а самолетите продължаваха да изстрелват ракета след ракета. Скоро шоуто със светлинни ефекти достигна своя край и пилотите се насочиха обратно към Кримск. За момента тяхното участие в този конфликт беше приключило, оставаше само да кацнат безаварийно и да чакат от разузнаването да изпратят информация колко цели са били поразени. Подполковник Фланкьов реши да изчака всички самолети и да се приземи последен. След кратикя полет имаше предостатъчно гориво.

[Thorn]

Никой ли не недоволен от използването на ника му за тази цел?

[Bruchpilot]

Генерали, исторически личности, известни руски шпионки, нормално да са прототипи на литературни герои! Да не вземе сега някой да се впряга за глупости

P.S. Още повече, че дори и погледнато чисто формално, няма дословно написан нито един форумен псевдоним. Нито има такъв преиначен по обиден или непристоен за обществото начин.

[Руско]

Bruchpilot написа: ↑
21 Фев 2018, 16:43
Генерали, исторически личности, известни руски шпионки, нормално да са прототипи на литературни герои! Да не вземе сега някой да се впряга за глупости

P.S. Още повече, че дори и погледнато чисто формално, няма дословно написан нито един форумен псевдоним. Нито има такъв преиначен по обиден или непристоен за обществото начин.


"Генерал Луков, Фланкьов,Желязков,Мизиев,................. Тема създадена с ясна и категорична цел - иронизиране и обиждане на потребители от форума, както и разбира се вечната омраза към Русия.

[General Lukov]

Кой е Ихтамнетов ?

[Христо Спириев]

+ на Bruchpilot.
Забавно е.

Търси се и коя е другарката Анка във форума ?

[Bruchpilot]

Търси се и коя е другарката Анка във форума ?

Анна Васѝлиевна Ча̀пман, родена като Анна Васѝлиевна Ку̀шченко, получава световна известност през 2010, когато, заедно с още девет други човека, е арестувана в Съединените американски щати на основа на подозрения в шпионаж в полза на Русия.

Ако иска Руско, нека той да е Ихтамнетов Така и така започнаха всякакви спекулации...

[rki]

***

[Bruchpilot]

Del.

[Bruchpilot]

Del.

[Bruchpilot]

Нараво открито призовавам "немразещите и не мислещи само едно и също по цял ден" да отворят нова интересна военноисторическа тема, или да положат поне една трета от усилието което аз хвърлям за "простотии, имащи за цел провокиране и обиждане на участници", за да създадат нещо градивно и интересно!

[Sharana]

Такава свежа и забавна тема да се превърне в безполезни крясъци на някои индивиди (е 1 основно) ... надявам се модераторите после да почистят като е завършена.
Чудно ми е само дали щеше да има същите сълзи ако написаното беше буквално огледално. Някои тук излезнаха или с ампутирано чувство за хумор или твърде идеологически обременени и съответно засегнати. И в отговор на модераторския въпрос, като "засегнат" - не, нямам нищо против Сомлев

[Bruchpilot]

На мен друго взе да ми става интресно - няколко дена нищо особено, политическата предистория в голямата си част мина и замина, а когато вече дойде баш същинската част, изведнъж, като по команда, се включи дежурният! Направо взех да се чудя да не би да съм стреснал Позитано и Драган Цанков? Спокойно бе другари, Расссията има поне 80% шанс да победи!

[Ksantip]

Пиши, Пилоте, пиши. Определено имаш талант .

[Христо Спириев]

Пиши, Пилоте, пиши. Определено имаш талант .

Разбира се , че има талант.

Но това някаква гавра ли е , че не разбирам ? Как да пише като има бан ?

[Ksantip]

Пиши, Пилоте, пиши. Определено имаш талант .

Разбира се , че има талант.

Но това някаква гавра ли е , че не разбирам ? Как да пише като има бан ?

Не е гавра. Просто не съм влизал няколко дена и първо прегледах неговата тема, че е най-интересна, а чак след това видях бановете.

[Sharana]

Заради бана на Bruchpilot чрез мен ще публикува продължението.

_______________________________________


В оперативния център на ВВС, генерал Сомлев се взираше в постъпващите рапорти. Капитан Амазонлийски се приближи и докладва:
- От Алианса току що ни изпатиха информация, че към бреговете на България се насочват над двадесет бойни самолета, отделно още баражират по-навътре в Черно море. Има данни за полети на поне десет самолета от района на Новоросийск. Освен това изглежда линиите ни за пряка връзка са под електронна атака и не можем да получаваме информация в реално време. Подсигурената връзка работи, но бавно и само в гласов режим.
Генерал Сомлев замислено кимна и се обърна към един от другите офицери:
- Как стоят нещата с останалите средства за комуникация?
- Голяма част от откритите линии са извън строя! – отговори той - Почти целия спектър, който използваме за радио и сателитна комуникация е подложен на силни смущения. Подисгурените връзки работят, там където разполагаме с такива. Изненадващо, мобилните мрежи работят макар и със затруднение. От операторите съобщават, че системите им също са подложени на атака и работят бавно, но за момента устояват.
„Неприятно!” – помисли си генералът – „Щом не са изключили изцяло мобилните мрежи, значи сигурно възнамеряват да ги използват!”. „Или дори вече ги използват!” добави намръщено на ум генерал Сомлев, спомняйки си скорошният инцидент, след което попита:
- Имаме ли данни от всички позиции?
- Тъй вярно, господин генерал! – отговори един от седналите пред компютрите офицери – Събираме информацията по всички способи и я обобщаваме на големия монитор. За момента информацията се обновява бързо, макар и далеч не в реално време, тъй като част от нея идва и по телефони! Също така от Шабла докладват, че ще успеят да въоръжат комплексът Волхов, който се е използвал за изстрелване на мишени и вероятно в най – скоро време ще могат да осигурят бойно дежурство с него.
- Отлично господа! Това са добри новини! – доволно каза генерал Сомлев, до колкото доволно можеше да говори някой, на когото му предстоеше да води битка срещу несравнимо по-силен противник – Само предупредете командирите на разчети на които се налага да използват телефони или неосигурени средства за свръзка да не назовават открито позиции. Сигурно всичко се подслушва!


Горе – долу на половината разстояние между Крим и българският бряг, полковник Голованов слушаше внимателно съобщенията по радиото. Бомбардировачите се бяха освободили от своя товар и ракетите им трябваше вече да са на около сто и тридесет мили на югоизток. Вече първите скърцания в уж добре смазания механизъм на операцията бяха започнали да се появяват. Въздушното прикритие беше избързало прекалено много и продължаваше безметежно да напредва. Пръхтящият, витлов Ил-22ПП не смогваше да ги догони и полковникът беше сигурен, че те всеки момент ще излязат от зоната плътни смущения. „Проклети летци – изтребители, все бързат като пале пред майка си и развалят формациите” – ядосано си помисли Голованов.

- Станция „Иванка” докладва две цели! – гръмна гласът на един от офицерите и всички в оперативния център се сепнаха – Азимут 64, разстояние 210 морски мили, височина 36 хил. фута, скорост 480 възела, курс 237!
Цялата зала беше вперила поглед в екрана, на който бързо беше въведена току – що получената информация.


„480 възела и 36 хил. фута! Летят във формация. Малко вероятно е да е цивилен трафик” – светкавично си помисли бригаден генерал Сомлев. Малко по-късно се появиха още две цели, после още две. Накрая станаха цяла група от тринадесет самолета. Всички летяха в посока Бургас. Следиха целите още десетина минути, след което те започнаха да се разделят – част продължиха в посока Бургас, други завиха на изток в посока Варна. Скоро и те се разделиха по двойки и явно започнаха да патрулират пред двете пристанища.
- Сигурно това е изтребителното прикритие! Предпочитат за сега да патрулират навтъре в морето за да не попаднат под удар. – отбеляза капитан Амазонлийски и генерал Сомлев кимна в съгласие.
Малко по-късно от станцията докладваха, че най-северните и далечни цели заемат курс 250, снижават се под 20 хил. фута, и контактът с тях е изгубен.

Над Черно море полковник Голованов се взираше напрегнато в уредите. Над българския бряг цареше измамна тишина. Въздушни цели нямаше. Сравнително наблизо до брега работеше само една станция, която бяха установили с помощта на А-50. Още няколко работеха дълбоко в българска територия, но със сигурност бяха твърде далеч както за да засекат тях, така и за да бъдат самите те точно идентифицирани. „Играта на котка и мишка започва!” помисли си полковникът и в следващия момент чу в слушалките си фъфлене. Не му беше трудно да познае завалящият се глас на ген. Ватников, който издаваше разпореждания от операционния център:
- Говори Дракон, повтарям говори Дракон! Пешка 1 и 2 да напуснат зоната на патрул и на ниска височина да облетят квадрант 1.
„Що за глупости!” – кипна Голованов, но вместо това отговори по радиото:
- Дракон, тук Сто двадесет и първи! Изпълнението на заповедта Ви противоречи на първоначалните инструкции! Моля потвърдете!
- Говори Дракон! – дойде незабавният и раздразнен отговор – Потвърждавам, изпълнете издадената заповед!
Преди Голованов да отговори, Пешка 1 потвърди изпълнението на разпореждането. „Как можа онзи идиот да измисли това? Да разкъсва цялата формация и нарушава взаимодействието със самолета за поставяне на смущения? Да използва най – модерните си ударни самолети за проста примамка, която да облети известни позиции на ПВО и да предизвика ответен огън?” – ядосано нареждаше сам на себе си полковникът. Идеше му да ритне нещо, но трябваше да държи краката си на предалите.

Обратно в София, бригаден генерал Сомлев и капитан Амазонлийски наблюдаваха на големия монитор как от станция "Иванка" докладваха за две нови цели на ниска височина 12 хиляди фута, които още повече се снижаваха и се насочваха към Шабла. Анализът на данните подсказваше, че е възможно това да се целите загубени по-рано. От друга страна не разполагаха с плътно радарно покритие ниско над морето, така че целите можеха да са всичко друго. "Само две? Сигурно има още някъде там, но се спотайват на пределно ниска височина! И тези двата просто се опитват да привлекат огъня?" - помисли си Сомлев, докато наблюдаваше как контактите бавно се приближаваха към българския бряг.

- Предайте на Шабла да са готови, но да внимават и да стрелят само ако самолетите наближат на по-малко от десет морски мили! - заповяда Сомлев.
Офицерът кимна и предаде нарежданията. Напрежението нарастваше докато машините навлизаха все по-навътре в обсега на наскоро въоръжения Волхов. Изведнъж на около петнадесет мили от поста в Шабла самолетите не завиха рязко и започнаха да се оттеглят. "Да, явно наистина са искали само да опипат почвата и да предизвикат ответна реакция. Добре, че не избързахме и не издадохме позицията!" - с облекчение си помисли генералът. Почти по същото време от Шабла докладваха, че наближилите брега самолети са били опознати като Су-34.
- Не си поплюват! - отбеляза многозначително капитан Амазонлийски - Явно искат на всяка цена да избегнат резил като в Грузия!
Продължиха да се взират в екрана още няколко минути, докато един от младшите офицери не извика капитан Амазонлийски в апаратната, тъй като бяха започнали получават информация от оперативния център на НАТО. Бригаден генерал Сомлев огледа още веднъж екрана. "Защо няма никакви смущения? Тук нещо не е в ред, нещо става!" - помисли си той и с разтревожено изражение отпи от кафето.

А над Черно море определно нещо не беше в ред и нещо ставаше. Полковник Голованов беше ядосан, но нищо не можеше вече да направи - взаимодействието между неговите машини и самолета за РЕБ беше нарушено и сега трябваше отново всички да заемат позиции. Беше се прекръстил дискретно и беше благодарил на Бога, че изпратените за примамка самолети не бяха обстреляни, но това го изпраявше пред нови проблеми. Вълната крилати ракети наближаваше с всяка секунда, а в благодарение на както винаги неуместните заповеди на ген. Ватников, самолетите му не бяха на необходимите позиции за да я прикрият, да не говорим, че все още не бяха открили със сигурност нито една позиция на българските зенитчици. "Дано да не стане като в Грузия!" - помисли си той и отново се съсредоточи върху издирването на българските радари.

Капитан Амазонлийски се върна в оперативния център с разтревожено изражение и веднага докладва:
- От командването на НАТО ни съобщиха, че веднага след като руснаците са започнали да излитат от Инджирлик са вдигнали Е-3 за да ги следи, макар и от далеч. Руснаците са започнали здраво да смущават и абсолютна точна информация няма, но екипажът на АУАКС-а докладва, че установили доста бомбардировачи Ту-95 на запад от Новоросийск и смятат, че са засекли голям брой изстреляни от тях крилати ракети.
- Крилати ракети! - възкликна бригаден генерал Сомлев - Само това ни липсваше! Предупредете всички позиции, не само крайморските! Всички да са в готовност! Обявете въздушна тревога за цялата страна!
Офицерите и войниците се втурнаха да разпространяват лошите новини, докато генералът се чудеше какво беше накарало руснаците да посегнат на и без това малките си запаси от конвенционални крилати ракети. "Явно искат да ни ударят здраво и да не оставят нищо на случайността!" - помисли си той.

- Крилати ракети! Мамка му! - разпсува се капитан Пистънев, след като получиха съобщението от щаба. "А ние и да искаме няма как да сменим позицията! По дяволите!" - добави този път на ум капитанът и огледа хората си. Всички бяха опитни, неизменни участници в ученията с американци и израелци, които се провеждаха на българска територия. И въпреки годинките си "Голямата Берта" нееднократно беше доказвала, че все още може да е femme fatale. Пистънев особено се гордееше с условната победа над един невнимателен израелски АУАКС, който се беше приближил прекалено много и въпреки силните смущения беше паднал в капана. Беше сигурен, че момчетата ще действат професионално, но шансовете не бяха на тяхна страна. Въпреки, че последните няколко дни работиха неуморно за да подобрят и прикрият позицията си още повече. "Мамицата им руска и с крилати ракети даже ще стрелят по нас! Но няма да ни хванат неподготвени! Така и така позицията ни е отдавна известна, по-добре да включим всичко за да им е ясно, че без бой няма да се дадем!" - помисли си капитанът и се насочи към телефона имащ пряка подземна връзка с щаба. Нищо, че беше прокаран сигурно още преди петдесет години, работеше безотказно до ден днешен.

- Капитан Пистънев, командирът на разчета на С-200 иска разрешение да активира радиолокационните средства на дивизиона. Казва, че позицията им е известна и няма смисъл да се крият - по-добре да са нащрек за изненади - докладва бързо капитан Амазонлийски, още държаейки слушалката в ръка и погледна бригаден генерал Сомлев, който помисли кратко и кимна:
- Разрешавам! Нека момчетата работят!
Капитан Пистънев се усмихна, затвори телефона и се обърна към разчета си:
- Включвай на излъчване!
"Сега ще видим кой - кого!" - потри доволно ръце той.