Симулации и обсъждане на сценарии ⇒ Микро дрони и украинска артилерия (малък тест за загуби време) и още нещо, изненада

[Bruchpilot]

Димтри се прозя и се огледа през прозореца, докато автомобилът с висока проходимост се плъзгаше през рехавата сутрешна мъгла. Мързеливо се протегна до колкото можеше на предната седалка на колата и насочи длани към една от жалузите на климатика, от която сега духаше приятно топъл въздух.
- Топлиш старите кокали а? – без да се обръща попита шофьора на автомобила.
- Даааа, ще те видя аз, като станеш на моите години! – с усмивка отвърна Дмитри, след което и двамата отново се смълчаха за да не събудят другите си двама спътници.
“Поне зимата тази година за сега е доста топла!” – помисли си Дмитри, докато потриваше ръце в топлия уют на колата – “Дано да се задържи така...”. Проблемът беше, че топлото време означаваше кал до уши, която пречеше на всякакво придвижване извън пътищата. “Но няма как да имаш всичко наведнъж!” – въздъхна мислено той. Извърта глава колкото да провери дали вторият автомобил все още ги следва. Беше на мястото си. Двете коли напредваха в ранната сутрин през полетата и горичките северозападно от Кремина към командния пункт на един от батальоните на ХХХ-та бригада на ВСУ. Бавно продължаваха напред по тесния път докато шофьорът не намали съвсем и не започна да търси с очи нещо в мъглата.
- Оглеждай се за отбивката, да не я изтървем! – каза той на Дмитри.
Скоро се появи страничен път и шофьорът зави по него. Колата се разтърси, когато премина от асфалтираното платно на утъпкания макадам.
- Да събудим ли вече Спящите красавици? – пошегува се шофьорът, като кимна с глава към двамата мъже на задната седалка, чиито отпуснати в съня тела се клатеха в такт с поклащането на колата по неравния път.
- Не, нека ги оставим да поспят още и без това първо трябва да се срещнем с батальонния командир – отвърна Дмитри.
Самият той отново се прозя. “Както е написал великият автор, войната нямаше да бъде чак толкова лошо нещо, ако можеше да си отспиш!” – мина през ума му. Погледна навън и видя, че мъглата започваше да се разнася, което беше добре. Двамата с шофьора продължиха напред в мълчание, докато от мътилката не изплуваха очертанията на няколко души. Единият от тях с жест спря колата. Шофьорът отвори прозореца и двамата тихомълком си размениха поздрав и паролите за днес. Докато другите преглеждаха вторият автомобил, постовия посочи къде да оставят колата. Трябваше да вървят пеша до батальонния команден пункт – не можеха да се приближават с коли до него, тъй като струпването на множество транспортни средства щеше да издаде местоположението му. Бързо паркираха двете коли на известно разстояние една от друга под предвидените за това камуфлажни мрежи.
- Значи ще Ви чакаме тук – подхвърли шофьора докато гасеше двигателя.
Дмитри само му кимна набързо от автомобила, докато машинално си слагаше каската. Наедно с него от втората кола излезе командира на втория разчет безпилотници – Станислав. Дмитри изчака той да се приближи и двамата мълчаливо тръгнаха по пътеката към щабната землянка. Имаха да повървят известно време и Станислав използва момента да запали цигара. Дмитри забеляза как опитния фронтовак ловко скри с дланта си пламъка от запалката и в последствие огънчето на цигарата.
След няколко минути достигнаха до нов пост, който след кратка размяна на реплики им махна към входа на землянката, прикрит със спускащ се груб брезент. Когато Станислав и Дмитри го дръпнаха за да влязат от вътре ги блъсна вълна горещ въздух, носещ миризмата на цигари, претоплена храна и на множество тела събрани на тясно място. Веднага забелязаха командира на батальона – беше едър мъж, който сега се беше наклонил над една от масите с телефон в ръката. От силният му глас се разбираше, че в момента насоляваше здравата някого.
Двамата изчакаха той да свърши разговора си и се приближиха. Въпреки леко грубия тон с който водеше телефонният разговор преди малко, командирът на батальона се усмихна:
- Добре дошли!
- Добре заварили! – усмихнаха се в отговор Дмитри и Станислав.
Мъжете се ръкуваха, след което батальонният командир с жест ги покани към масата на която беше разгърната карта с разположението на неговите роти.
- Вече съм предупредил втора рота и групата ни за борба с безпилотни летателни апарати – започна командирът – За всеки случай съм забранил до обяд да се работи по цели прелитащи над разположението на ротата, за да сме сигурни, че няма да ударим някоя от Вашите птички!
- Благодарим за което! – отвърна Дмитри – Но все пак ще се опитаме стриктно да използваме коридорите за прелитане, които уговорихме предварително. Дано само орките да не започнат да работят едновременно с нас, че ще настане пълна каша...
- Да, това ще бъде неприятно! – съгласи се батальонният командир - Но добрата новина е, че в последните дни не сме забелязали кацапите да вдигат нещо във въздуха.
Докато говореха към тях се приближиха двама млади мъже. По фронтова привичка не отдадоха чест никому, но учтиво изчакаха командира на батальона да ги представи:
- Това са сержант Цимбалюк - вашият артилерийски наблюдател и редник Кириленко, който днес ще бъде Ваш водач и куриер. На него ще предадете снимките на кацапските позиции. И гледайте да ми ги направите хубави – пошегува се батальонният командир.
Войниците размениха поздрави и се ръкуваха преди Дмитри да попита сержанта:
- С какво разполагаме днес като артилерия?
- За съжаление само с две сто и двадесет милиметрови минохвъргачки. Не е никак много, но разполагаме с доста муниции, а и разчетите вече имат доста боен опит. Ще свършат добра работа!
- Преди няколко дни беше доста напрегнато, от батареята две минохвъргачки се ремонтират, а още две държим в резерв – намеси се командирът на батальона за да обясни причините за оскъдната артилерийска поддръжка.
- Колкото имаме – толкова! – въздъхна Дмитри – Важното е да свършим работата както трябва. Мъглата вече се вдига, предлагам да я използваме за прикритие докато все още можем, за да стигнем до позицията.
- Разбира се, пожалвам Ви успех! – кимна командирът на батальона.
Мъжете бързо си взеха довиждане и се упътиха към очакващите ги автомобили. Докато вървяха разменяха по някоя друга дума – кой от къде е, от колко време воюва, къде е бил. Когато пристигнаха Дмитри видя, че останалите от двата разчета вече се бяха събудили и пушеха до автомобилите.
– Сержант Цимбалюк, сигурно ще Ви е малко тясно при нас, но няма как! – каза той, след което се обърна към останалите – Хайде, по колите!
Без излишни приказки всички се натовариха обратно, сержантът на задната седалка в автомобила на Дмитри, а редник Кириленко яхна едно АТВ с което щеше води малката им колона.
Не пропътуваха и петнадесет минути по приличащи повече на пътеки пътища преди отново да спрат. Вече бяха твърде близо до фронтовата линия и от тук нататък беше опасно да се движат на колела. Още щом всички слязоха, без да чакат команда, веднага издърпаха камуфлажните мрежи и се заеха да маскират автомобилите колкото се може по-добре. После започнаха един по един да измъкват тежките куфари в които транспортираха безпилотните летателни апарати и оборудването към тях. Дмитри остави за последно куфарчето в което съхраняваха батериите. Започна да ги вади една по една и да ги подава на кората в разчета, които ги прибираха на топло под дрехите си. Някой ги мушкаха във вътрешните джобове на якетата си, други под бронираните жилетки. Дмитри си беше пришил специален вътрешен джоб от страни на кръста – така батериите нито му ръбеха, нито му пречеха да пълзи, което му се беше налагало не един или два пъти. След още няколко минути суетене и проверка на целия багаж той попита със силен глас:
- Готови ли са всички?
Макар и нестройно, множеството гласове му отвърна утвърдително и той подкани групичката им да тръгва. С хор от охкания, пъшкания и въздишки раниците бяха метнати на гърбовете, а обемистите куфари вдигнати. Двата разчета се подредиха в нестройна колона бавно навлизайки в една долчинка, която щяха да следват известно време на пък към позицията, която бяха избрали още при предното си посещение.
Около десетина минути газиха и се подхлъзваха в рядката кал на дъното й, което веднага предизвика сериозно количество псувни, преди да достигнат коритото на малък ручей, която трябваше да пресекат. Отвъд него бяха обширните ниви, една от които щяха да използват за импровизирана площадка. Водещият ги редник Кириленко спря до поредния пост и размени няколко думи с войниците там, изчаквайки всички да се подредят до импровизирания брод, който се състоеше от няколко големи камъка и поставени между тях дъски. По един и по двама, клатушкайки се под обемистия си товар, мъжете пресякоха ручея. “Поне от тук нататък калта ще е по-малко!” – с удоволствие си помисли Дмитри, докато групата бавно се за изкачва по източния бряг. Тук дърветата вече стърчаха счупени и осакатени от осколките, а земята носеше раните от непрестанните артилерийски обстрели. Току след билото попаднаха на редица замаскирани окопи и землянки. Войниците в тях ги изгледаха с интерес, някои дори отправяха поздрави.
Групата им мълчаливо продължи да се промъква напред през обраслите с храсти и дървета синури между големите ниви. Да минат директно през тях беше по-напряко, но далеч не и по-безопасно. Дмитри знаеше, че вече наближават. Почти постоянната пукотевица на артилерията звучеше все по ясно, взривовете ставаха все по-близки. Към тях започваха да се прибавят и отчетливи изстрели от автоматично оръжие. След още няколко минути водещият ги редник спря на ръба на една изорана нива, абсолютно равна, но леко издигаща се в посока изток и обяви:
- Господа, пристигнахме!
Дмитри кимна и се обърна към останалите:
- Вадете техниката и да започваме!
Войниците се разделиха на групички и започнаха да отварят куфари и раници, водейки най-различно оборудване от тях. Дмитри клекна до един от продълговатите обемисти куфари, отвори ципа и внимателно започна да вади от вътре съставните части на самолета. Не му отне много време да го провери за “хангарна екзема”, след което ловко да го сглоби, макар и с известно наместване на различните части една към друга. Когато приключи се обърна настрани и попита:
- Готови ли сте с радиото, антената и лаптопа?
- Секунда, тъкмо проверяваме всичко още веднъж! – отвърна един от войниците, докато човъркаше нещо по апаратурата.
Докато чакаше, Дмитри отиде при Станислав, който тъкмо вадеше един мултикоптер от транспортния куфар, клекна до него и му каза:
- Предлагам първо да изпратим нашия самолет да направи снимки, в режим без излъчвания, за да не предупреждаваме предварително орките. После ще се ориентираме по заснетото и ще изпратим коптерите да коригират огъня.
- Да, най-разумно е да действаме така! – кимна в съгласие Станислав.
Дмитри закрачи обратно към хората от своя разчет. Един от войниците вдигна глава и рапортува:
- Компютърът и радио апаратурата са включени, антените също!
- Добре, да се захващаме за работа тогава! – отвърна Дмитри.
Клекна до сглобеният вече самолет и извади една от батериите. Внимателно я намести във фюзелажа, закопчавайки я здраво на място с две лепенки велкро. С малко наместване включи влагозащитения й куплунг към този на самолета. Двигателят веднага започна да чурулика, серво машините оживяха размествайки леко управляващите повърхности. Дмитри изчака пиуканията да приключат след което занесе самолета до останалите войници от разчета си, навели се към лаптопа и внимателно го включи към един от кабелите. Изчакаха няколко секунди докато в програмата се зареди полетното задание и на екрана се появи маршрута на машината. Размениха няколко уточняващи думи внимателно проверявайки го за последен път. След като се увериха, че всичко е наред Дмитри откачи кабела, намести капака на фюзелажа и го фиксира на място добре с помощта на вградената малка ключалка.
Направи няколко крачки в страни от храстите, които използваха за прикритие, по посока голата нива и вдигна самолета. Наклони го последователно във всички посоки като внимаваше дали реакцията на полетния контролер е правилна. После се обърна и каза на хората си при лаптопа:
- Да проверим управляващите плоскости! Дай ми горна..., долна..., елерони, ляво.., дясно..., вертикално кормило.... - доволен от резултата добави - А сега двигател!
От към лаптопа и радиоапаратурата за миг се разнесе мелодичен женски глас, който каза на английски език: "Тротъл актив" и миг по-късно и двигателят за кратко избръмча.
Дмитри внимателно постави самолета на земята и погледна още веднъж контролната карта за да е сигурен, че не е пропуснал нещо.
- Готови ли сте? - попита за последен път разчета си. След утвърдителният им отговор добави - Да действаме тогава!
Вдигна отново самолета и го задържа. Двигателят му този път зави в силно кресчендо. Дмитри замахна леко и с премерено движение го хвърли напред и нагоре. Машината плавно ускори издигайки се, докато не остана само точка в небето.

[vassiln]

Интересно започва. RQ-11?

[Bruchpilot]

Почти FQM-151. Най-малкото и простото от базата данни.

[Amazon]

Освен, че е изключително увлекателно научих и нещо ново. Тази тактика да лети по автопилот и да заснема определрни координати е интересна. Особено за по-големи разстояния и/или когато няма достатъчно широколентова връзка за предаване на видео. Иначе руснаците в състояное ли са да засекат, филтрират и идентифицират сигнал от дрон? Може да е всеки wifi от обикновен рутер, или дори GSM кула?

[Bruchpilot]

Иначе руснаците в състояное ли са да засекат, филтрират и идентифицират сигнал от дрон? Може да е всеки wifi от обикновен рутер, или дори GSM кула?

Да, детектори има и джобни. Но за да идентифицират точно какво излъчва и от къде трбяват по-сложни системи, които не се срещат под път и над път.

[Bruchpilot]

Не им оставаше нищо друго освен да чакат завръщането на самолета. Бяха изключили дори телеметрията, така че не можеха да проследят напредъка му, можеха само приблизително да изчислят колко време би му отнело пътуването по маршрута. Разчета на Дмитри се захвана да човърка нещо на лаптопа. Хората на Станилав в това време бавно и методично подготвяха мултикоптерите за полет. Нямаше дори и нещо от далеч напомнящо за суетня. Повечето хора пушеха, вероятно по-скоро за да се намират на работа, от колкото от действителна нужда да запалят. Бавно измина още близо половин час. Лекият вятър от време на време донасяше от към фронтовата линия шума на откъслечни изстрели. На няколко пъти взривове на мини изтрещяваха сравнително близо и в тези моменти всички за няколко секунди оставяха това с което се занимаваха и застиваха наострили слух дали единичната експлозия ще бъде последвана от още.
Дмитри се заслуша в тихите разговори. Дочу пращене на радио станции, докато артилерийския насочвач се свързваше с батареята минохвъргачки:
- Кълвач, говори Бреза, Кълвач, говори Бреза, край.
- Тук Кълвач, автентикация Киев, едно-две-седем, край!
- Кълвач, потвърждавам, Одеса, девет-пет-три, край.
“Добре прави, че проверява предварително връзката. Последното нещо което ни трябва е да открием кацапите, а да нямаме връзка с батареята...” – помисли си Дмитри.
Минутите се точеха едва, едва. За всеки случай бяха програмирали машината след като започне да се отдалечава от окупираната от орките територия, да се насочи на юг и да се сниши. Надяваха се ако някой я беше следял така да успеят да го заблудят за истинското положение на позицията им. Естествено това беше време в което самолетът щеше да бъде във въздуха безцелно и щеше да забави допълнително получаването на снимките, но предпазливостта беше на първо място.
Дмитри за пореден път се наведе над лаптопа за да провери колко е часа. Беше десет и седем. “Почти е време вече!” – мина през главата му и той насочи поглед нагоре. След като мъглата се беше вдигнала небето беше синьо и безоблачно. Продължи да търси с взор насочен на юг. Въпреки това го чу, преди да го види. Сред ехтежа на шумовете от фронта се промъкна съвсем слабо, почти неуловимо за нетренираното ухо бръмчене. То постепенно се усили, докато накрая не се видя ясно и източникът му – самолетът се показа, летейки ниско над дърветата образуващи южната граница на нивата.
Машината закръжи над тях докато Дмитри не включи радиото и не пое контрола над нея. Направи няколко лениви маневри за да провери дали всичко е наред , после направи два завоя, всеки по деветдесет градуса за да насочи машината към зоната пред тях, в която възнамеряваше да кацне. Хоризонтира самолета и лека - полека отне газта, докато той не започна плавно, но стабилно да се спуска към земята. Когато до нея оставаше не повече от метър и нещо той отпусна газта изцяло и вдигна леко носа. Машината бавно намали скоростта си докато прелиташе покрай мъжете, след което меко тупна в нивата. Продължи да се плъзга за кратко, като леко подскачаше по неравностите, но накрая плавно спря.
“Не беше идеално приземяване...” – помисли си Дмитри – “Малко прескочих точката, в която мислех да опра...”.
- Браво бе, даже успя да го приземиш! – подвикна на майтап Станислав.
- Щом самолета може да се използва повторно, значи кацането е било успешно! – ухили се в отговор Дмитри.
Докато двамата разменяха реплики войник от разчета вече носеше машината обратно в прикритието на храсталака. Сложи я на земята и Дмитри клекна до нея. Отвори капака на фюзелажа и дръпна куплунга за да изключи захранването. Извади батерията, машинално задържайки я малко в ръка за за провери до колко се е загряла, преди да бръкне и макар и трудно за измъкне картите памет на които се записваха видеото и снимките от полета. Подаде ги на войника до себе си. Докато той ги отнасяше и включваше в лаптопа, Дмитри опипа и визуално провери самолета за видими повреди. За щастие такива нямаше, така че той се насочи към станцията с компютъра около който вече се събираше малка тълпа зяпачи.
Машината беше летяла почти точно четиридесет минути. Набързо прегледаха видеото от началото на полета. Очаквано до около петнадесетата минута нямаше нищо интересно, после на екрана започнаха да се мяркат следи от човешка дейност. Учудващо или не, първото нещо по което се забелязваха позициите от въздуха беше боклука. Много често при орките никой не се правеше труда да го събере или да го изхвърля на определено място и той издаваше наличието им не по-зле от неонов надпис.

Когато се появиха първите окопи мъжът на лаптопа спря видеото и отвори картата памет със снимките, търсейки тази маркирана със същия час, като този на видеото. Скоро я откри, отваряйки я, за да могат всички с подробности да разгледат полевата фортификация на кацапите. Друг от войниците беше отворил на таблета си бойната информационна система на украинската армия. Внимателно сравни терена от въздушната снимка с този от сателитната, прецени точното разположение на окопа, маркира го и из диктува:
- Четири-девет точка, нула-девет точка, пет нула..., три-осем точка, нула-четири точка, три две...
До него трети мъж от разчета на Станислав, записваше данните за да ги заложат в маршрутите на мултикоптерите, които вече чакаха в готовност. Артилерийския насочвач също си водеше записки, които щеше да предаде предварително на минохвъргачната батарея, за да могат те да се подготвят за стрелбата.
Войниците разглеждаха заснетото в търсене на позиции. От време на време сочеха и коментираха по нещо направило им впечатление. На снимките с висока резолюция се виждаше почти всичко. Дори и отделните хора щъкащи в окопите можеха да се различат. Естествено координатите на местата където те се събираха веднага бяха записвани за да се използват в настоящият удар. Една от снимките даже беше запечатала неуспешен опит на един кацап да свали самолета с автомата си. Дима от изстрелите се различаваше ясно.
Изминаха десетина минути през които успяха да идентифицират четири основни позиции и две запасни. Станислав и артилерийският насочвач бързо стигнаха до общото мнение да обстрелят основните - освен, че те бяха най-близо, там се забелязваха и най-много хора и оръжие. След като прегледаха всички снимки – бяха общо осемдесет и няколко, правени по една на всеки тридесет секунди – Станислав подкани своя разчет:
- Хайде да въведем данните и да започваме. Стига сме губили време!
Те бързо се отдалечиха и се захванаха с единия от трите мултикоптера. В същото време Дмитри потупа по рамото един от своите войници пред лаптопа. Седна на неговото място, включвайки в порта флаш памет на която започна да прехвърля снимките и видеото от полета.
- Кириленко – пpовикна се той докато чакаше операцията да приключи – Занесете тази флаш памет на батальонния си командир както се бяхме уговорили. Мисля, че снимките са излезли добри.
Редникът се приближи и взе флаш паметта, прибирайки я във вътрешния джоб на външната си дреха.
- Тръгвам веднага! Пожелавам Ви успешна работа!
- Благодаря и лек път! Може би ще се видим пак, когато се върнем в батальонния команден пункт. – отвърна Дмитри.
Кириленко кимна в отговор и след миг изчезна в посока пътя по който бяха дошли. Дмитри стана от компютъра и се запъти към самолета, който още лежеше на земята. Започна да го разглобява – тук нямаше как да заредят отново батерията, а ако се наложеше втори полет, бяха решили да вдигнат във въздуха другата машина. Тя вече можеше да предава данни в реално време и да се използва за коригиране на огъня.
За няколко минути той приключи с разглобяването. То не беше особено трудно, машината беше направена така, че да може бързо да бъде обслужвана. Докато прибираше частите в транспортния контейнер от към хората на Станислав се чу отчетливо жужене. Дмитри вдигна поглед и забеляза как мултикоптера плавно се издигна от земята. Замря за няколко секунди на около два метра височина, след което рязко се устреми нагоре и на изток. “Добре, да започваме!” – мина през главата на Дмитри.

[Bruchpilot]

Изминаха само няколко минути преди дронът да се приближи до една от руските позиции. Междувременно колкото и да беше опасно, около оператора и артилерийския насочвач се беше събрала малка тълпа. Наблюдаваха с интерес случващото се на малкия монитор на оператора или на включения към него таблет на насочвача. Когато на картината започнаха ясно да се различават движещите се в окопите фигури, сержант Цимбалюк започна да говори в радиото:
- Кълвач, говори Бреза, край.
- Тук Кълвач, приемам, край – отвърнаха му от минохвъргачната батарея.
Артилерийският насочвач погледна набързо към втория си таблет на който беше заредена програмата за насочване на артилерийския огън гис арта, свери още веднъж данните и продължи:
- Кълвач, огън зап коректировка по предварително зададена цел сиера едно. Надморска височина едно-шест-шест метра, азимут от наблюдателя едно-нула-две магнитен. Цел – пехота в укритие, стрелба при готовност, край.
- Разбрано, коректировка по сиера едно, височина сто шестдесет и шест метра, азимут сто и две, стрелба при готовност, край.
Докато чакаха минохвъргачната батарея, Дмитри проследи действията на оператора на мултикоптера. Явно беше “гърмян заек”. Лениво местеше машината насам – натам, за да затрудни максимално евентуалното противодействие от страна на анти дрон пушките. Но през цялото време камерата неотклонно следеше кацапските окопи.
- Бреза, тук Кълвач, изстрел, край! – събуди се радиото.
- Бреза, разбрано, край! – отвърна артилерийския наблюдател.
Всички притихнаха в очакване. Изминаха секунди, после цяла минута. И нищо на мониторите.
- Кълвач, не наблюдавам, повторете огъня, край! – обади се сержант Цимбалюк.
- Разбрано, повтаряме огъня... – дойде бързият отговор, малко по-късно последван от - Изстрел, край!
Междувременно операторът на дрона беше намалил приближението на камерата и образът на мониторите вече обхващаше по-голям район. Този път в горния десен ъгъл на изображението, отвъд позицията разцъфна взрив. Вятърът пое дима бавно го понесе в посока позицията на орките. Артилерийският насочвач от напрежение почти изрева в радиото:
- Кълвач, наблюдавам, ляво с едно-нула-нула, намалете с три-пет нула, край!
- Разбрано, ляво сто, намаление с триста и петдесет, край!
Само двадесетина секунди по-късно от минохвъргачната батарея отново се обадиха:
- Бреза, тук Кълвач, изстрел, край!
Взривът се появи точно в центъра на екрана, но на не голямо разстояние преди окопите. Дмитри усети как сержант Цимбалюк за миг се поколеба за това сложи ръка на рамото му и когато той се обърна му каза:
- Действай спокойно, дай корекция на половина за да ги хванеш във вилка!
Артилерйския насочвач кимна, навеждайки се отново към радиото:
- Кълвач, увеличете с едно-седем-нула, край!
- Бреза, разбрано, увеличение със сто и седемдесет! – дойде бързият отговор. След само няколко секунди от там добавиха – Изстрел, край!
- Всички хубави неща са три... – изкоментира някой от насъбралата се тълпа, което веднага предизвика кикот сред мъжете.
Този път мината се взриви отново в центъра на изображението от дрона, но пак беше прехвърлил кацапската позиция, макар и с малко. Този път сержант Цимбалюк не се поколеба:
- Кълвач, наблюдавам, намалете с нула-осем-нула, огън за ефект, край!
- Разбрано, намаление с осемдесет, пускаме глиганчетата, край!
Дмитри чу из зад гърба си слабите, глухи тътени на изстрелващите мините тръби.

Бяха няколко, бързо един след друг. Впери поглед в екрана на таблета. Секундите прекарани в очакване сякаш се точеха неимоверно дълго. После на изображението избухна взрив. Последван от втори, трети и още няколко.
- Да, точно в целта! – извика някой.
Сред събралите се войници се понесоха одобрителни възгласи. Когато дима и праха се разнесе операторът на мултикоптера внимателно разгледа позицията. Ясно се виждаха няколко сгърчени тела, както и явно ранени кацапи лазещи в окопите. Някой от другарите им се опитваха да им помогнат, други просто се криеха и оставяха своите на съдбата им.
След като в продължение на още няколко минути дронът фиксира нанесените поражения, бързо се понесе към новата си цел. На Дмитри му се прииска да можеха да повторят огъня, за още по-голям ефект, но нямаше как да рискуват. В този район на фронта орките имаха стройно организирана контра батарейна борба. Стрелялата минохвъргачка в момента се изнасяше от позицията си с пълна скорост за да не пострада от него, а втората се спотайваше в очакване на следващата мишена.
И не мина много време преди мултикоптера да зависне над нея. Сержант Цимбалюк бързо и съсредоточено коригира огъня – този път бяха необходими само две мини за да налучкат правилните данни за стрелбата. Само броени секунди по-късно и над тази кацапска позиция разцъфна поредица от взривове. Въпреки, че попаденията бяха точни, по всичко личеше, че този път орките са се отървали без особени загуби. “Поне ги накарахме да понапълнят гащите!” – помисли си малко разочаровано Дмитри.
Дронът отново остана за да заснеме резултатите от стрелбата, но тъй като от излитането му бяха изминали малко повече от двадесет минути, скоро операторът му го насочи обратно. Сякаш малко разочаровани от факта, че шоуто което гледаха на живо свършва и че отново им се отваря работа, войниците от разчета на Станислав отидоха настрани и започнаха да подготвят за полет втория мултикоптер. Той обаче криеше друга изненада за орките. На самоделно пусково устройство под него висяха две четиридесет милиметрови гранати с принтирани на 3D принтер оперения. Операторът щеше да приближи машината до една от позициите, надявайки се звука му да остане нечут сред грохота на фронта и да ги пусне над нищо не подозиращите кацапи.

***
Капитан Евгени “Хамър” Гордон се намести малко по-удобно в катапултното кресло, докато неговия самолет бавно пълзеше към пистата на летище Днепропетровск До него старши лейтенант Артьом “Стриж” Василюк се беше навел към десния приборен панел и съсредоточено проверяваше нещо. Капитанът се огледа през кристално чистия фанар. Около тях следите от последното руско нападение над летището още личаха, но рульожката по която се движеха беше абсълютно чиста. После за изви глава настрани и назад за да може до колкото е възможно да види част от товара на самолета – шест бомби. “Но този път не какви да е!” – мина през главата на Хамър. Този път носеха не руските ФАБ, а шест броя JDAM любезно подарени от съюзниците от НАТО.
Техниците дълго бяха модифицирали техния Су-24М да може да ги носи и сега на тях двамата се падаше щастието да направят първото им бойно използване. Въпреки дългата техническа подготовка бомбите не бяха напълно съвместими със системите на стария съветски самолет. Целите трябваше да се програмират още на земята. За щастие западните съюзници бяха помогнали и тук. В последните дни бяха идентифицирали активността на кацапски щаб и я бяха проследили до няколко точно определени сгради в Кремина. Тяхната задача сега се състоеше в това да доведат самолета до оптималната точка за пуск на бомбите, които от там нататък сами щяха да намерят пътя до целите си. Нямаше да е лесно, но с помощта на приятелите от НАТО и разузнаването бяха успели да намерят пролука в бронята на кацапите – по време на смяна на дежурствата на техните А-50 редовно се случваха закъснения, които образуваха “прозорец” в който с малко късмет можеха да се промъкнат незабелязани. Наземните радари трудно щяха да ги засекат на голямо разстояние и за тях щяха да стана видими чак в последния момент.
- Може да изглежда учудващо, но със старото момиче всичко е наред и работи! – промърмори по интеркома Стриж.
Капитан Гордон се усмихна. “Може и машината да е стара, но още има своя чар! И надявам се днес ще покаже нокти!” – помисли си той.
Междувременно почти бяха стигнали до пистата и Хамър спря самолета в последната част на рульожката.
- По добре прочети контрилната карта за да сме готови, когато получим разрешение за излитане. – обърна се той към Стриж.
Двамата потънаха в успокояващата рутина на кокпита, докато правеха последните проверки преди излитането. После лейтенантът се наведе напред и погледна през дясната част на фанара към контролната кула. Чакаше сигнал от там, че излитането е разрешено. Тъй като кацапите подслушваха ефира, всичко щеше да протече в пълно радио мълчание, дори нямаше да има радио комуникации с контролната кула при излитането.
Измина една напрегната минута преди лейтенант Василюк да се обади по интеркома:
- Зелена светлина, имаме разрешение за излитане!
Без да каже нищо капитанът с плавни и премерени движения изведе самолета на пистата. Натисна спирачките, за няколко секунди обхвана с поглед всички инструменти за да потвърди, че всичко е наред, след което плавно подаде газ на двата двигателя. Войят им се засили когато те започнаха да увеличават обороти. Хамър погледна още веднъж индикаторите за оборотите и температурата. “Всичко е ок!” – каза си на ум и освободи спирачките. Самолетът започна бавно да се движи. Няколко секунди по-късно с тътен, който ги блъсна в гърба се включи форсажа. Машината се устреми напред.

Разчетите на Станислав и Дмитри отново се бяха събрали пред таблетите и с интерес наблюдаваха полета на втория мултикоптер. Операторът изкусно го приближи до кацапската позиция, която бяха кодирали в системата за управление на огъня като Сиера едно и която бяха обстреляли първо. Този път обаче изглежда нямаха късмет. Въпреки, че дронът обикаляше в продължение на няколко минути орките явно се бяха взели поука от минохвъргачната атака и се криеха усърдно. Колкото и очи да се взираха в мониторите, не успяваха да открият никакво движение.
- С гранатите батерията пада по-бързо, ако остана да чакам още много време ке трябва направо да се прибера обратно – каза на Станислав операторът на дрона – Ще продължа до позицията Ромео едно, която е малко по-назад в тила, може би там ще имаме повече късмет.
Командирът на втория разчет кимна утвърдително и картината на таблетите започна да се променя когато мултикоптера полетя към другите окопи, намиращи се на по-малко от километър североизточно от Сиера едно.

На машината й беше необходима по-малко от минута за да стигне до там. Операторът внимателно започна да я приближава, като хем се опитваше да остане незабелязан, хем използваше времето за да върти камерата и да търси най-подходящата цел за товара си. И бързо успя да я намери. Сякаш напълно безгрижни и в неведение за съдбата на своите събратя от съседната позиция няколко кацапа се бяха събрали в малка групичка в уширението на един съобщителен ход.
Сякаш промъквайки се към дивеч оператора на мултикоптера промъкна машината над тях. Каските им се виждаха съвсем ясно на мониторите. Те изглежда изобщо не забелязваха грозящата ги опасност тъй като продължаваха да стоят скупчени и изглежда да разговарят. Операторът спря дрона точно отгоре им. С премерено движение компенсира за вятъра и след кратко забавяне, сякаш за да вдигне напрежението сред наблюдаващата на мониторите публика, пусна първата граната. Уцели идеално. Тя се взриви съвсем леко в дясно от групата. Сред разчетите на Дмитри и Станислав отново се понесоха одобрителни възгласи и коментари.
Най-близките орки веднага паднаха, тези намиращи се малко по-далеч и извадили късмета да не бъдат пряко засегнати от осколките се разбягаха буквално на където им видят очите.
Операторът на дрона остана да виси на място, но не за да се любува на ръкоделието си. “Явно чака някой да дойде да помогне на ранените за да пусне върху него втората граната – помисли си Дмитри – Кръвожадно, но за съжаление ефективно!”.
Кацапите изглежда правилно оцениха ситуацията и никой не се притече на помощ на ранените си другари. Тъй като батерията на дрона бързо се изчерпваше, операторът го премести леко в страни, над един от видимо ранените и пусна втората граната. Тя падна почти точно отгоре му и той спря да мърда. Този път възгласите на одобрение от разчетите бяха по-малко – никой не се радваше на излишната кръвожадност.
Приключил със задачата си операторът на втория дрон започна бързо да го води към импровизираното им летище. Дмитри се откъсна от екрана на таблета и с известно задоволство от добре изпълнената работа нареди на хората си:
- Приключихме тук! Хайде да събираме багажа и да се махаме!

***
Капитан Гордон вдигна опакованата си в ръкавица ръка и се помъчи да изтрие потта, която се стичаше в очите му, докато самолетът фучеше на няма и тридесет метра над къщите и дърветата в източна Украйна. Веднага след излитането се бяха спуснали ниско за да избегнат радарите на кацапите. Всъщност въобще не бяха се издигали – още с прибирането на колесника машината почти беше облизала дърветата растящи в края на пистата.
Вече близо петнадесет минути следваха извивките на терена докато се носеха все по на изток и все по-близо до целта си. В дясно от Хамър, лейтенант Василюк непрестанно правеше проверки на уредите и най-вече състоянието на двигателите и горивото за да може пилотът да се концентрира изцяло полета на пределно ниска височина. Освен това Стриж поглеждаше и навън, като използваше лесно забележими географски точки за да внася корекции в навигационната система на самолета и да я държи с възможно най-малкото отклонение от действителната им позиция. Летяха дори с изключен радар за да избегнат колкото се може повече възможността да бъдат открити. Щяха да започнат да излъчват чак в последните минути преди да хвърлят бомбите. А този момент наближаваше:
- Още шестдесет и пет километра! – обяви по инеркома лейтенант Василюк.
- Разбрано! – отвърна пилота – Подай напрежение на бомбодържателите!
Без да отвърне Стриж наведе глава към един допълнително поставен панел и цъкна ключа разположен върху него. Няколко светлинни индикатора се включиха веднага. Други останаха тъмни.
В следващите минути една по една се включиха няколко зелени светлини показващи готовността на бомбите.
- Имаме шест зелени, готови сме за бомбопускане! – обяви Стриж, после вече задъхвайки се от напрежение добави – Още двадесет и един километра..., минута и двадесет и шест секунди.
Сърцето на Хамър всеки момент щеше да изхвръкне. Въпреки това той оставаше напълно съсредоточен. Осемдесет и шестте секунди изминаха мъчително бавно, докато лейтенант Василюк не нареди:
- Сега!
Капитанът дръпна лоста към себе си и включи форсажа. Машината вдигна нос и се устреми нагоре към синьото небе. Не се изкачиха и на хиляда метра, преди системата за предупреждение да се обади и да покаже, че някъде от към два часа започна да ги облъчва наземен радар. “Започва се!” – стисна зъби Хамър.
Машината продължаваше да се изкачва под остър ъгъл на върха на възможностите си. Висотомера бясно се въртеше, като отчиташе хиляда и петстотин, две хиляди, после три хиляди метра.
Изведнъж звука на системата за предупреждение се промени в постоянен дразнещ тон, светлините също се смениха. Някъде точно пред и под тях ги беше захванал кацапски радар. Капитанът се напрегна още повече и зачака звука да премине в бипкащо кресчендо, което щеше да означава, че към тях летят ракети. “Хайде, хайде!” – мина през ума му. Междувременно бяха се изкачили почти на .... метра. Вътрешно му изглеждаше сякаш самолетът не се движи, а е застинал на едно място с вирнат в небето нос.
- Всеки момент! Още секун... – започна Стриж но фразата му беше прекъсната от разтърсването на машината, когато бомбите започнаха една по една да се откачат. Хамър мислено преброи шест такива последователни тласъка след което наклони самолета рязко през дясното крило и се устреми обратно надолу.

Когато излязоха на обратния курс хоризонтира крилата и бутна лоста още малко напред за да ускори още повече снижението. В ушите му още звучеше сигнала на системата за предупреждение но все така без да има индикация за пуск по тях. Паднаха почти като камък обратно към земята и капитанът започна да изважда самолета от пикиране едва когато слязоха под хиляда метра. Скоро бяха отново на петдесетина метра над нивите и храсталаците, летейки почти толкова бързо, колкото им позволяваха двигателите. След няколко секунди и системата за предупреждение замлъкна. Хамър си позволи да се отпусне малко, докато се носеха обратно на запад към летището.

***
На тридесетина километра от тях екипажа на кацапския Панцир проклинаше късмета си. Не стига, че вчера ги бяха изпратили направо в устата на лъва – на позиция на един хълм само няколко километра източно от Кремина и на един хвърляй от фронтовата линия, но им се наложи вместо да почиват, да прекарат цялата нощ в опити да камуфлират машината си, за да не ги забележат украинците.
На всичкото отгоре още от сутринта им се налагаше да си играят на котка и мишка с някакви дрони, ту появяващи се, ту изчезващи северозападно от собствената им позиция. Въпреки усилията които полагаха, успяваха да засекат само по някой ефирен и бързо изчезващ контакт, макар и това да ставаше в рамките на техния обсег. А да захванат малките машинки, при това летящи с нищожна радиална скорост граничеше направо с невъзможното.
Всичките усилия им спечелиха единствено здраво наругаване от командира на батальона разположен северозападно от града. Хората му бяха понесли загуби от артилерийски огън коригиран от въпросните дрони, както и от пуснати от тях боеприпаси. Но и най-грубото наругаване не можеш да изправи кусурите на техниката с която разполагаха.
Целият екипаж беше недоспал и максимално изнервен, когато от Луганск им съобщиха за идваща към тях скоростна цел по азимут двеста петдесет и осем, летяща ниско но увеличаваща височината си. Екипажа веднага се ентусиазира от възможността да заглади малко неуспехите си включвайки радара на излъчване.
И действително веднага засякоха цел, западно от позицията им приближаваща се с близо осемстотин километра в час и рязко набираща височина. Тлъстата отметка несъмнено указваше, че това е самолет, който след по-малко от двадесет секунди щеше да навлезе в обсег. Веднага захванаха целта и зачакаха подходящия момент за стрелба. Но когато до него оставаха броени секунди изведнъж целта зави рязко и започна да се спуска, отдалечавайки се. Вместо това на екрана на радара се появиха шест малки отметки, които продължиха да се движат на изток. “Какво е това, диполни отражатели ли?” – попита напрегнато някой. За секунда настъпи мълчание, преди друг от екипажа с панически вик да осъзнае истината: “Не, това са бомби, трябва да ги свалим!”. Въпреки, че бомбите бяха в обсег и се приближаваха все повече и повече, радарът им категорично отказваше да ги захване. Така и не успяха да открият огън. Единственото успокоение беше, че изглежда не бяха предназначени за тях, а за някой друг. Оставаше им само да чакат, докато от към града не се понесе звука на мощни експлозии. В унисон с тях, някой цветисто изпсува...

[Hawkeye]

Браво, много е добро. Толкова се бях увлекал, че щях да си изпусна спирката

[Bruchpilot]

Радвам се, че ти е харесало! Добре, че все пак не си изпуснал спирката

[контрол_alt]

Поздравления, бях го пропуснал.