От книгата "Сто дни" на адмирал Уудуърд. Имайте предвид, че превода е с някои съкращения и се извинявам са клането, което съм извършил над морските термини. 
"Грабителят"
По това време нашите правила за водене на бойни действия забраняваха да се атакува кораб или самолет до влизането в забранената зона (около островите), освен в случай, че ние самите сме подложени на удар. В този случай можехме да изпиляваме минимално въздействие с цел самоотбрана. Така Кабинета искаше да представи Англия в очите на света. В действителност нещата можеше и да тръгнат на зле. Но това естествено нямаше да е по вина на правителството, а на адмирала... ааа, как се казваше той... Уудуърд, който щеше да оплескал работата.
В сряда, 21-ви април, приблизително на 1500 мили от остров Възнесение нашите правила за водене на бойни действия бяха подложени на тест. Примерно около обяд радарите на "Хермес" откриха на голямо разстояние непознат обект, летящ на голяма височина. Незабавно излетя един Сий Хариър, който да го прехване, но това отне повече време от колкото мислех. Пилотът съобщи, че сме наблюдавани от Боинг 707 с опознавателни знаци на Аржентинските ВВС. Никакво въоръжение беше забелязано на борда на самолета. След като бяха видели Хариера, аржентинците веднага бяха изменили курса и се бяха отдалечили. Нашия пилот беше направил фотография, която потвърди, че Боингът е бил оборудван за разузнавателни мисии. Беше ясно, че използва навигационния си радар за да наблюдава надводната обстановка, да ни открие, да определи състава на нашите сили и да предаде информация за нашето движение. Бързо му беше прикрепен прякора "Грабител".
Незабавно повишихме степента на готовност, тъй като след неговия рейд можеше да се очаква въздушно нападение. Беше изменен ордера на корабите и минимум два Хариера започнаха да дежурят във висока степен на готовност за излитане.
Това постави пред мен важен въпрос. Ще позволя ли на "Грабителя" да продължава да съобщава на аржентинския щаб за нашето местоположение и вероятно да дава данни на техния самолетоносач, къде да нанесе удар? Или да го "потопя" и да наруша правилата за водене на бой, но да съхраня корабите и екипажите им? Нямаше да го "потопя" но този самолет много ме тревожеше. Много добре знаех какво може да последва - определянето на направлението на главния удар е едно от първостепенните задачи.
В 02:30 на следващия ден беше открит нов контакт на голяма височина, на сто и четиридесет мили на югозапад от нас. Отново изпратихме един Хариер, който прехвана обекта на шестдесет и пет мили от нас и го опозна като Боинг 707, с включени навигационни светлини. Хариерът го прогони в посока североизток, след което Боингът "свали маската си" и рязко обърна на юг, разкривайки принадлежността си. Без съмнение това отново беше "Грабител".
Това не трябваше да се повтаря. Поради което започнах да досаждам на Нортууд и молех за дирижирано "изтичане на информация", че сме получили разрешение да свалим самолета. Така исках да се избавя от тази грижа. Дори поисках официално разрешение да го сваля. За моя голяма изненада такова ми беше дадено, но при две условия:
- той да се приближи до корабите на определено разстояние;
- да имаме потвърждение, че това наистина е "Грабителя".
В 20:00 часа на същия ден Боингът се появи отново. Този път бяхме в пълна готовност. Началника на противовъздушната отбрана на "Инвинсибъл" за две минути вдигна във въздуха два Хариера и след още три минути - трети. Това беше прекалено и направих забележка на началника на противовъздушната отбрана за лошото управление.
На следващия ден в 11:34, 707 се появи отново. Засякохме работата на радара му и насочихме изтребител за прехват, но не успяхме. "Грабителя" изчезна, като вероятно така и не успя да ни открие. Вече визитите му бяха започнали да стават обичайни за нас. След залеза се появи отново, този път с югоизток, на разстояние 200 мили, отново на голяма височина. Следваше курс точно към нас, с включен радар. Системата за управление на "Сий Дарт" на "Инвинсибъл" бързо го захвана и ни даде точна информация за курса, скоростта, височината на полета, както и определи момента на пуск на нашите ракети, които да го поразят на максимална дистанция. Всичко това се развиваше все на по-голямо разстояние от това, на което ни беше разрешено да открием огън. Така че чакахме, докато той със скорост от 350 възела го съкращаваше. Оставаха му две минути и щеше да бъде "наш".
В този момент у мен възникна съмнение - ами ако не беше той?. Но премислих - "Грабителя" ни посещаваше редовно в течение на три дни и трябваше да го "премахнем". Първо защото можеше да е предшественик на удар, второ - както се говореше за разстрела на адмирал Бинг - "за да се повдигне духа на всички останали". Въпреки това исках да се направи последна проверка: "Имаме ли информация за някакви граждански полети в момента над южния Атлантик?". Уверен отрицателен отговор. Реших, че ако се приближи по-близо ще трябва да открием огън. Поисках да бъде направена последна проверка: "От настоящото му местоположение да се маркира курса и в двете направления!".
До пуска по "Грабителя" оставаше минута. С всеки десет секунди, той се приближаваше с още една миля. Ако решахме да вдигнем във въздуха дежурния Хариер, той вече нямаше да го достигне навреме. Все още нямах съобщение от офицера. След още двадесет секунди дойде предпазливият му отговор: "Изглежда самолета е на директен курс от Дърбан до Рио-де-Жанейро!".
"Оръжието в изходна позиция!" - незабавно подадох команда. Офицера отговарящ за бойното управление започна да оповестява останалите кораби и да забранява воденето на огън.
За визуална идентификация беше изпратен един Хариер. Естествено той докладва, че това е бразилски пътнически самолет с включени светлини и включено осветление вътре в машината. Самолетът бързо изчезна в северозападно направление.
***
"Шефилд"
Самолетите летяха на 500 фута в режим на радио мълчание, над гъстите облаци. Под крилете им отдавна беше останало скалистото крайбрежие. Реактивните двигатели на двата едноместни ракетоносеца им позволяваха да развият крайцерска скорост от 400 възела. Движеха се близо един до друг с курса на изток. Скоро те излязоха от зоната на контрол на авиобазата Рои Гранде на остров Тера дел Фуего, където се базираше Втора морска изтребително-щурмова ескадрила на капитан Хорхе Колумбо.
Двама летци от морската авиация - капитан лейтенант Аугусто Бедакаранц и лейтенант Армандо Майора и двамата от групата опитни летци избрани специално за изпълнение на особено важни мисии с използване на системите Етандар/Екскозе, което се считаше за най-сериозната и реална опасност за моите самолетоносачи, след някои технически проблеми бяха във въздуха и на път към своите цели. Техните произведени във Франция самолети Супер Етандар с допълнителни резервоари гориво, носеха по една ракета Екскозе. Тя тежеше половин тон и имаше скорост на полета от 650 възела и летеше на съвсем малка височина. Тя беше способна да повреди или дори потопи всеки кораб.
Беше вторник, 4-ти май, 10:00 часа. Британия водеше война в Южния Атлантик. Но часът за двете воюващи страни беше различен. За Бедакаранц и Майора беше 10:00 часа, а за британската ударна група беше 13:00. Колкото и да беше парадоксално, цяла война можеше да бъде загубена заради несъгласувани действия. Британската ударна група съзнателно използваше часа по Гринуич, както и командването й във Великобритания. Часа по Гринуич се ползваше за комуникация между британските военни за това часовниците и на корабите и в Англия показваха един и същ час. Пи тате защо? На кого му харесва да става в четири през нощта и да си ляга в седем вечерта? Но това определено намаляваше грешките при планиране операциите в различни часови пояси. Може и да не беше най-доброто решение но всеки ден ни даваше преимущество - три допълнителни часа за подготовка на бойните действия. За това когато за Бедакаранц и Майора беше 10:00 часа по местно време, за хилядите британски моряци, намиращи се на 400 мили от бреговете на Южна Америка, беше време за обяд.
Нашите кораби бяха построени в стандартен строй за отразяване на въздушна атака. Планът за този ден беше прост. Исках да сме в североизточния сектор на забранителната зона. Не бързах особено, тъй като операцията по десант на групите от SAS и SBS беше насрочена чак за вечерта. Под прикритието на нощта трябваше да се приближим до островите за да съкратим полетното време на вертолетите, които щяха до стоварят разузнавателните групи.
Напредвахме без да знаем къде се намират надводните сили на противника, които буквално се бяха изпарили след последното оживление от миналата неделя - когато беше потопен крайцера "Генерал Белграно". Особено внимание отделяхме на направлението от което се очакваше да долетят Етандартите и Екскозетите. За да ги открием и да оповестим всички кораби имахме само четири минути. От дъното на душата си се надявахме аржентинците все още да не са подготвени да използват тази сложна система.
Да получим тези жизнено важни четири минути беше възможно само при постоянна работа на радарите и постоянна връзка. Противникът нямаше особено сериозни възможности за разузнаване и целеуказване, но и ние имахме сериозен проблем - нямахме самолет за далечно радиолокационно разузнаване. За това се надявах да имаме предимство във комуникациите между самолетите и корабите, въпреки риска да бъдем открити чрез проследяване работата на средствата за свръзка.
Командването на ударната група напълно владееше обстановката. Всички бяхме уверени, че въздушните удари по нас са неизбежни, особено след потопяването на "Генерал Белграно" - отговорните в Буенос Айрес трябваше някак да загладят положението.
В онова утро разговарях по кодираната УКВ радиостанция с командирите на три или четири от корабите. Очакването на аржентинската атака не се изразяваше в някакви определени действия от наша страна - просто постоянно бяхме в повишена готовност очаквайки всичко да се случи в следващата минута. Това беше едва четвъртия ден от войната и Кралските ВМС не бяха получавали опит от участие в истински въоръжен конфликт от времето на Втората световна война.
Въпреки, че всички се надявахме ракетите да не са готови за бой, предполагахме, че ще трябва да се срещнем с тях. В своя дневник бях отбелязал: "Имат около пет ракети. До се надяваме, че една от тях е неизправна, две ще пропуснат, а станалите няма да поразят нищо важно.".
Очаквахме подхода на самолетите на свръх ниска височина (50 фута). За търсене на цели те д(трябваше да се изкачат на 200 фута и да включат радарите си. Ако не ни откриеха пак щяха да се спуснат и да продължат. След което отново щяха да се издигнат за да търсят с радарите си, въпреки че рискуваха да бъдат открити от своя страна от нашите радари или от средствата ни за радиоелектронно разузнаване още преди да успеят да се спуснат за пореден път. Това и трябваше да ни даде онези четири минути за да поставим лъжливи цели, които да отклонят ракетите.
Но постоянната готовност за такъв сценарий води до друг проблем. В един момент всичко което се появява на радарите на екраните - ято чайки, албатрос или дори фонтан на кит, може да заприлича на хората обслужващи ги на връхлитаща ракета. Две ята птици, по никакъв начин несвързани едно с друго изведнъж се превръщат в две отделни цели приближаващи се с 500 възела. Всяко примигване на радара може да е признак на това от което най-много се боите. Но не можете да си позволите и да игнорирате подобни сигнали - все пак това може и да е истинска ракета.
През цялото утро към нас течеше стабилен поток информация за подобни "цели". На "Инвинсибъл" (чийто център командваше ПВО-то) се отнасях скептично към подобни сигнали. "Потвърдете". "Повторете". "Проверете". "Уточнете". "Не придавайте значение". Но това беше стакато на неопределеността. Във всеки един миг нещо можеше да се случи. На всеки няколко минути нещо с случваше. На всеки половин час нещо изискваше особено внимание. На всеки чак палците се насочваха към бутоните за изстрелване на лъжливите цели. Така войната, особено в началния си стадий, действаше на всички участващи. Но абсолютно нищо не се случи в това утро. Яркото и слънчево небе над спокойната вода не предвещаваше никакви заплахи.
Бедакарац и Майора се бяха издигнали на 15000 фута за първата си среща с танкера КС-130 Херкулес, преоборудван транспортен самолет. Той бързо презареди самолетите на 150 мили от летището им. Пилотите все така спазваха радио мълчание и по радиото ги водеше патрулен самолет "Нептун", който се оптиваше да открие нашия флот.
За неопитните пилоти презареждането във въздуха е сложна маневра. Самолетите трябва да летят плътно един до друг с еднаква скорост докато шланга ги съединява. Предния опит за презареждане, два дни по-рано беше завършил неудачно, но този път всичко се беше случило както трябва за аржентинците.
Бедакарац и Майора се устремиха на изток към "Хермес" - британския самолетоносач с водоизместване от 29000 тона, от чийто борд се опитвах да ръководя войната. Между Нортууд и имен беше договорено, че значителни повреди нанесени на "Хермес" или "Инвинсибъл" могат да доведат до провал на Фолклендската операция.
Аржентинските пилоти започнаха постепенно снижение за окончателното сближаване преди атаката. От ударната група в онзи момент ги деляха 280 мили. На всеки пет минути те се приближаваха с тринадесет мили към зоната в която можехме да ги открием с нашите радари. Самолетите летяха с пълни резервоари, близо един до друг и е опитваха да поддържат 50 фута височина. Пилотите използваха земната крива за да останат невидими за нашите радари, чиито лъчи се разпространяват праволинейно. От страх да не бъда открити, аржентинците дори не използваха радиото. При тази скорост и височина бяха изцяло съсредоточени само в едно - да не се разбият в морето. Без съмнение това е бил труден и нервен полет за самотните пилоти.
Но има и друга самота, известна само на командира на дозорния кораб - един от трите или четирите кораба, които са първата линия на отбрана, изпратена далеко напред от основните сили в посоката от която се очаква нападение. Около вас цари измамна тишина. Не сте прикрити от огневата мощ на основните сили. Ако имате късмет, можете да се поддържате взаимно с останалите от групата. Имате страшно много време да мислите за собствената си съдба и за тази на приятелите ви. Едва ли някой обича да бъде на кораб от дозора. Всичко знаят, че те поемат първия удар и е много вероятно да бъдат унищожени. Класическата тактика в борбата против самолетоносачи е в началото да бъда унищожени дозорните кораби а после в пролуката да се нанесе основният удар. А в случай, че ударът се нанася из под вълните - всеки самотен кораб е отлична плячка за подводниците. Група от два или три кораба е по-ефективна при подводната отбрана и особено при нанасяне на ответен удар. Всичко командири на подводници знаят това и без значение от националността предпочитат да си имат работа с единични кораби.
В онова утро ние имахме радиолокационен дозор от три кораба - малки разрушители Тип 42 с водоизместване само 4000 тона. Залеч в дясно беше "Ковънтри", под командването на аристократичния капитан 1-ви ранг Дейвид Харт Дайк. В ляво беше "Шефилд" под командването на капитан 1-ви ранг Сам Солт - офицер с ръст от само един и шестдесет и пет, и физически пълна противоположност на Харт Дайк, но също опитен офицер, който познавах отдавна и ценях. В центъра беше "Глазгоу". Тези три кораба действаха заедно и осигуряваха широк противоракетен щит. Командир на "Глазгоу" беше четиридесетгодишния капитан 1-ви ранг Пол Ходинот, бивш командир на подводницата "Ривендж", въоръжена с балистични ракети "Поларис". Той баша от тази категория хора, на които можеше да се разчита безрезервно.
Напълно се доверявах на тримата капитани и ги познавах лично по служба. От своите собствени впечатления като командир на "Шефилд" преди пет години, знаех каква незавидна работа ги очаква. От време на време разговарях с тях по УКВ радиото. Пол после ми разказваше, че пряката линия е придавала увереност на екипажа в командния пост на "Глазгоу".
По принцип ежедневно разговарях с няколко капитани на кораби, особено с тези, които бяха в уязвима позиция, но и през ум не ми беше минавало, че така повдигам бойния им дух. От друга страна спокойния и уверен глас от другата страна на линията винаги повдигаше моето настроение, независимо от това как те сами са се чувствали.
Пол Ходинот беше един от тях. Той беше истински морски вълк и неговите предци бяха служили още в Испанския Мейн. Знаех, че в случай на опасност той не би напуснал командния пост В онова утро разговарях с него и той ми сподели своето мнение, че именно днес аржентинците ще ударят с ракети Екскозе. Не можех да не се съглася с него, въпреки, че това беше само един от вариантите. После ми сподели, че в своя дневник е направил запис: "Днес очакваме решителен ответен удар. Най-опасни и неприятни според нас са самолетите Супер Етандар с ракети Екскозе.". После пол е добавил и забележка: "Тези думи бяха написани още преди разсъмване на 4-ти май 1982 година, в 10:55 по Гринуич". Той вече беше забранил използването в светлата част на денонощието на системата за сателитни комуникации SCOT, която можеше за попречи на откриването на радара на самолетите Етандар.
Капитаните и на трите кораба със сигурност са си представяли добре опасността в която се намират. Знаеха, че самолетите на противника ще се изкачат, ще открият цел с радарите си и ще атакуват първата цел, която им попадне. За "Ковънтри", "Глазгоу" и "Шефилд" оставаше да се надяват само на собствените си ракети и системите за самоотбрана. Единственото утешение в тази ситуация беше мисълта, че лъжливите цели ще свършат работя, а ако не и ти не успееш да поразиш ракетата - това могат да сторят другите два кораба.
Но всички бяха наясно, че положението им е много уязвимо. Тепърва предстоеше да се разбере колко е ефективен разрушителя Тип 42 в бой. Единственото, които можеха да направят беше да бъдат нащрек и единствено това исках от тях.
Приблизително на 18 мили източно от тях се разполагаше втората линия на отбрана, състояща се от фрегатите "Ароу", "Ярмут", "Алакрити" и големия, но остарял разрушител "Гламорган". Зад тях бяха трите спомагателни кораба "Олмеда", "Ресурс" и "Форт Остин", които едновременно служеха и за лъжливи цели за противниковите радари. Чак зад Етандарите можеха да открият истинските си цели - "Хермес" и "Инвинсибъл", около всеки от който имаше по един "вратар" във вид на фрегата Тип 22. До "Инвинсибъл" се намираше "Брилиянт" под командването на енергичния и приказлив капитан 1-ви ранг Джон Кауърд, а "Хермес" се прикриваше от "Броудсуорд", под командването на Бил Кънинг, мой стар приятел. Двете 4400 тонни фрегати, чието основно предназначение беше унищожението на подводници, бяха въоръжени с прекрасни противоракетни системи "Сий Улф", които имаха прекрасна репутация. В хода на изпитанията "Сий Улф" успешно бяха сваляли 120 мм. снаряди използвани в качеството на цел. Това беше система за самоотбрана, но ние се надявахме, че ЗРС с такива характеристики ще може лесно да се справи и с ракетите Екскозе на по-голямо разстояние.
Такъв боен ред може да изглежда сложен, внимателно обмислен способ за прикритие на самолетоносачите. Той всъщност беше такъв (беше взет от практиката на Кралските ВМС), но адаптиран за условията на Южния Атлантик. Класически боен ред за отразяване на атаки от въздуха, който всеки подготвен щабен офицер може да нарисува за пет минути. Усъвършенстванията в него, по моите изчисления трябваше да компенсира липсата на самолет да далечно радиолокационно разузнаване.
На корабите от ударната група бяха задействани всички средства. Очаквахме удар, който считахме за неизбежен. В този момент Етандартите са се намирали приблизително на 150 мили западно от нас. Точно тогава аз напуснах командния пост на "Хермес" за да обядвам.
Бедакарац и Майора по същото време бяха влезли в безоблачната зона, в която бяхме и ние и това определено беше направило пилотирането на малка височина доста по-лесно. А няколко стотин фута над тях нашите радари опипваха пространството, но не можеха да открият приближаващите самолети.
На машините бяха поставени френски радари "Агава" и откриването на тяхната работа от средствата за радиоелектронно разузнаване бяхме обвързали със сигнала "HANDBRAKE". Ако действахме бързо, можехме да открием излъчването на радара и да го разпознаем. Можехме и да унищожим пусната по нас след това ракета, но само при навременни и бързи действия.
Етандарите бяха оставали стария "Нептун" далеко назад, но техния курс вече беше зададен. Те знаеха, че ако след 100 мили се издигнат до височина от 120 фута, радарите им почти сигурно ще открият кораб, по който да изстрелят своите ракети. Можеха да бъдат почти сигурни, че това ще е британки кораб. Но ако искаха да оцелеят нямаше да имат никаква възможност за пълна идентификация на контакта преди пуска на ракетите.
В 13:50 аз се върнах командния пост. На "Глазгоу", все още челния кораб в нашия дозор, капитан Ходинот седеше по средата на мостика на въртящия си стол. Както и целия си екипаж той носеше противопожарна маска от негоряема тъкан, както и ръкавици, за предпазване от изгаряния в случай, че ракета уцели кораба. Ударната група беше в състояние на готовност: "Опасност от въздушно нападение - Бяло", което всъщност означаваше: "Всичко е чисто". Нямахме никакви убедителни признаци, че атаката срещу нас е започнала. Следващата степен на готовност беше: "Опасност от въздушно нападение - Жълто", означаваща наличие на признаци за започнал удар. "Червено" означаваше бойна тревога, противникът нанася удар.
Централния команден пункт (ЦКП) на съвременния кораб, с множество хора седящи пред компютри и средства за управление е едно от най-странните места на света. Там от никъде не се процежда слънчева светлина. Почти нищо не свети освен сюрреалистичните кехлибарени оттенъци хвърляни от мониторите, индикаторите и клавиатурите. Помещението е изпълнено от тишина, което създава атмосфера на интензивна съсредоточеност, подобна на библиотечната, но тук всяка от фигурите е с негораяма качулка зад която се виждат само очите. Всеки има свои слушалки, подобни на тези носени от пилотите в гражданската авиация, с тънък съвременен микрофон, също скрит под качулката. Всеки от операторите отговоря за тоделна система. Тихото жужене на техните доклади отива възможно до щурманската рубка или другите постове на кораба, или по радиото до другите кораби. По вътрешната връзка капитана може да се включи в разговора на офицера за бойно управление с хидроакустика или с оператора на системата за обмен на данни. Той може да чуе гласа на вахтения офицер, която високо обявява: "Самолет, ляво на борд, неопознат, ниско летящ.".
Живота в странния подпалубен свят на централния команден пункт никога не спира. Системата е нещо като подземна Вавилонска кула - много разговори, наушници, микрофони и странен жаргон. ЦКП е калейдоскоп от светещи индикатори, бягащи по клавиатури пръсти, извънземни с качулки, които говорят без да мърдат устни, но в същото време гласовете им не замлъкват.
Почти в центъра на помещението се намира старшият офицер за бойно управление. При отсъствие на капитана негово задължение е да координира информацията и да действа съобразно нея. Той взема решение за обявяване на бойна тревога, след което всички вече се подчиняват на своите особени правила и целият екипаж изпълнява точни и многократно репетирани действия, всяко от което може да бъде отменено само от капитана на кораба.
В 13:56 часа Етандарите се изкачват до височина от 120 фута. Бедакарац хвърля поглед към екрана на радара си и вижда цел. Ръката му се намира на по-малко от тридесет сантиметра от системите за пуск на ракетата Екскозе. Майора прави същото.
ЦКП на "Глазгоу", както и тези на останалите кораби са пълни с хора, потящи се под негоряемите качулки. Часът е 13:56:30. Горещия въздух в помещенията допълнително създава чувство за напрежение. Ударната група все още е в състояние на готовност "Бяло", когато младият старши матрос Роуз надува свирката си и произнася думите, за които по-късно Пол Ходинот ще каже, че го накарали да настръхне:
- Радар "Агава"!
Старшият офицер за бойно управление на "Глазгоу", капитан - лейтенант Ник Хоукярд, реагира веднага:
- Степен на достоверност на контакта?
- Уверен! - докладва Роуз - Имам три импулса и последващ кратък захват. Пеленг 238. В режим на търсене.
Ходинот се обръща настрани за да види по-добре екраните. И той и Хоукярд виждат, че пеленгът даден от Роуз се съвпада с две светещи точки на радара за въздушно търсене. Разстояние - 45 мили.
- Радарът прекрати работа! - докладва Роуз.
- Старшия офицер по бойното управление към вахтения! Обявете бойна тревога! Незабавно!
На мостика, лейтенант Дейвид Годард обявява на целия кораб: "Бойна тревога!".
Хоукярд без да сваля очи от своя плосък настолен екран, се свързва по УКВ радиото с останалите кораби:
- Спешно съобщение! Говори "Глазгоу", "Агава"... Пеленг 238, съвпада с цел 1234.., пеленг 238..., Разстояние 40!
"Инвинсибъл" отговаря:
- Разбрано.
Роуз отново докладва:
- "Агава" отново работи по пеленг 238!
Старшият оператор на системите за радиоелектронна борба, който стои до РОуз, потвърждава. Операторите на системите за въздушно и морско наблюдение също потвърждават:
- Две цели. Пеленг 238. Разстояние 38 мили, крус 70, скорост 450 възела.
Хоукярд се свързва с Ходинот:
- Това са два Супер Етандар. Без съмнения са се издигнали и всеки момент ще изстрелят ракети.
Сега ЦКП на "Глазгоу" действително оживява. Всички са на 100% подготвяни именно за този момент.
- Поставете лъжливи цели! - командва Хоукярд. Закачулената фигура в другия край на помещението - главен старшина Иан Еймс, със свити юмруци удря по големите бутони за стрелба с реактивните снаряди, поставящи пасивни смущения. Хоукярд отново оповестява ударната група:
- Говори "Глазгоу"... - и в този момент си спомня, че трябва да каже уговорения сигнал за откриване работата на радар "Агава":
- "HANDBRAKE", пеленг 238!
В същото време пръстите на оператора на системите за въздушно наблюдение, старши матрос Невин, барабанят по клавиатурата за да дадат пълна информация за противника по системата за връзка "Линк 10". После се обръща назад, към поемащия поста му старши матрос Хювит и след като го предава, хвърчи с всички сили към палубата за да помогне в презареждането на реактивните снаряди за пасивни смущения. После той си признава, че няма спомен някога в живота си преди това да е бягал толкова бързо.
Докато той тича, Хоукярд отново се свързва по УКВ радиото и се опитва да убеди началника на ПВО на групата на "Инвинсибъл", че това е реална атака. Но безуспешно. Ходингот с тревога чува, как Хоукярд повишава глас в опит да убеди началника на ПВО, че ситуацията е много сериозна и не е поредния "призрак", появил се на екраните. Той отново съобщава:
- До "Инвинсибъл", говори "Глазгоу". Цел 1234, пеленг 235, разстояние 35, групова цел, скоростна. Цел 1234 съвпада с пеленга на "HANDBRAKE"!
Началникът на ПВО на ударната група, който вече си е имал работа с три или четири подобни "паникьосвания" иска още доказателства. Днес той беше чувал вика "HANDBRAKE", по-често от "Добро утро" и без да има увереност нямаше да даде команда за използване на ценните реактивни снаряди за поставяне на пасивни смущения, чията бройка постоянно намаляваше. "Инвинсибъл" кратко отговаря:
- Разбрано.
Но той би трябвало да знае, че от "Глазгоу" са уверени в съобщението си. Всички, които тогава чуваха съобщенията бяха чули и шума от изстреляните реактивни снаряди, който междувременно беше станал до болка познат на всеки. Роуз отново докладва:
- "HANDBRAKE" в режим захват!
Бедакарац е в точката за пуск. Ходингот е обхванат от ужас при мисълта, че голямата ракета вече е на път към кораба му. В следващите няколко минути задачата на "Глазгоу" е да поддържа позиция сред "облака" диполни отражатели, които трябва да отведат ракетите настрани от кораба. Но "Облака" дрейфва с вятъра и капитанът се обръща към вахтения офицер:
- Ляво, двадесет и пет по компаса. Скорост, равна на скоростта на дрейфа.
В 14:02 пилотите пускат ракетите си и започват ляв вираж. Ракетите се устремяват към целите, които са захванали системите им за самонасочване. Пилотите нямат ни най-малка представа в кой кораб са се прицелили и нямат намерение да останат достатъчно за да проверят. Те знаят едно - на техните екрани, приблизително в точно място насред океана се е появила цел и те са стреляли по нея. И сега бързо се оттеглят над водата и под лъчите на нашите радари с курс на запад. Повече не ги открихме.
Почти едновременно на радарните екрани на "Глазгоу" се появяват две бързо движещи се жълти отметки - толкова малки, че се виждат само от време на време.
- Скоростна цел! Сближение! Пелег 230, разстояние 12 мили!
Ходинот заповядва целите да бъдат свалени с огън от "Сий Дарт". Хоукярд също заповядва на управляващия огъня:
- Огън по цели 1234 и 1235 със "Сий Дарт"!
О, ужас! Радарът на системата не може да захване малките ниско летящи цели на такова разстояние. Разчетът прави всичко възможно, но целите постоянно се появяват и пак изчезват. Напрежението расте. Капитана нервничи. Хоукярд се свързва с "Инвинсибъл" и моли двата самолета "Сий Хариър" да бъдат насочени извън сектора на стрелба на "Глазгоу". Но от командния пункт на самолетоносача отвръщат, че считат привиден. Старшият офицер по бойното управление на "Глазгоу" в пълно отчаяние крещи по радиото:
- ПРИВИДЕН?! НАНАСЯТ УДАР ПО НАС! ЦЕЛИ 1234 И 1235 - ПЕЛЕНГ И РАЗСТОЯНИЕ СЪВПАДАТ С "HANDBRAKE"!
От "Инвинсибъл" продължават да възразяват. Разчета продължава опитите да захване целите със "Сий Дарт". Те стремително се приближават. Изглежда ще улучат "Глазгоу" точно в района на средния шпангуот, точно където е разположен ЦКП. Както и много други, хората в него се готвят да посрещнат участта си.
Капитан Ходинот първи и с огромно облекчение осъзнава, че "Глазгоу" е спасен - едната от ракетите се насочва към "Шефилд", а другата изглежда ще пропусне въобще.
На "Шефилд" капитана Солт не е в ЦКП. Корабът все още не е поставил лъжливи цели. Ходинот после си спомня как с безпокойство е питал Хоукярд: "Какво по дяволите се случва на "Шефилд"?. Но той отвръща, че от "Шефилд" не отговарят на позивите по радиото.
На дванадесет мили от нас, на малкия разрушител, именуван в чест на града известен със своята стомана, събитията се приближават към трагичния си край. Проблем номер едно се оказва, че в момента когато Етандарите включват своите радари, корабът използва системата за спътникова връзка в режим предаване. Това го и погубва.
Отсъствието на капитан Солт е било следствие на нещастно стечение на обстоятелствата, а не на лошо управление. Той е имал пълното право да почива в каютата си след вахта. Капитанът на кораб, в случай че иска да запази работоспособността си, не може постоянно да е на място. Той трябва да има време за отдих и трябва да се доверява на подчинените си.
Вторият проблем се състоеше в това, че важността на съобщенията то "Глазгоу" не са били оценени като важни. На кораба изглежда се е случило някакво бръкване в действията на ЦКП, в резултат на което нищо не е предприето. Към това се добавя и факта, че нито самолетите, нито ракетите са били засечени от радарите на "Шефилд". Ако съобщението на "Глазгоу" е било правилно оценено в ЦКП на "Шефилд" е било възможно поставянето на пасивни смущения да спаси кораба. Може би е било възможно "Шефилд" сам да открие ракетите и самолетите - те бяха на четири мили по-близо до него от колкото до "Глазгоу", въпреки, че с оглед на обективността трябва да се отбележи, че за "Шефилд" те са представлявали много по-малки радарни цели. Най-обидното в тази ситуация беше, че "Шефилд" е беше проявил отлично в подобна ситуация само няколко седмици по-рано по време на учебни стрелби в района на Гибралтар. Как е възможно сега, на война, всички да действат по-зле?
Каквато и да е причината, в 14:03 "Шефилд" не поставя лъжливи цели. На мостика, лейтенант Питър Уолпул и лейтенант Брайан Лешон виждат от дясно на носа движеща се право към кораба димна следа на височина шест фута и на разстояние около миля. До удара са оставали само секунди. Един от тях е успял да сграбчи микрофона и да изкрещи:
- РАКЕТЕН УДАР ПО КОРАБА!
В 14:04 ракетата Екскозе улучва десния борд, на няколко фута над ватерлинията. Имаше съмнение дели бойната част се беше взривила, но веднага стана ясно, че има няколко жертви. Започна голям пожар. Високата температура и дима запълващи кораба носеха смърт на моряците. Много от тях загинаха като герои. "Шефилд" стана първият британски кораб поразен от вражеска ракети след Втората световна война. Почти четиридесет години по-късно.
П.П. Някой може ли да ми обясни как кораб с водоизместване от 4000 тона се води "разрушител", а такъв с 4400 - "фрегата"? И въобще на се ли това малки кораби за океан?
Това не били истински победи, защото американските фрегати имали по 4 оръдия в повече. 
