Студена война и деколонизацияВиетнам

1945-1989
Отговори
Аватар
piston
Редовен потребител
Мнения: 5163
Регистриран на: 31 Юли 2016, 12:27
Контакт:
Status: Offline

Re: Виетнам

Мнение от piston » 17 Окт 2021, 10:41

Archer написа:
26 Авг 2021, 14:37
Drone War Vietnam

Има още на стр. 4 от темата
"Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията."
Илия Бешков, септември, 1950 г.

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 3422
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Виетнам

Мнение от Bruchpilot » 22 Окт 2021, 17:25

Малко четиво за съботното сутрешно кафе:

Б-52 против SA-2
Капитан Кен Къри


На 9-ти април 1972 година брифингът ни беше около 01:00 часа сутринта. Полетът щеше да бъде от звено от три самолета, което общо взето беше стандартно. Понякога летяхме и в група от шест самолета, но това не беше обичайно. Както казах, щяхме да летим с три машини и позивната ни беше "Аква". Аз бях "Аква 2".
Вече бяхме изпълнявали няколко мисии в опасни райони (аз в крайна сметка изпълних двадесет и три мисии над Северен Виетнам) , така че това не беше нещо ново за нас като цяло, но тази мисия беше малко по-различна. На брифинга този път ни казаха каква поддръжка ще имаме - самолети за електронно противодействие под нас, мисля че ЕБ-66 и изтребители над нас, които щяха да ни ескортират. Ние не можехме да се свържем директно с тях, но те щяха да са там. Така че всъщност летяхме като част от цяла армада.
Целта ни бяха позиции на зенитно-ракетни комплекси около летището на град Вин, разположен в южната част на Северен Виетнам. Знаехме, че районът е опасен, на брифинга ни го обясниха изрично, все пак щяхме да бомбардираме зенитно-ракетни комплекси и щяхме да летим над тях - щяхме да сме лесна мишена. Така че от нашия екипаж най-разтревожен беше офицерът по електронното противодействие, тъй като той трябваше да смущава радарите.
Приключихме с брифинга и мисията започна напълно нормално - излетяхме, изкачихме се на крайцерска височина. Беше си нормална мисия с изключение на факта, че над Северен Виетнам започнахме да чуваме радио съобщенията на останалите. Те говореха на общата честота за този район. Независимо от това всичко вървеше нормално, въпреки че мисията беше опасна. Стигнахме до отправната точка и към този момент получавахме доста точни измервания от радара за нашето точно местоположение. Пуснахме бомбите както летяхме във формация. Още нещо, което искам да споделя е, че при бомбопускането се опитвахме да направим три "бомбени линии", всяка от които с дължина и ширина приблизително колкото футболно игрище.
Както казах, прелетяхме над отправната точка, коригирахме си позицията с радара и когато наближихме целта пуснахме бомбите. В момента в който те полетяха надолу, всичко светна. Имам предвид на таблото на офицера по електронното противодействие. От някъде ни захванаха и почти веднага започнахме да забелязваме ракети. Всъщност аз не видях нито една, тъй като бях твърде фокусиран върху управлението на самолета, но втория ми пилот и другите видяха.
Веднага щом видяхме първите една-две ракети, офицерът по електронното противодействие каза да започнем да маневрираме. Това означаваше да започнем серия завои наляво и надясно, всеки до около тридесет градуса от основния ни курс, придружени с изкачване и спускане от около петстотин фута спрямо определената ни височина.
В този момент, летенето във формация приключи и много или малко ситуацията беше всеки сам за себе си. До колкото си спомням завих първо на ляво, не си спомням дали в брифинга го бяхме уточнили или просто се случи така. Аз бях номер две във формацията, така че завих на ляво, на тридесет градуса спрямо основният ни курс и с крен от четиридесет и пет градуса. Това си е голям крен, за който и да е самолет, камо ли за огромен като Б-52. Тези завои, както и изкачването и спускането с петстотин фута, аз бих го описал маневрирането като "ножици", ни правеха доста трудна цел.
Аз завих наляво, след това надясно, пак с крен от четиридесет и пет градуса, минах през основният ни курс, продължих още тридесет градуса надясно от него и в този момент видяхме изкачващите се ракети. Момчетата започнаха да съобщават за тях и стана малко страшно. Продължих с маневрирането обратно на ляво, като започнах и да се изкачвам. Отново минах през основния курс, продължих с тридесет градуса на ляво от него и започнах да обръщам самолета надясно и да се спускам надолу. В момента, в който наклоних самолета около тридесет градуса на дясно, не стигнах до четиридесет и пет, видях ракетата до лявото ни крило. Тя се беше опитала да ни следва, но когато бях започнал да накланям самолета надясно беше изостанала и сега фактически се издигна над нас и после се спусна директно към нас. Тя има дистанционен взривател, това е единия начин да я детонират и този взривател се задейства на около сто фута от края на лявото крило.
И точно в това беше чудото. Не се майтапя. Когато ракетата се взриви, крилото ни фактически сочеше точно носа на ракетата и конуса от осколки, който се образува при взрива на бойната глава направи на решето цялата лява половина на самолета, без обаче да засегне сериозно крилото. Според мен, ако бяхме в малко по-друга позиция и крилото беше малко по-нагоре или по-надолу - цялото щеше да бъде откъснато и щеше да ни се наложи да скачаме.
Взрива откъсна голяма част от подкрилния резервоар и осколките направих не знам колко дупки. Имахме много течове на гориво. В момента на експлозията аз управлявах самолета - едната ръка на щурвала, другата на лостовете на газта и в следващия момент - БУУУМ!. Огромен блясък, просто огромен, никога няма да го забравя. Заедно с него имаше и голямо разтърсване. Като цяло моята реакция беше резултат от тренировките ни, а те бяха отлични, но най-първата ми реакция беше: "Аз още ли съм тук?". Това си е напълно човешко нещо, нали? Та, запитах се: "Аз още ли съм тук?" и се огледах. Ръцете ми още бяха на щурвала и газта, все още летяхме с крен от около тридесет градуса на дясно, погледнах към краката си - и те си бяха все още там. Помислих си: "Не съм ранен, добре съм!". В този момент усетих излизането на въздуха от дробовете ми поради декомпресията, появи се замъгляването, всичкия боклук от кабината полетя и изчезна някъде зад мен, през дупките. Втората ми мисъл беше: "Управлявам ли още самолета?". Това е много важно. Навсякъде в учебниците и в аварийните процедури пишеше: "Управлявай самолета!". Най-лошото нещо, което можеше да направиш като пилот, беше да забравиш да управляваш самолета. Самолета си летеше, но уредите се бяха побъркали - индикаторите за горивото в резервоарите се въртяха насам-натам, двигателите ревяха, в първия момент не можехме да определим какво работи и какво не. Беше добре, че имах втори пилот, който освен това и преди беше улучван - тогава не бяха имали сериозни повреди и не им се беше наложило да скачат, но поне той имаше известен опит.
Започнахме да оценяваме състоянието на самолета. В този момент навигаторът се обади да съобщи, че навсякъде при него тече гориво. Заповядах му незабавно да изключи навигационното оборудване, което той и направи. Офицерът по електронното противодействие седеше на долната палуба и нямаше илюминатор като останалите. Той също се обади по интеркома с думите: "Вече и аз имам прозорец!". Имаше дупка, точно там където е трябвало да се намира главата му, но в момента на удара, той е бил облегнат назад на седалката. Ситуацията беше откачена.
Аз продължих десния завой, тъй като знаех, че в тази посока е океана. Винаги имах едно на ум, както и повечето пилоти там, че не трябва да скачам над земя, особено над Северен Виетнам. Така че се насочих към океана с идеята, че ако трябва да скочим, да можем да го направим над океана и да бъдем спасени. Най-големия страх за мен, а и за другите беше да бъдем пленени. Не се страхувахме от това да бъдем улучени или свалени, страхувахме се от пленяването.
Насочихме се към океана, но вече не бяхме във формация. Обаче продължавахме да си говорим по радиото. Още бяхме ошашавени от случилото се, не знаехме какво работи, дали има пожар и т.н., но летяхме на юг, вече над океана и с Тери (втория пилот) решихме, че трябва да се приземим веднага. Нямаше начин самолетът да издържи още дълго и всеки момент можехме да се запалим или нещо друго. Решихме да летим към Да Нанг. Взехме решението доста бързо, тъй като имахме толкова много дупки и горивото се лееше дори в кабината. Приближихме се малко към Да Нанг - ако погледнете на картата Вин е далече от него, но не чак толкова, примерно колкото Ханой и решихме да се приземим. Но не знаехме какво да очакваме. Мислех си: "Ще се спусне ли колесника?", "Ще се спуснат ли задкрилките?", "Ще се скапе ли хидравликата?". Просто плеяда от неща минаваха през главата ми. Когато започнахме да се спускаме третият самолет ни настигна. Това беше още преди да се свържем с кулата в Да Нанг. Той ни предупреди по радиото, че се приближава и ще огледа самолета ни. Не знам колко точно се приближил, беше ни предупредил, че когато съвсем се изравни с нас ще се обади. Водехме разговора на GUARD честотата, така че практически целия свят можеше да следи разговора ни. Следващото нещо, което чух от третия самолет беше:
- ЛЕЛЕ МАЙКО, ****!
Веднага отвърнах:
- КАКВО, КАКВО?
- ЛЕЛЕ ОТ ВАС ТЕЧЕ ГОРИВО, НАПРАВО СЕ ЛЕЕ ОТ ВСЯКЪДЕ!
- О, супер... - отвърнах пак аз.
- Не знам какво да Ви кажа, нещата не изглеждат добре...
Благодарих, а те се изтеглиха зад нас. После се обадихме се на кулата в Да Нанг, отново по GUARD честотата:
- Да Нанг кула, "Аква" 2 за аварийно приземяване!
- Разбрано "Аква" 2, Вие сте номер шест за аварийно приземяване.
Можете да си представите нашата реакция в самолета: "Какво?... КАКВО?. Няколко минути по-късно все още се спускахме, когато от кулата ни съобщиха, че ще трябва да направим разширен заход, заради другите аварийни ситуации. Не каза точно това, беше по-скоро: "Очаквайте "дълъг" финал и т.н.". А ние все още не знаехме какво ще проработи и какво не. Това беше другата изключително изнервяща част - бяхме ок, но ще се спусне ли колесникът? Ще се спуснат ли задкрилките?
В крайна сметка и колесникът се спусна и задкрилките също. Завихме на "дълъг" финал, тъй като знаехме, че има поне четири самолета пред нас. Тогава попаднахме в облаците - полет по инструменти. Не беше приятно, но аз всъщност не изпитвах проблеми. Приближихме се още малко и кулата в Да Нанг обяви по радиото:
- Всички самолети на финал за Да Нанг, имайте предвид, че по приземяващите се самолети се води огън от малокалибрени оръжия!
Представяте ли си? Бяхме минали през толкова и когато чух това вътрешно извиках: КАКВО? "Вие майтапите ли се? Сега някакви въоръжени ще стрелят по нас докато приближаваме пистата?". Не ни улучи нищо и не видяхме изстрели, но това беше още едно от нещата, които се случиха тази вечер.
Както казах, летяхме по инструменти и пробихме облаците на около хиляда и осемстотин фута. Никога няма да забравя гледката пред мен. Никога не бях кацал в Да Нанг, но знам как изглежда писта, когато видя някоя. Все още валеше, но дъждът се раздигаше, пистата беше пред нас и беше направо красиво, с плажа и океана до нея. Стори ми се, че това беше най-хубавото нещо, което съм виждал. В този момент си спомних, че всъщност единственото, което знаех за базата е, че там аварийно е кацал Б-52 само веднъж и при това е излязъл от пистата, тъй като се е оказала твърде къса. Това ме притесни, а все още имахме течовете на гориво и всичко останало, и кой знаеше какво щеше да се случи.
Заходих с малко висока скорост, не твърде зле, но по-бързо от колкото трябва, вероятно защото бях уплашен. Снижихме се над пистата, опряхме, подскочихме веднъж тъй като бях с голяма скорост, което всъщност рядко ми се случва, след което се установихме нормално на пробег.
На Б-52, модификацията "Д", командирът е този който пуска спирачния парашут и той се използва при всяко кацане. Тази писта беше само десет хиляди фута, а ние нормално кацахме на дванадесет хиляди, така че въпросът дали парашутът ще се отвори минаваше през главата ми, имайки предвид, че другият Б-52 беше излязъл от пистата. Опашният стрелец винаги казваше ако парашутът се отвори: "Парашутът е добър!".
Дръпнах лоста и от зад се чу: "Парашутът е добър!". Мисля в този момент всички си помислиха: "Оххх, май успяхме...". И всичко работеше - гумите не бяха спукани, спирачките се задействаха. В този момент Тери (втория пилот) ровеше в летищните диаграми и ми каза:
- Шефе, ама тук рульожките са широки само петнадесет метра, къде ще спрем?
Отвърнах му, че нямам представа и малко по-късно в края на пистата видяхме колата на заместник командира по наземните операции, който се свърза с нас (имаше радио в колата). Тери го попита:
- Къде искате да паркираме?
А той отвърна:
- ПРОСТО ПАРКИРАЙТЕ НА УШИРЕНАТА ПЛОЩАДКА И ИЗКЛЮЧЕТЕ ТОВА ЧУДО КОЛКОТО СЕ МОЖЕ ПО-БЪРЗО!
Ние потвърдихме, в края на пистата завихме на ляво. Пожарните бяха там, той беше там и когато спряхме ни заповяда да напуснем самолета. По онова време нямаше пяна, но пожарните заливаха здраво всичко с вода. Казах на екипажа си да напуснат самолета - да командваш самолет е малко като да си командир на кораб, трябва да заповядаш на екипажа да напусне. Всички излязоха, след което не за дълго, но за известно време поех дълбоко дъх и си казах: "Не мога да повярвам, че сме тук!". Така да се каже имах момент на тишина сам в самолета. Не беше много дълъг, но аз бях последният напуснал машината, както и трябва да бъде. Докато си събирах нещата видях как останалите от екипажа стоят от страни. Излязох през люка и видях, че всички от екипажа гледат назад към самолета. Аз не погледнах веднага назад, отидох до тях и чак след това се обърнах. Гледката определено не беше обикновена. Самолетът буквално пикаеше гориво от множество места.
Бяхме изключили единия двигател още във въздуха, а друг беше през цялото време на малка газ, така че захождахме само със шест двигателя. Но фактът, че при всичкото това струящо гориво нищо не се беше подпалило си беше чудо.
Тери навремето беше летял в ескадрилата Трипъл Никъл като оператор на оръжейните системи на Ф-4, знаеше, че част от нея е базирана в Да Нанг и помоли заместник командира по наземните операции да им се обади и да попита дали ще ни приемат при тях за кратко. Бяха ни предупредили, че ще останем в базата поне един ден, така че отидохме при старите му другари, които ни почерпиха с бира.

П.П. Капитан Кен Къри и целият му екипаж получават за този полет Distinguished Flying Cross.
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Amazon
Модератор
Мнения: 9376
Регистриран на: 20 Юли 2016, 02:00
Контакт:
Status: Offline

Re: Виетнам

Мнение от Amazon » 23 Окт 2021, 17:23

Благодаря! Страшно харесвам такива неща в събота сутрин!

Аватар
piston
Редовен потребител
Мнения: 5163
Регистриран на: 31 Юли 2016, 12:27
Контакт:
Status: Offline

Re: Виетнам

Мнение от piston » 23 Окт 2021, 20:45

@Bruchpilot , Aqua е първият повреден от СА-75 самолет, ако се не лъжа... Olive 2 е първият свален (22.11.1972)... После идва касапницата по Коледа...
"Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията."
Илия Бешков, септември, 1950 г.

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 3422
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Виетнам

Мнение от Bruchpilot » 24 Окт 2021, 10:55

За протокола в момента самият самолет е експонат в Националния музей на ВВС на САЩ в Дейтън, Охайо :)
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
piston
Редовен потребител
Мнения: 5163
Регистриран на: 31 Юли 2016, 12:27
Контакт:
Status: Offline

Re: Виетнам

Мнение от piston » 17 Дек 2021, 23:21

"Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията."
Илия Бешков, септември, 1950 г.

Аватар
Amazon
Модератор
Мнения: 9376
Регистриран на: 20 Юли 2016, 02:00
Контакт:
Status: Offline

Re: Виетнам

Мнение от Amazon » 18 Дек 2021, 04:36

piston написа:
17 Дек 2021, 23:21
https://youtu.be/F4G-TQkMptY
Не мога да определя акцента на разпитващият/интервюиращият. Знаеш ли от каква националност е?

Отговори

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани