Съвременни конфликти ⇒ Конфликт в Украйна - снимки, сателити, геолокации, анализи

[rki]

Европа да замести САЩ на Тръмп ли?
С лекота, дори вече е направено!

Защото САЩ на Тръмп няма да дадат и цент повече военна помощ на Украйна и може само донякъде да се надяваме, че поне ще изпълнят договорите възложени от Байдън по USAI.А единствения начин по който Украйна може да впечатли Тръмп е като капитулира незабавно, давайки му възможност да се тупа по гърдите че е миротворец и отваряйки му по този начин пътя безпрепятствено да си върти далавери с Вова и Ко.

[Dinain]

Според мен Татаригами е достатъчно обективен, въпреки че е досадна тази критика към командващите. Преди ревяха срещу Залужни, сега реват срещу Сирски, става клише, което може да се игнорира.

Курската офанзива беше пълна изненада за всички и най-вече (според мен) имаше задача да покаже на руснята, че ако те си мислят, че само те могат да нахлуват от нови места по границата, бъркат. В този аспект въобще не се споменава в анализа, че тя е реакция на харковската офанзива, която руснята проведе през май 2024 г. (и каква зрада се лееше тогава). Затова е логично, че ако руснята си мисли, че може да отваря нови фронтове и така да отклонява украински сили от Донбас и да ги принуждава да държат голяма войска по границата, а ВСУ само ще седи и ще чака, сбъркали са - ВСУ може да направи абсолютно същото, и така принуждават руснята също да поддържа сили по границата, което до тогава не правиха. Това въобще не се споменава.

През август 2024 г. никой не е знаел, че Оранж ще стане новия президент, така че това е абсурдно да се брои за ретроактивна цел (да го впечатляват). През август 2024 г. никой не е знаел и че немското правителство ще падне, и Шолц също се опъваше за даването на Таурус, защото "ТСВ". Преди няколко месеца и никой не говореше за пращане на натовски войски в Украйна, защото "ТСВ". Има немалко политици и в Европа, които се нуждаеха от убеждаване, че Путин блъфира и вторжение в Русия не е толкова страшно.

[Dinain]

Just a thought: Once the aid funds allocated by Congress last year and through Biden’s PDA run out, what reason is there to keep the U.S. in the negotiation process? Intel sharing is important but not essential if the U.S. continues making bizarre demands of Ukraine.

https://x.com/Tatarigami_UA/status/1903 ... FVeYQ&s=19

И една много възможна мисъл за голямата картина - украинците много възможно не казват директно на дгд, защото имат да получават още оръжие по USAI. Но без нови пакети, и с изчерпването на тези доставки, лостовете на Тръмп прогресивно намаляват - ако не дава ново оръжие на Украйна, не дава гаранции на Украйна, за какво въобще да го слушат и като какъв ще продължава да го играе "преговарящ" за конфликта, ако вече не е страна по него?

(в кръга на шегата, укрите може да му подхвърлят за находища на кехлибар, риболовни пасажи или лечебна кал , за да продължават да модифицират и отлагат подписването на "минералната сделка")

Разбира се, "потенциалното" даване на оръжие е някакъв фактор, но колкото повече време минава, колкото повече Украйна развива собствения си ВПК, колкото повече Европа засилва доставките, толкова повече той отслабва.

Разузнавателната информация от САЩ е нещо, което могат да дават константно, но само по себе си няма да е достатъчно влияние за натиск върху Украйна.

[Dinain]

Няма никакъв военен смисъл да поддържаш операция в която загубите са 1:1.

Чисто техническа забележка: зависи от наличните ресурси. За руснята например е "приемливо" да поддържат операция, в която загубите са дори 4:1 - факт, че вече четвърта година го правят.

[Maxi]

Няма никакъв военен смисъл да поддържаш операция в която загубите са 1:1.

Чисто техническа забележка: зависи от наличните ресурси. За руснята например е "приемливо" да поддържат операция, в която загубите са дори 4:1 - факт, че вече четвърта година го правят.

+1
Имах предвид за украинците.

[Dinain]

Пикът на руското инженерно усилие - Мотолиги с отрязан покрив и заварени ламаринени "кабинки" за превозване на пехота, правят ги в полеви условия, дори не фабрично. Идеята е да влизат и излизат по-бързо, защото при удар от фпв се задръстват и горят всички вътре. Бронята е дермо и не пази от нищо, така или иначе. Бойните машини на пехотата вече не съпровождат щурма с оръжията си, а целят да разтоварят кашиците и да бягат, преди да бъдат взривени.

Нишка за провала на руския ВПК от милблогъри, мечтаещи си да имат нещо като М113 или М2.

https://x.com/ChrisO_wiki/status/190341 ... EgDDQ&s=19

[Dinain]

Вода камень точит. Урон от ударов ВСУ по энергетике и армии России
https://www.svoboda.org/a/voda-kamenj-t ... 57589.html

🛢🪖Maybe the last, but also the most extensive article for @RFERL. Together with @Tatarigami_UA , @GeoConfirmed and a group of volunteers, we analyzed more than 100 satellite images and found out that the total damage to energy sector from strikes was at least $886 mil

https://x.com/legal0ve/status/190461255 ... nudaA&s=19

https://x.com/Tatarigami_UA/status/1904 ... zmHoQ&s=19

Мега-статия на руски и мега-нишка на английски с изключително подробен анализ на щетите, нанесени от украински удари по руски рафинерии и хранилища за последните 6 месеца.

С много допускания (колко са били пълни резервоарите, колко е била цената на нефта към този момент и т.н.), базирайки се на сателитни снимки и Osint, изчисляват щети за около 80 млрд. рубли ($886 млн.). Все още не критично за руската икономика, но честотата и качеството на ударите се засилват прогресивно спрямо 2023 и 2022 г.

Също така, в южна Русия били относително старите рафинерии, които засега поправят бързо. Модерните НПЗ са сочните цели, които не могат да поправят лесно в санкционен режим.

[Dinain]

На вниманието на @Bruchpilot и @Amazon.

According to Journal of War Medicine, 75% of WIA sustained injuries caused by UAV (both kamikaze and bombers). Another 20% were hit with artillery fire, 4%-firearms. KIA ratio could be slightly different though. Thanks to @verstka_media for highlighting the publication

https://x.com/Rhaescuporis/status/19045 ... ngbhQ&s=19

Drones are responsible for over ~60% of the daily RF casualties at this point, and are the principal means of stopping attacks in combination with mining, and traditional artillery. Better integration has led to a more systemic approach at the tactical level. 6/

https://x.com/Rhaescuporis/status/19045 ... bz-Rg&s=19

[Dinain]

Първо интервю с украински пилот на Фъ-16.
https://x.com/albafella1/status/1904969 ... _bnVQ&s=19

Казва, че ги ползват да свалят шахеди и КР с 80% успеваемост досега.

Eng sub
https://x.com/wartranslated/status/1904 ... gtyOA&s=19

https://youtu.be/kwbTB45flFk?feature=shared

[rki]

Любопитна рашистка гледна точка за настоящето състояние на ВСУ:

[rki]

Впрочем поста на "боевик"-а, на който репликира горното писание:

[Dinain]

Любопитна рашистка гледна точка за настоящето състояние на ВСУ:

Интересна е бележката за Сирия. Възможно е Зеленски с Джолани да трампят зърно за снаряди.

[Bruchpilot]

До колкото разбрах в Ню Йорк Таймс е излязла много интересна статия за военното сътрудничество между командването на НАТО и украинските комендири. Ако някой има достъп, моля да пусне целия текст.

[Archer]

Ми напиши името на цялата статия може и да излязат скрийншотове

[rki]

До колкото разбрах в Ню Йорк Таймс е излязла много интересна статия за военното сътрудничество между командването на НАТО и украинските комендири. Ако някой има достъп, моля да пусне целия текст.

Требе да е тази:

https://www.nytimes.com/interactive/202 ... ticleShare

► Show Spoiler

In the early days after Russia’s armies crossed into Ukraine, two Ukrainian generals journeyed from Kyiv under diplomatic cover on a secret mission.

In the early days after Russia’s armies crossed into Ukraine, two Ukrainian generals journeyed from Kyiv under diplomatic cover on a secret mission.
Map highlights Ukraine and labels the city of Kyiv.

At the U.S. military garrison in Wiesbaden, Germany, they sealed a partnership that would bring America into the war far more intimately than previously known.

At the U.S. military garrison in Wiesbaden, Germany, they sealed a partnership that would bring America into the war far more intimately than previously known.
Map pans and highlights Germany, with the city of Wiesbaden labeled.
The Partnership: The Secret History of the War in Ukraine

This is the untold story of America’s hidden role in Ukrainian military operations against Russia’s invading armies.

By Adam Entous

Adam Entous conducted more than 300 interviews over more than a year with government, military and intelligence officials in Ukraine, the United States, Britain, Germany, Poland, Belgium, Latvia, Lithuania, Estonia and Turkey.
March 29, 2025

On a spring morning two months after Vladimir Putin’s invading armies marched into Ukraine, a convoy of unmarked cars slid up to a Kyiv street corner and collected two middle-aged men in civilian clothes.

Leaving the city, the convoy — manned by British commandos, out of uniform but heavily armed — traveled 400 miles west to the Polish border. The crossing was seamless, on diplomatic passports. Farther on, they came to the Rzeszów-Jasionka Airport, where an idling C-130 cargo plane waited.

The passengers were top Ukrainian generals. Their destination was Clay Kaserne, the headquarters of U.S. Army Europe and Africa in Wiesbaden, Germany. Their mission was to help forge what would become one of the most closely guarded secrets of the war in Ukraine.

One of the men, Lt. Gen. Mykhaylo Zabrodskyi, remembers being led up a flight of stairs to a walkway overlooking the cavernous main hall of the garrison’s Tony Bass Auditorium. Before the war, it had been a gym, used for all-hands meetings, Army band performances and Cub Scout pinewood derbies. Now General Zabrodskyi peered down on officers from coalition nations, in a warren of makeshift cubicles, organizing the first Western shipments to Ukraine of M777 artillery batteries and 155-millimeter shells.

Then he was ushered into the office of Lt. Gen. Christopher T. Donahue, commander of the 18th Airborne Corps, who proposed a partnership.

Its evolution and inner workings visible to only a small circle of American and allied officials, that partnership of intelligence, strategy, planning and technology would become the secret weapon in what the Biden administration framed as its effort to both rescue Ukraine and protect the threatened post-World War II order.
Behind the story with Adam Entous

How the promise of Texas barbecue led to a meeting with a key Ukrainian general.

Today that order — along with Ukraine’s defense of its land — teeters on a knife edge, as President Trump seeks rapprochement with Mr. Putin and vows to bring the war to a close. For the Ukrainians, the auguries are not encouraging. In the great-power contest for security and influence after the Soviet Union’s collapse, a newly independent Ukraine became the nation in the middle, its Westward lean increasingly feared by Moscow. Now, with negotiations beginning, the American president has baselessly blamed the Ukrainians for starting the war, pressured them to forfeit much of their mineral wealth and asked the Ukrainians to agree to a cease-fire without a promise of concrete American security guarantees — a peace with no certainty of continued peace.

Mr. Trump has already begun to wind down elements of the partnership sealed in Wiesbaden that day in the spring of 2022. Yet to trace its history is to better understand how the Ukrainians were able to survive across three long years of war, in the face of a far larger, far more powerful enemy. It is also to see, through a secret keyhole, how the war came to today’s precarious place.

With remarkable transparency, the Pentagon has offered a public inventory of the $66.5 billion array of weaponry supplied to Ukraine — including, at last count, more than a half-billion rounds of small-arms ammunition and grenades, 10,000 Javelin antiarmor weapons, 3,000 Stinger antiaircraft systems, 272 howitzers, 76 tanks, 40 High Mobility Artillery Rocket Systems, 20 Mi-17 helicopters and three Patriot air defense batteries.

But a New York Times investigation reveals that America was woven into the war far more intimately and broadly than previously understood. At critical moments, the partnership was the backbone of Ukrainian military operations that, by U.S. counts, have killed or wounded more than 700,000 Russian soldiers. (Ukraine has put its casualty toll at 435,000.) Side by side in Wiesbaden’s mission command center, American and Ukrainian officers planned Kyiv’s counteroffensives. A vast American intelligence-collection effort both guided big-picture battle strategy and funneled precise targeting information down to Ukrainian soldiers in the field.

One European intelligence chief recalled being taken aback to learn how deeply enmeshed his N.A.T.O. counterparts had become in Ukrainian operations. “They are part of the kill chain now,” he said.

The partnership’s guiding idea was that this close cooperation might allow the Ukrainians to accomplish the unlikeliest of feats — to deliver the invading Russians a crushing blow. And in strike after successful strike in the first chapters of the war — enabled by Ukrainian bravery and dexterity but also Russian incompetence — that underdog ambition increasingly seemed within reach.
Men in fatigues huddled around a table.

Ukrainian, American and British military leaders during a meeting in Ukraine in August 2023.

Valerii Zaluzhnyi

An early proof of concept was a campaign against one of Russia’s most-feared battle groups, the 58th Combined Arms Army. In mid-2022, using American intelligence and targeting information, the Ukrainians unleashed a rocket barrage at the headquarters of the 58th in the Kherson region, killing generals and staff officers inside. Again and again, the group set up at another location; each time, the Americans found it and the Ukrainians destroyed it.

Farther south, the partners set their sights on the Crimean port of Sevastopol, where the Russian Black Sea Fleet loaded missiles destined for Ukrainian targets onto warships and submarines. At the height of Ukraine’s 2022 counteroffensive, a predawn swarm of maritime drones, with support from the Central Intelligence Agency, attacked the port, damaging several warships and prompting the Russians to begin pulling them back.

But ultimately the partnership strained — and the arc of the war shifted — amid rivalries, resentments and diverging imperatives and agendas.

The Ukrainians sometimes saw the Americans as overbearing and controlling — the prototypical patronizing Americans. The Americans sometimes couldn’t understand why the Ukrainians didn’t simply accept good advice.

Where the Americans focused on measured, achievable objectives, they saw the Ukrainians as constantly grasping for the big win, the bright, shining prize. The Ukrainians, for their part, often saw the Americans as holding them back. The Ukrainians aimed to win the war outright. Even as they shared that hope, the Americans wanted to make sure the Ukrainians didn’t lose it.

As the Ukrainians won greater autonomy in the partnership, they increasingly kept their intentions secret. They were perennially angered that the Americans couldn’t, or wouldn’t, give them all of the weapons and other equipment they wanted. The Americans, in turn, were angered by what they saw as the Ukrainians’ unreasonable demands, and by their reluctance to take politically risky steps to bolster their vastly outnumbered forces.

On a tactical level, the partnership yielded triumph upon triumph. Yet at arguably the pivotal moment of the war — in mid-2023, as the Ukrainians mounted a counteroffensive to build victorious momentum after the first year’s successes — the strategy devised in Wiesbaden fell victim to the fractious internal politics of Ukraine: The president, Volodymyr Zelensky, versus his military chief (and potential electoral rival), and the military chief versus his headstrong subordinate commander. When Mr. Zelensky sided with the subordinate, the Ukrainians poured vast complements of men and resources into a finally futile campaign to recapture the devastated city of Bakhmut. Within months, the entire counteroffensive ended in stillborn failure.
A soldier in camouflage with a piece of artillery.

A Ukrainian soldier fired at Russian positions near Bakhmut.

Tyler Hicks/The New York Times

The partnership operated in the shadow of deepest geopolitical fear — that Mr. Putin might see it as breaching a red line of military engagement and make good on his often-brandished nuclear threats. The story of the partnership shows how close the Americans and their allies sometimes came to that red line, how increasingly dire events forced them — some said too slowly — to advance it to more perilous ground and how they carefully devised protocols to remain on the safe side of it.

Time and again, the Biden administration authorized clandestine operations it had previously prohibited. American military advisers were dispatched to Kyiv and later allowed to travel closer to the fighting. Military and C.I.A. officers in Wiesbaden helped plan and support a campaign of Ukrainian strikes in Russian-annexed Crimea. Finally, the military and then the C.I.A. received the green light to enable pinpoint strikes deep inside Russia itself.

In some ways, Ukraine was, on a wider canvas, a rematch in a long history of U.S.-Russia proxy wars — Vietnam in the 1960s, Afghanistan in the 1980s, Syria three decades later.

It was also a grand experiment in war fighting, one that would not only help the Ukrainians but reward the Americans with lessons for any future war.

During the wars against the Taliban and Al Qaeda in Afghanistan and against the Islamic State in Iraq and Syria, American forces conducted their own ground operations and supported those of their local partners. In Ukraine, by contrast, the U.S. military wasn’t allowed to deploy any of its own soldiers on the battlefield and would have to help remotely.

Would the precision targeting honed against terrorist groups be effective in a conflict with one of the most powerful militaries in the world? Would Ukrainian artillery men fire their howitzers without hesitation at coordinates sent by American officers in a headquarters 1,300 miles away? Would Ukrainian commanders, based on intelligence relayed by a disembodied American voice pleading, “There’s nobody there — go,” order infantrymen to enter a village behind enemy lines?

The answers to those questions — in truth, the partnership’s entire trajectory — would hinge on how well American and Ukrainian officers would trust one another.

“I will never lie to you. If you lie to me, we’re done,” General Zabrodskyi recalled General Donahue telling him at their first meeting. “I feel the exact same way,” the Ukrainian replied.
A man in helmet and camouflage, a rifle on his back, crouching in a snowy field.

A Ukrainian soldier keeps watch in Kharkiv on Feb. 25, 2022, the day after Russia invaded Ukraine.

Tyler Hicks/The New York Times
Part 1 February–May 2022
Building Trust — and a Killing Machine

February–May 2022

Kyiv

Ukraine

Dnipro R.

Kherson

Crimea

Reclaimed by Ukraine

Russian advances

Held by Russia since 2014
U.S. & Allies

Austin
Defense Sec.

Baldwin
General

Biden
President

Cavoli
General

Donahue
General

Milley
General

Ukraine

Reznikov
Defense Min.

Syrsky
General

Zabrodskyi
General

In mid-April 2022, about two weeks before the Wiesbaden meeting, American and Ukrainian naval officers were on a routine intelligence-sharing call when something unexpected popped up on their radar screens. According to a former senior U.S. military officer, “The Americans go: ‘Oh, that’s the Moskva!’ The Ukrainians go: ‘Oh my God. Thanks a lot. Bye.’”

The Moskva was the flagship of Russia’s Black Sea Fleet. The Ukrainians sank it.
A Note on Sourcing

Over more than a year of reporting, Adam Entous conducted more than 300 interviews with current and former policymakers, Pentagon officials, intelligence officials and military officers in Ukraine, the United States, Britain and a number of other European countries. While some agreed to speak on the record, most requested that their names not be used in order to discuss sensitive military and intelligence operations.

The sinking was a signal triumph — a display of Ukrainian skill and Russian ineptitude. But the episode also reflected the disjointed state of the Ukrainian-American relationship in the first weeks of the war.

For the Americans, there was anger, because the Ukrainians hadn’t given so much as a heads-up; surprise, that Ukraine possessed missiles capable of reaching the ship; and panic, because the Biden administration hadn’t intended to enable the Ukrainians to attack such a potent symbol of Russian power.

The Ukrainians, for their part, were coming from their own place of deep-rooted skepticism.

Their war, as they saw it, had started in 2014, when Mr. Putin seized Crimea and fomented separatist rebellions in eastern Ukraine. President Barack Obama had condemned the seizure and imposed sanctions on Russia. But fearful that American involvement could provoke a full-scale invasion, he had authorized only strictly limited intelligence sharing and rejected calls for defensive weapons. “Blankets and night-vision goggles are important, but one cannot win a war with blankets,” Ukraine’s president at the time, Petro O. Poroshenko, complained. Eventually Mr. Obama somewhat relaxed those intelligence strictures, and Mr. Trump, in his first term, relaxed them further and supplied the Ukrainians with their first antitank Javelins.

Then, in the portentous days before Russia’s full-scale invasion on Feb. 24, 2022, the Biden administration had closed the Kyiv embassy and pulled all military personnel from the country. (A small team of C.I.A. officers was allowed to stay.) As the Ukrainians saw it, a senior U.S. military officer said, “We told them, ‘The Russians are coming — see ya.’”

When American generals offered assistance after the invasion, they ran into a wall of mistrust. “We’re fighting the Russians. You’re not. Why should we listen to you?” Ukraine’s ground forces commander, Col. Gen. Oleksandr Syrsky, told the Americans the first time they met.

General Syrsky quickly came around: The Americans could provide the kind of battlefield intelligence his people never could.

In those early days, this meant that General Donahue and a few aides, with little more than their phones, passed information about Russian troop movements to General Syrsky and his staff. Yet even that ad hoc arrangement touched a raw nerve of rivalry within Ukraine’s military, between General Syrsky and his boss, the armed forces commander, Gen. Valery Zaluzhny. To Zaluzhny loyalists, General Syrsky was already using the relationship to build advantage.

Further complicating matters was General Zaluzhny’s testy relationship with his American counterpart, Gen. Mark A. Milley, chairman of the Joint Chiefs of Staff.

In phone conversations, General Milley might second-guess the Ukrainians’ equipment requests. He might dispense battlefield advice based on satellite intelligence on the screen in his Pentagon office. Next would come an awkward silence, before General Zaluzhny cut the conversation short. Sometimes he simply ignored the American’s calls.

To keep them talking, the Pentagon initiated an elaborate telephone tree: A Milley aide would call Maj. Gen. David S. Baldwin, commander of the California National Guard, who would ring a wealthy Los Angeles blimp maker named Igor Pasternak, who had grown up in Lviv with Oleksii Reznikov, then Ukraine’s defense minister. Mr. Reznikov would track down General Zaluzhny and tell him, according to General Baldwin, “I know you’re mad at Milley, but you have to call him.”

Ragtag alliance coalesced into partnership in the quick cascade of events.

In March, their assault on Kyiv stalling, the Russians reoriented their ambitions, and their war plan, surging additional forces east and south — a logistical feat the Americans thought would take months. It took two and a half weeks.

Unless the coalition reoriented its own ambitions, General Donahue and the commander of U.S. Army Europe and Africa, Gen. Christopher G. Cavoli, concluded, the hopelessly outmanned and outgunned Ukrainians would lose the war. The coalition, in other words, would have to start providing heavy offensive weapons — M777 artillery batteries and shells.

The Biden administration had previously arranged emergency shipments of antiaircraft and antitank weapons. The M777s were something else entirely — the first big leap into supporting a major ground war.

The defense secretary, Lloyd J. Austin III, and General Milley had put the 18th Airborne in charge of delivering weapons and advising the Ukrainians on how to use them. When President Joseph R. Biden Jr. signed on to the M777s, the Tony Bass Auditorium became a full-fledged headquarters.

A Polish general became General Donahue’s deputy. A British general would manage the logistics hub on the former basketball court. A Canadian would oversee training.

The auditorium basement became what is known as a fusion center, producing intelligence about Russian battlefield positions, movements and intentions. There, according to intelligence officials, officers from the Central Intelligence Agency, the National Security Agency, the Defense Intelligence Agency and the National Geospatial-Intelligence Agency were joined by coalition intelligence officers.

The 18th Airborne is known as Dragon Corps; the new operation would be Task Force Dragon. All that was needed to bring the pieces together was the reluctant Ukrainian top command.

At an international conference on April 26 at Ramstein Air Base in Germany, General Milley introduced Mr. Reznikov and a Zaluzhny deputy to Generals Cavoli and Donahue. “These are your guys right here,” General Milley told them, adding: “You’ve got to work with them. They’re going to help you.”

Bonds of trust were being forged. Mr. Reznikov agreed to talk to General Zaluzhny. Back in Kyiv, “we organized the composition of a delegation” to Wiesbaden, Mr. Reznikov said. “And so it began.”

At the heart of the partnership were two generals — the Ukrainian, Zabrodskyi, and the American, Donahue.

General Zabrodskyi would be Wiesbaden’s chief Ukrainian contact, although in an unofficial capacity, as he was serving in parliament. In every other way, he was a natural.
A man in fatigues posing for a portrait.

Lt. Gen. Mykhaylo Zabrodskyi, a key Ukrainian figure in the Wiesbaden partnership.

Nicole Tung for The New York Times

Like many of his contemporaries in the Ukrainian military, General Zabrodskyi knew the enemy well. In the 1990s, he had attended military academy in St. Petersburg and served for five years in the Russian Army.

He also knew the Americans: From 2005 to 2006, he had studied at the Army Command and General Staff College at Fort Leavenworth, Kan. Eight years later, General Zabrodskyi led a perilous mission behind lines of Russian-backed forces in eastern Ukraine, modeled in part on one he had studied at Fort Leavenworth — the Confederate general J.E.B. Stuart’s famous reconnaissance mission around Gen. George B. McClellan’s Army of the

П.С. не съм оправял съдържанието, така че има много паразитен текст за игнориране.

[jamega]

До колкото разбрах в Ню Йорк Таймс е излязла много интересна статия за военното сътрудничество между командването на НАТО и украинските комендири. Ако някой има достъп, моля да пусне целия текст.

The New York Times: Партньорство: тайната история на военния конфликт в Украйна.

Това е неразказаната история за скритата роля на Америка във военните операции на Украйна срещу руските армии.

Една пролетна сутрин, два месеца след като армиите на Владимир Путин навлязоха в Украйна, колона от автомобили без отличителни знаци спира на ъгъла на улица в Киев и взима двама цивилни мъже на средна възраст.

След като напуска града, колоната – в която имало британски командоси без униформи, но все пак добре въоръжени – изминава 400 мили западно до полската граница. Пресичането минава безпроблемно с дипломатически паспорти. По-нататък пристигат на летище Жешув-Ясёнка, където ги чака празен транспортен самолет C-130.

Пътниците бяха висши украински генерали. Целта им беше Clay Kaserne – щабът на армията на САЩ за Европа и Африка във Висбаден, Германия. Мисията им беше да помогнат за създаването на един от най-строго пазените тайни на военния конфликт в Украйна.

Един от тях, генерал-лейтенант Михайло Забродски, си спомня как бил отведен по стълба към коридор с изглед към огромната главна зала на гарнизона – Tony Bass Auditorium. Генерал Забродски гледал към офицерите от коалиционните страни, които седели в импровизирани офиси и организирали първите западни доставки за Украйна от артилерийски системи M777 и 155-милиметрови снаряди.

След това бил въведен в кабинета на генерал-лейтенант Кристофър Т. Донахью, командир на 18-и въздушнодесантен корпус, който предложил партньорство.

Това партньорство в областта на разузнаването, стратегията, планирането и технологиите, чийто напредък и вътрешна работа бяха видими само за тесен кръг американски и съюзнически служители, се превърна в тайно оръжие и в това, което администрацията на Байдън нарече своя опит да спаси Украйна и да защити световния ред, установен след Втората световна война.

Днес този ред – заедно със защитата на украинската земя – е на ръба, тъй като президентът Тръмп се стреми към сближаване с Путин и обещава да сложи край на конфликта.

Тръмп вече започна да демонтира елементи от партньорството, създадено във Висбаден през пролетта на 2022 г. Но проследяването на историята му позволява по-добро разбиране на това как украинците успяха да оцелеят три дълги години срещу много по-голям и по-силен враг. А също така – да се надникне през тайния ключов отвор и да се разбере как конфликтът достигна до днешната нестабилна ситуация.

С поразителна прозрачност Пентагонът представи публичен списък на оръжията, доставени на Украйна на стойност 66,5 милиарда долара, включително по последни данни над половин милиард боеприпаси и гранати за стрелково оръжие, 10 000 противотанкови системи Javelin, 3000 зенитни установки Stinger, 272 гаубици, 76 танка, 40 мобилни артилерийски системи HIMARS, 20 хеликоптера Ми-17 и три батареи на ПВО Patriot.

Но разследване на New York Times показва, че Америка е била много по-дълбоко и широко въвлечена във военния конфликт, отколкото се смяташе досега. В критични моменти това партньорство беше основата на украинските военни операции, при които според американските оценки са убити или ранени над 700 000 руски войници.

Рамо до рамо в командния център на мисията във Висбаден американски и украински офицери планираха контранастъплението на Киев. Огромните усилия на американското разузнаване за събиране на информация не само определяха стратегията в широк план, но и доставяха точна информация за цели на украинските войски на терен.

Един от лидерите на европейското разузнаване си спомня, че бил шокиран да разбере колко дълбоко неговите колеги от НАТО са били въвлечени в украинските операции. Основната идея на партньорството беше, че толкова тясно сътрудничество може да позволи на украинците да извършат най-невероятния подвиг — да нанесат съкрушителен удар на нахлулите руснаци. И след поредица от успешни удари – благодарение на украинската храброст и находчивост, но също и на руската некомпетентност – тази амбиция на аутсайдера започна да изглежда постижима.

Ранно доказателство за концепцията беше кампанията срещу една от най-страшните руски бойни групи – 58-ма общовойскова армия. В средата на 2022 г., използвайки американски разузнавателни данни и целеуказване, украинците изсипаха ракетен дъжд върху щаба ѝ в Херсонска област, убивайки генерали и щабни офицери. Отново и отново групата се преместваше, всеки път американците я намираха, а украинците я унищожаваха.

По на юг партньорите се прицелиха в кримското пристанище Севастопол, където руският Черноморски флот товареше ракети на военни кораби и подводници. В разгара на украинското контранастъпление призори през 2022 г. рояк морски дронове с подкрепата на ЦРУ атакува пристанището, повреждайки няколко военни кораба и принуждавайки руснаците да започнат да ги изтеглят.

Но в крайна сметка партньорството стана напрегнато, а дъгата на конфликта се промени под натиска на съперничество, обиди и разминаване в приоритети и планове.

На тактическо ниво партньорството носеше триумф след триумф. Но в може би най-решаващия момент – в средата на 2023 г., когато украинците започнаха своето контранастъпление – стратегията, разработена във Висбаден, стана жертва на вътрешнополитическо разединение в Украйна: президентът Зеленски срещу своя военен началник (и потенциален съперник на избори), а генералът – срещу своя упорит подчинен командир.

Когато Зеленски застана на страната на подчинения, украинците вложиха огромни ресурси и хора в напълно безполезна кампания за превземане на разрушения град Бахмут. Всичко това завърши с мъртвороден провал.

Партньорството действаше в сянката на най-дълбокия геополитически страх – че Путин може да го възприеме като преминаване на червената линия и да изпълни ядрените си заплахи. Историята на партньорството показва колко близо американците и техните съюзници понякога стигаха до тази червена линия, и как внимателно разработваха протоколи, за да останат от „безопасната страна“.

Американски военни съветници бяха изпратени в Киев, а след това получиха разрешение да се приближат до бойните зони. Военни и агенти на ЦРУ във Висбаден помагаха в планирането и подкрепата на кампанията с удари по Крим. Накрая военните, а после и ЦРУ, получиха разрешение за нанасяне на точкови удари в дълбочината на Русия.

В известен смисъл Украйна се превърна в реванш в дългата история на прокси-войните между САЩ и Русия – Виетнам през 60-те, Афганистан през 80-те, Сирия три десетилетия по-късно. Това беше и грандиозен експеримент във воденето на война, който не само помагаше на украинците, но и щеше да послужи за урок на американците за всяка бъдеща война.

Ще бъде ли прецизното насочване ефективно? Ще стрелят ли украинските артилеристи без колебание по координати, изпратени от американски офицери на 2000 км разстояние? Ще заповядат ли украинските командири, базирайки се на разузнавателни данни, получени от „бездyшен“ американски глас, на пехотата да влезе в село зад фронтовата линия?

Отговорите на тези въпроси – в крайна сметка, цялата траектория на развитието на партньорството – ще зависят от това доколко американските и украинските офицери ще си вярват един на друг. „Никога няма да ви излъжа. Ако вие ме излъжете, между нас е свършено“, спомня си генерал Забродски думите на генерал Донахью по време на първата им среща. „Чувствам същото“, отвърнал украинецът.

В средата на април 2022 г. американски и украински военноморски офицери провеждали обичаен обмен на разузнавателна информация, когато на радарните екрани се появило нещо неочаквано. Според бивш високопоставен американски офицер:
„Американците казаха: ‘О, това е „Москва“!’ Украинците отговориха: ‘Господи. Много благодарим. Чао.’”

Корабът „Москва“ беше флагманът на руския Черноморски флот. Украинците го потопиха.

Потъването беше знакова победа — демонстрация на украинско майсторство и руска некадърност. Но този епизод също така показа разпокъсаното състояние на украинско-американските отношения в първите седмици от конфликта.

Американците бяха възмутени, че украинците не ги предупредиха; изненадани, че Украйна има ракети, способни да достигнат кораба; и в паника, защото администрацията на Байдън не възнамеряваше да позволи атака срещу толкова силен символ на руската мощ.

Украинците, от своя страна, действаха според дълбоко вкоренения си скептицизъм. В ключовите дни преди 24 февруари 2022 г. администрацията на Байдън затвори посолството в Киев и евакуира целия военен персонал. Както казал един високопоставен американски военен:
„Украинците го възприеха така: ‘Ние им казахме: „Руснаците идват — чао!“’”

След нахлуването, когато американските генерали предложили помощ, се сблъскали със стена от недоверие. „Ние се бием с руснаците. А вие — не. Защо трябва да ви слушаме?“, казал на американците командирът на сухопътните сили Александър Сырски при първата среща.

Генерал Сырский бързо осъзнал: американците можели да предоставят такава разузнавателна информация от бойното поле, каквато неговите хора никога не биха могли да получат. В първите дни това означавало, че генерал Донахью и няколко помощници, използвайки само телефони, предавали на генерал Сырский и щаба му информация за придвижването на руските войски.

Но дори тази импровизирана договорка провокирала болезнено съперничество вътре в украинската армия – между Сырский и неговия началник, главнокомандващия въоръжените сили генерал Валерий Залужний. За поддръжниците на Залужний, Сырский вече използвал връзките с американците за собствена изгода.

Ситуацията се усложнила още повече от това, че Залужний имал напрегнати отношения с американския си колега — генерал Марк Мили, председател на Обединения комитет на началниците на щабовете. По време на телефонни разговори генерал Мили понякога отхвърлял искания на украинците за оборудване. Залужний прекъсвал връзката. Понякога просто игнорирал обаждания от американците.

За да поддържат комуникацията, Пентагонът създал сложна телефонна верига: помощникът на Мили се обаждал на генерал-майор Дейвид Болдуин, командир на Националната гвардия на Калифорния, който звънял на богат производител на дирижабли от Лос Анджелис на име Игор Пастернак — израснал във Лвов заедно с Алексей Резников, тогавашен министър на отбраната на Украйна. Резников открил генерал Залужний и му казал:
„Знам, че си ядосан на Мили, но трябва да му се обадиш.“
В бърза поредица от събития разнородният съюз се превърна в партньорство.

Ако коалицията не пренасочи амбициите си, заключиха генерал Донахю и командващият на американската армия в Европа и Африка генерал Кристофър Каволи, украинците, които са безнадеждно по-малко на брой и по-слабо въоръжени, ще загубят конфликта. С други думи, коалицията трябваше да започне доставки на тежко настъпателно оръжие – артилерийски батареи M777 и снаряди.

Администрацията на Байдън вече беше организирала спешни доставки на зенитно и противотанково оръжие. Но M777 е съвсем различно нещо: първата голяма крачка към подкрепа на мащабни сухопътни операции.

Министърът на отбраната Лойд Остин и генерал Мили възложиха на 18-а въздушнодесантна бригада отговорността за доставката на оръжието и консултирането на украинците относно употребата му. Когато президентът Байдън одобри доставките на M777, аудиторията на огромната главна зала в гарнизона Tony Bass Auditorium във Висбаден се превърна в пълноценен щаб.

Заместник на генерал Донахю стана полски генерал. Британски генерал пое ръководството на логистичния център. Канадски генерал следеше обучението. Подземието на аудиторията се превърна в т.нар. информационен център, където се събираше разузнавателна информация за позициите, движенията и намеренията на руснаците на бойното поле. Там, според представители на разузнаването, към офицери от ЦРУ, АНС, Разузнавателното управление на Пентагона и Агенцията за геопространствено разузнаване се присъединиха и офицери от коалиционното разузнаване.

На конференция на 26 април на авиобазата Рамщайн в Германия генерал Мили представи на генералите Каволи и Донахю Резников и заместника на Залужни. „Това са вашите хора,“ каза им генерал Мили и добави: „Трябва да работите с тях. Те ще ви помогнат.“

Започнаха да се изграждат отношения на доверие. В центъра на партньорството бяха двама генерали – украинският Забродски и американският Донахю.

Генерал Забродски щеше да бъде основният неофициален украински свързващ елемент с Висбаден, тъй като работеше в парламента. Както и много от съвременниците си в украинската армия, генерал Забродски познаваше добре врага. През 90-те той учи във военна академия в Санкт Петербург и служи пет години в руската армия.

Той познаваше и американците: през 2005–2006 г. учи в Колежа на сухопътните сили във Форт Ливънуърт. Осем години по-късно генерал Забродски ръководи опасна мисия в тила на подкрепяните от Русия сили в Източна Украйна, отчасти по модел, който е изучавал във Форт Ливънуърт. Това привлича вниманието на влиятелни фигури в Пентагона; те почувстваха, че той е лидерът, с когото могат да работят.

Генерал Донахю беше звезда в подземния свят на специалните сили. Заедно с убийствени отряди на ЦРУ и местни партньори, той преследваше терористични лидери в Ирак, Сирия, Либия и Афганистан. Като ръководител на елитното подразделение Delta Force, той изгради партньорство с кюрдски бойци за борба с ИДИЛ в Сирия. Генерал Каволи веднъж го сравни с „герой от комикс“.

Сега той показа на генерал Забродски и спътника му, генерал-майор Александър Кириленко, карта на обсадения изток и юг на тяхната страна, където руските войски ги превъзхождаха по численост. Като извика боевия им вик „Слава на Украйна“, той предизвикателно заяви: „Можете да викате „Слава на Украйна“ колкото искате. Не ме интересува колко сте смели. Погледнете числата.“ След това им разказа за план да се постигне предимство на бойното поле до есента, спомня си генерал Забродски.

Първият етап вече беше започнал – обучение на украинските артилеристи за работа с новите M777. След това оперативната група „Дракон“ трябваше да им помогне да използват това оръжие, за да спрат напредъка на руснаците. След това украинците щяха да преминат в контранастъпление.

Същата вечер генерал Забродски написа на началството си в Киев: „Намерихме нашия партньор.“

Скоро в базата във Висбаден започнаха да пристигат украинци – около 20 души: офицери от разузнаването, експерти по оперативно планиране, комуникации и управление на огъня. Всяка сутрин, спомнят си офицери, украинци и американци се събираха, за да изучават руските оръжейни системи и сухопътни сили и да определят най-опасните и ценни цели. След това списъците с приоритети се предаваха в Центъра за обединено разузнаване, където офицери точно установяваха местоположението на целите.

В Европейското командване на САЩ този процес предизвика фин езиков дебат: като се има предвид деликатността на мисията, няма ли да е прекалено провокативно да се наричат целите „цели“? Спора разреши генерал-майор Тимъти Браун, ръководител на разузнаването в Европейското командване: позициите на руските войски ще се наричат „точки на интерес“, а информацията за въздушни заплахи – „трасета на интерес“.

„Ако някой ви попита: „Предадохте ли цел на украинците?“, вие напълно честно можете да отговорите: „Не, не съм предавал“,“ обясни един от американските служители.

Не трябва да има „точки на интерес“ на руска територия. Ако украински командири искат да нанесат удари по цели в Русия, обясни генерал Забродски, ще трябва да използват собствени разузнавателни данни и оръжия местно производство. „Нашето послание към руснаците беше: „Тази война трябва да се води вътре в Украйна“, каза високопоставен американски служител.

Белият дом също забрани споделянето на разузнавателна информация за местонахождението на „стратегически“ руски лидери, като например главнокомандващия на руските въоръжени сили генерал Валерий Герасимов. „Представете си какво би се случило с нас, ако разберем, че руснаците са помогнали на някоя друга страна да убие нашия председател,“ каза друг високопоставен американски служител. „Щяхме да влезем във война.“

Съгласно принципа на работа на системата, оперативната група „Дракон“ информираше украинците къде се намират руснаците. Но, за да се защитят източниците и методите на разузнаване от руски шпиони, не се казваше откъде е получена информацията.

Всичко, което украинците виждаха в защитеното „облачно“ пространство, бяха вериги от координати, разделени по приоритет – Приоритет 1, Приоритет 2 и т.н. Както си спомня генерал Забродски, когато украинците питаха защо трябва да се доверят на данните, генерал Донахю отговарял:
„Не се тревожете как сме го разбрали. Просто вярвайте, че когато стреляте – ще уцелите. Ако не харесвате резултата – кажете ни и ще го направим по-добър.“

Системата беше стартирана през май. Първата цел беше бронетранспортьор с радар, известен като „Зоопарк“, който руснаците използваха за откриване на оръжейни системи като M777. Центърът за обединено разузнаване го откри близо до Донецк.

Украинците подготвиха капан: първо откриха огън по руски позиции. Когато руснаците включиха „Зоопарка“, за да засекат източника на огъня, Центърът засече неговите координати.

В уречения ден, разказва Забродски, генерал Донахю се обади на командира на украинския батальон с окуражаващи думи:
„Чувстваш ли се добре?“ – попитал той.
„Много добре,“ отговорил украинецът.
След това генералът проверил сателитните изображения, за да се увери, че целта и M777 са на правилните позиции. Едва тогава артилеристът открил огън и унищожил „Зоопарк“-а.
„Всички казаха: ‘Можем да го направим!’“ – спомня си един от американските служители.

Но останал важен въпрос: след като успяха срещу една неподвижна цел, могат ли партньорите да приложат системата в голямо сражение с множество цели? Става дума за Северодонецк, където руснаците се опитваха да построят понтонен мост над реката, за да обкръжат града.

Последвалата битка беше широко представяна като важна украинска победа. Понтонните мостове се превърнаха в смъртоносни капани; според украински оценки, бяха убити най-малко 400 руснаци. Пропуснато беше да се спомене, че американците предоставиха „точките на интерес“, които помогнаха за провала на руското настъпление.

През първите месеци боевете основно се водеха в източна Украйна. Но американското разузнаване също така следеше придвижванията на руснаците на юг, особено голямото струпване на войски край Херсон. Скоро няколко екипажа на M777 бяха прехвърлени, а оперативната група „Дракон“ започна да нанася удари по руските позиции там.

С практиката „Дракон“ стана по-бърз в създаването на цели, а украинците — по-бързи в стрелбата по тях. Колкото повече демонстрираха своята ефективност с M777 и подобни системи, толкова повече коалицията изпращаше нови — а Висбаден осигуряваше все повече цели за тях.

„Знаете ли кога започнахме да вярваме?“ — спомня си генерал Забродски. „Когато Донахю каза: ‘Ето списък с позиции’. Проверихме го и казахме: ‘Тези 100 позиции са добри, но ни трябват още 50’. И те изпратиха останалите 50.“

M777 се превърнаха в работните коне на украинската армия. Но тъй като те по правило не можеха да изстрелват 155-милиметровите си снаряди на повече от 15 мили (24 км), не можеха да се мерят с огромното числено и техническо превъзходство на руснаците.

За да компенсират това, украинците се нуждаеха от предимства в точност, скорост и обсег. Генералите Каволи и Донахю скоро предложиха много по-голям скок напред — да бъдат доставени високомобилни артилерийски ракетни системи, известни като HIMARS, които използват сателитно насочвани ракети с обсег до 50 мили (повече от 80 км).

В Белия дом Байдън и съветниците му обмисляха аргументите с опасения, че натискът върху руснаците може да доведе само до паника у Путин и ескалация на конфликта. Един от служителите казал, че когато генералите поискали HIMARS, това било като: „Стоиш на ръба и се чудиш: ако направя крачка напред, ще започне ли Третата световна война?“

И когато Белият дом направи тази крачка, оперативната група „Дракон“ се превърна във „всичкия бек-офис на войната“.

Висбаден контролираше всеки удар на HIMARS. Генерал Донахю и екипът му преглеждали списъците с цели на украинците и им давали съвети къде да разположат установките и кога да нанасят ударите. Украинците трябвало да използват само координати, предоставени от американците. За да изстрелят ракета, операторите на HIMARS се нуждаели от специална електронна карта-ключ, която американците можели да деактивират по всяко време.

Ударите с HIMARS, при които загивали или били ранени над 100 руснаци, ставали почти всяка седмица. Руските войски били шокирани и объркани. Моралът им спаднал, а с него и желанието да се сражават. С увеличаването на броя на HIMARS от 8 на 38 и подобряването на уменията на украинските артилеристи, според един американски служител, загубите на врага нараснали петкратно.

„Станахме малка част, може би не най-добрата, но малка част от вашата система“, обяснил генерал Забродски и добавил: „Повечето държави го правят за 10, 20, 30 години. Ние бяхме принудени да го направим за броени седмици.“

Партньорите усъвършенстваха машината за убиване. Стратегията на руснаците се трансформира от обезглавяване — безуспешния щурм на Киев — към бавно задушаване. Украинците трябваше да преминат в настъпление.

Техният главнокомандващ Залужни, заедно с британците, настояваше за най-амбициозния вариант — настъпление от Запорожие на югоизток към окупирания Мелитопол. Според тях, този маньовър щеше да прекъсне сухопътните маршрути, поддържащи руските сили в Крим.

Теоретично генерал Донахю беше съгласен с това. Но според колеги той смятал Мелитопол за неизпълнимо начинание, предвид състоянието на украинските сили и ограничената възможност да се предоставят M777 без това да навреди на бойната готовност на САЩ. За да докаже гледната си точка по време на военни учения, той поел ролята на руския командир. Всеки път, когато украинците се опитвали да настъпят, генерал Донахю ги унищожавал с превъзхождаща огнева мощ.

В крайна сметка се споразумели за двуетапна атака, за да заблудят руското командване, което според американското разузнаване вярвало, че украинците имат сили само за едно настъпление.

Основните усилия трябвало да бъдат съсредоточени върху връщането на Херсон и защитата на западния бряг на Днепър, за да се предотврати настъпление към Одеса или ново към Киев.

Донахю настоявал за равнопоставен втори фронт на изток, от района на Харков, за да се достигне долината на река Оскол. Но украинците предпочели по-малък помощен фронт, с цел да отвлекат руски сили на изток и да освободят пътя към Херсон.

Това трябвало да се случи първо, около 4 септември. След това украинците щели да започнат двуседмичен артилерийски обстрел, за да отслабят руските сили на юг. И едва след това, около 18 септември, да се насочат към Херсон.

Ако им останели достатъчно боеприпаси, щели да преминат река Днепър. Генерал Забродски си спомня как генерал Донахю казал: „Ако искате да преминете реката и да стигнете до гърлото на Крим, следвайте плана**“.

Такъв бил планът — докато не престанал да бъде план.

Зеленски понякога общувал директно с регионалните командири и след един такъв разговор американците били уведомени, че редът на сраженията се е променил. Херсон ще бъде атакуван по-рано — и пръв, на 29 август.

По-късно американците разбрали предисторията: Зеленски се надявал да присъства на заседанието на Общото събрание на ООН в средата на септември. Той и съветниците му смятали, че демонстрация на напредък на бойното поле ще подсили аргументите му за допълнителна военна помощ. Затова в последния момент планът бил променен — това се превърнало в предвестник на дълбоко разминаване, което все повече щяло да определя хода на конфликта.

Резултатът не бил такъв, какъвто всички очаквали.

В отговор руснаците прехвърлили подкрепления от изток към Херсон. Тогава Залужни осъзнал, че отслабените руски сили на изток биха позволили на украинците да направят точно това, за което настоявал генерал Донахю — да достигнат долината на река Оскол. „Действайте, действайте, действайте — хванали сте ги на куката“, казал генерал Донахю на украинския командир генерал Сирски, спомня си един европейски служител.

Руските войски рухнали дори по-бързо от очакваното, оставяйки техника и въоръжение при бягството си. Украинското ръководство не очаквало силите им да достигнат западния бряг на Оскол, и когато това станало, авторитетът на генерал Сирски пред президента рязко нараснал.

На юг, според американското разузнаване, корпусът на западния бряг на Днепър изпитвал недостиг на храна и боеприпаси.

Украинците се поколебали. Генерал Донахю умолявал полевия командир, генерал-майор Андрей Ковальчук, да настъпи. Скоро висшите американски генерали Каволи и Мили се намесили и се обърнали към генерал Залужни. И това не помогнало.

Британският министър на отбраната Бен Уолъс попитал генерал Донахю как би постъпил, ако генерал Ковальчук беше негов подчинен.
„Щеше вече да бъде уволнен“, отговорил генерал Донахю.

Възможно е нито едно късче украинска земя да не е било толкова скъпо за Путин, колкото Крим.

Докато украинците с усилие напредваха към Днепър с надеждата да го пресекат и да се придвижат към полуострова, това доведе до това, което един служител на Пентагона нарече „основно напрежение“.

За да се даде стимул на руския президент да започне преговори и да постигне сделка, обяснил служителят, украинците трябвало да окажат натиск върху Крим. Но това можело да го тласне към „отчаяна стъпка“.

Украинците вече оказвали натиск на сушата. Администрацията на Байдън разрешила помощ за разработване, производство и разполагане на зараждащ се флот от морски дронове, предназначен да атакува руския Черноморски флот. (Американците предоставили на украинците ранен прототип, първоначално създаден за отразяване на китайско морско нападение срещу Тайван.)

Първо, на ВМС било позволено да споделя координати на цели на руски военни кораби точно извън териториалните води на Крим. През октомври ЦРУ тайно започнало да подпомага удари с дронове срещу пристанището в Севастопол.

Същия месец американското разузнаване подслушало разговор на командващия руските сили в Украйна генерал Сергей Суровикин, в който той наистина се изказал, че е готов на отчаяна стъпка: да използва тактическо ядрено оръжие, за да попречи на украинците да преминат Днепър и да пробият към Крим.

До този момент американското разузнаване оценявало риска от използване на ядрено оръжие от Русия в Украйна на 5-10%. Но сега, ако южният фронт рухне, по техни думи, вероятността нараствала до 50%.

Изглеждаше, че вътрешното напрежение е достигнало критична точка.

В Европа генералите Каволи и Донахю умолявали новия командир, бригаден генерал Александър Тарнавски, да изтласка бригадите си напред, да изгони корпуса от западния бряг на Днепър и да плени техниката им.

Във Вашингтон, висшите съветници на Байдън нервно се питали дали няма да се наложи те да натиснат украинците да забавят настъплението.

Това можеше да бъде най-добрият шанс на украинците да нанесат съдбоносен удар на руснаците. Но също така — и най-големият риск да бъде разпален по-голям конфликт.

В крайна сметка, в условията на огромна неяснота, този момент така и не настъпи.

За да прикрият оттеглящите се сили, руските командири оставяли малки отряди в тила. Генерал Донахю съветвал генерал Тарнавски да ги унищожи или заобиколи и да се съсредоточи върху основната цел — главните сили. Но всеки път, когато украинците срещали такъв отряд, спирали, мислейки, че по-големи сили ги дебнат в засада.

Генерал Донахю му казал, че според данни на Пентагона, от сателитни снимки ставало ясно, че украинците били спрени само от един или два руски танка. Но тъй като не виждал същите сателитни снимки, украинският командир се колебаел, страхувайки се да изпрати войските напред.

За да ги подтикнат да се придвижат, оперативно-тактическата група „Дракон“ изпращала координати, а операторите на M777 унищожавали танковете с ракети Excalibur — трудоемка операция, повтаряна всеки път, когато украинците се сблъсквали с руски отряд.

Украинците все пак си върнали Херсон и очистили западния бряг на Днепър. Но настъплението спряло дотам.

Поради липса на боеприпаси, украинците не преминали Днепър. Те не се придвижили, както се надявали в Киев и се опасявали в Москва, към Крим.

Въпреки това, украинците били в приповдигнато настроение и при следващото си посещение във Висбаден, генерал Забродски подарил на генерал Донахю „боен сувенир“ — тактически жилет, принадлежал на руски войник, чиито другари вече били на път към мястото, което ще се превърне в пламтящ ад през 2023 г. — място на име Бахмут.

Планирането за 2023 година започна незабавно, в момент, който впоследствие може да се нарече момент на ирационален оптимизъм.

Украйна контролираше западните брегове на реките Оскол и Днепър. В коалицията преобладаваше мнението, че контраофанзивата през 2023 г. ще бъде последната в този конфликт: украинците ще обявят пълен триумф или Путин ще бъде принуден да поиска мир.

**„Ще победим в цялата тази работа“,** казал Зеленски пред коалицията, спомня си един от висшите американски служители.

Залужни отново настояваше основните усилия да се насочат към настъпление към Мелитопол, за да се задушат руските сили в Крим – според него това била пропусната възможност за нокаутиращ удар по отслабения враг през 2022 г.

Отново някои американски генерали проповядваха предпазливост. В Пентагона се тревожеха дали ще могат да доставят достатъчно оръжия за контраофанзивата; може би украинците, бидейки в силна позиция, трябва да обмислят сделка.

Във Висбаден, в частни разговори с генерал Забродски и британците, генерал Донахью посочвал руските окопи, изкопани за защита на юга. „Окопават се, хора“, казал той. „Как ще преминете?“

Генерал Забродски и европейски служител си спомнят, че той предложил пауза: ако украинците прекарат следващата година или повече в създаване и обучение на нови бригади, те ще са в много по-добра позиция за пробив към Мелитопол.

Пауза нямаше да има. Генерал Забродски казал на генерал Залужни: „Донахью е прав“. Но той също признава: „Препоръките на Донахью не харесаха на никого, освен на мен“.

Освен това генерал Донахью се подготвяше за напускане. Разполагането на 18-а въздушнодесантна дивизия винаги е било временно. Сега във Висбаден щеше да се появи по-постоянна структура – Групата за сигурност в подкрепа на Украйна, с позивен „Еребус“ – гръцко митологично олицетворение на мрака.

В онзи есенен ден, след края на плановата среща, генерал Донахью връчил на генерал Забродски декоративен щит – отличителен знак на 18-а въздушнодесантна армия във вид на дракон, обграден от пет звезди. А под звездите – „Благодаря“.

„Попитах го: ‘За какво ми благодариш?’,“ спомня си генерал Забродски. „Аз трябва да кажа ‘благодаря’“. Донахью обяснил, че украинците се бият и умират, тестват американска техника и тактика и споделят уроците си. „Благодарение на вас, казал той, създадохме неща, които иначе никога нямаше да успеем да направим.“

„Новото момче в стаята“ стана генерал-лейтенант Антонио Агуто-младши. Той бил командир от друг тип, с друга мисия.

Генерал Донахью бил склонен към риск. Генерал Агуто си изградил репутация на умерен човек, майстор в подготовката и провеждането на мащабни операции. Агуто ръководел програмата за обучение на украинци при Обама в база в най-западната част на страната.

Във Висбаден негов приоритет № 1 щяла да бъде подготовката на нови бригади. Това означавало повече автономия за украинците, промяна в баланса на отношенията. Скоро се появила възможност.

Украинското разузнаване открило импровизирани руски казарми в училище в Макеевка. „Довери ни се за това,“ казал генерал Забродски на генерал Агуто. Американецът му се доверил, а украинецът си спомня: „Извършихме целия процес по насочване напълно самостоятелно“. Ролята на Висбаден се ограничила до предоставяне на координати.

На този нов етап от партньорството, американски и украински офицери продължавали да се срещат ежедневно, за да определят приоритетите, които аналитичният център превръщал в цели. Но украинските командири вече можели по-свободно да използват HIMARS за удари по цели, установени от тяхното собствено разузнаване, ако това съответствало на договорените приоритети.

Както и през 2022 г., през януари 2023 г. военните игри доведоха до разработването на двустранен план.

Втората офанзива на силите на генерал Сырский на изток трябваше да се съсредоточи върху Бахмут — където боевете тлееха от месеци — с намерение да достигне Луганска област. Маневърът, според замисъла, щеше да ангажира руските сили на изток и да улесни пътя за основния удар на юг — атака срещу Мелитопол.

Но вече се появяваха други проблеми с новия план.

Превъзходството на върховния главнокомандващ Залужни беше все повече подкопавано от съперничеството с генерал Сырский. По думите на украински служители, то започнало още през 2021 г., когато Зеленски взел решение да издигне Залужни над бившия му началник Сырский.

Сырский е роден в Русия и е служил в руската армия; преди да започне да говори на украински, на съвещанията използвал руски език. Залужни понякога го наричал подигравателно „този руски генерал“.

Контраофанзивата трябваше да започне на 1 май. Сырский трябваше да отдели четири закалени в битка бригади — от 3000 до 5000 войници всяка — за обучение в Европа; към тях щяха да се присъединят четири бригади новобранци. Но генералът имал други планове.

В Бахмут руснаците разполагаха и губеха огромен брой войници. Сырский видял възможност да ги изтощи и да предизвика раздор сред тях. „Вземете всички нови момчета за Мелитопол“, казал той на генерал Агуто, според американски служители. И когато Зеленски застанал на негова страна — въпреки възраженията на върховния главнокомандващ и на американците — ключовият замисъл на контраофанзивата на практика бил провален.

Сега украинците щели да изпратят за обучение в чужбина само четири неизпитани бригади. (Освен това новобранците били предимно на възраст между 40 и 50 години).

Украинската възраст за набор била 27 години. Генерал Каволи, който поел командването на обединените съюзнически сили в Европа, молел Залужни „да вкара в игра 18-годишните“. Но американците стигнали до извода, че нито президентът, нито генералът ще се решат на това политически рисково действие.

От американска страна също имало напрежение. Нови разузнавателни данни показали, че руснаците преместили ключови обекти извън обсега на HIMARS. Затова генералите Каволи и Агуто препоръчали украинците да получат тактически ракетни комплекси ATACMS, които имат обхват до 190 мили (над 300 км), за да затруднят подкрепата от Крим към Мелитопол.

Отговорът бил остър: стига сте искали ATACMS.

Основополагащите предположения били разрушени. Въпреки това, американците все още виждали път към победа — макар и стесняващ се. Ключът бил в това контраофанзивата да започне навреме, на 1 май, преди руснаците да ремонтират укрепленията си и да прехвърлят войски за защита на Мелитопол.

Но посочената дата дойде и мина. В Пентагона служители започнали да усещат, че се задава по-сериозна криза. Забродски си спомня как генерал Мили го попитал: „Кажи ми истината. Променихте ли плана?“
„Не, не, не“, отговорил той. „Не сме променяли плана и нямаме такова намерение.“
Докато произнасял тези думи, той искрено вярвал, че казва истината.

В края на май разузнаването установи, че руснаците бързо изграждат нови бригади. Генерал Залужни представи окончателния план на заседание на Щаба.

Генерал Тарнавски получи 12 бригади и основната част от боеприпасите за основния щурм срещу Мелитопол. Командващият морската пехота генерал-лейтенант Юрий Содол трябваше да се насочи към Мариупол, завзет от руснаците след изтощителна обсада година по-рано. Сырский трябваше да ръководи спомагателните усилия на изток, в района на Бахмут.

Тогава се изказа Сырский и заяви, че иска да се отклони от плана и да проведе пълномащабна атака за изтласкване на руснаците от Бахмут. След това щял да напредва на изток към Луганска област. Разбира се, за това били нужни още хора и боеприпаси.

Американците не били уведомени за резултатите от срещата. Но скоро тяхното разузнаване забелязало, че украински войски и ресурси се придвижват в направления, които не отговаряли на договорения план.

Малко след това, на спешно организирана среща на полската граница, Залужни признал пред генералите Каволи и Агуто, че украинците са решили да настъпват в три направления едновременно.

„Това не е план!“ — възкликнал генерал Каволи.

По думите на украински служители, след срещата в Щаба Зеленски разпоредил боеприпасите от коалицията да се разделят по равно между Сырский и Тарнавски. Сырский също получил пет от новоподготвените бригади, оставяйки седем за мелитополската офанзива.

„Беше като да гледаме гибелта на настъплението към Мелитопол още преди да е започнало“, казал един украински служител.

След петнадесет месеца война всичко стигна до този повратен момент. „Такива решения — за живот и смърт, за това коя територия е по-ценна и коя не — по своята същност са въпроси на суверенитет“, обяснил високопоставен представител на администрацията на Байдън. „Всичко, което можехме да направим, беше да дадем съвет.“

Командирът на настъплението към Мариупол генерал Содол охотно използвал съветите на генерал Агуто. Това сътрудничество довело до един от най-големите успехи на контраофанзивата: след като американското разузнаване открило слабо място в руските линии, войските на генерал Содол, използвайки координати от Висбаден, превзели селото Старомайорске и почти осем квадратни мили територия.

За украинците тази победа поставила въпроса: може ли битката за Мариупол да е по-перспективна от настъплението към Мелитопол? Но офанзивата била възпрепятствана от липса на жива сила.

Проблемът бил ясно обозначен на бойната карта в кабинета на генерал Агуто: офанзивата на генерал Сырский към Бахмут изтощила украинската армия. Генерал Агуто го убеждавал да изпрати бригади и боеприпаси на юг за настъпление към Мелитопол. Но Сырский не отстъпил, според американски и украински служители.

Той не отстъпил и когато Евгений Пригожин се вдигнал срещу военното ръководство на Путин и насочил войски към Москва. Според американското разузнаване, прихванати разговори показвали, че руските командири били изненадани, че украинците не засилили настъплението към слабо защитения Мелитопол.

Но, според генерал Сырский, бунтът потвърдил неговата стратегия — да сеят раздор сред руснаците в Бахмут. „Аз бях прав, Агуто. Ти сгреши. Ще стигнем до Луганск“, спомня си един американски служител думите му.

Но генерал Сырский така и не превзе Бахмут, нито стигна до Луганск. А докато руснаците възстановяваха своите бригади и продължаваха да се сражават на изток, украинците нямаха подобен източник за попълнение на силите си.

Основното предимство на машината във Висбаден беше скоростта — съкращаване на времето от откриването на целта до украинския удар. Но това предимство, както и настъплението към Мелитопол, беше подкопано от фундаментална промяна в начина, по който украинският командир използваше тези точки на интерес. Вместо просто да стреля, той вече използваше дронове за потвърждение на разузнавателните данни.

Тази пагубна схема, подхранвана също така от предпазливост и недостиг на доверие, достигна своя връх, когато ВСУ се приближиха до село Работино.

Американски служители разказаха за последвалото сражение. Украинците забелязали руснаци на върха на хълма. Сателитните снимки от Висбаден показвали, че това изглежда взвод от 20 до 50 войници — едва ли основателна причина да се забави настъплението.

Въпреки това генерал Тарнавски не искал да се придвижи, преди заплахата да бъде отстранена. Затова Висбаден му изпратил координатите на руснаците и го посъветвал едновременно да открие огън и да продължи напред. Вместо това Тарнавски използвал дронове, за да огледа върха на хълма. Това отнело време. Едва след това заповядал да се открие огън. А след това отново изпратил дронове, за да се увери, че върхът е чист. Войските влезли в Работино на 28 август.

По оценки на офицери, престрелката продължила от 24 до 48 часа. А през това време южно от Работино руснаците започнали да изграждат нови заграждения, да залагат мини и да изпращат подкрепления. „Ситуацията напълно се промени“, казал генерал Забродски.

Генерал Агуто извикал на генерал Тарнавски: „Настъпвайте!“. Но украинците трябвало да изтеглят войски от фронта към тила, а с едва седем бригади не можели достатъчно бързо да въведат нови сили.

Всъщност настъплението се забавило поради цял набор от фактори. Но във Висбаден разочарованите американци продължавали да говорят за взвода на хълма. „Проклетият взвод спря контранастъплението“, отбелязал един от офицерите.

Украинците няма да стигнат до Мелитопол. Трябвало е да намалят амбициите си. Сега целта им станал малкият град Токмак, близо до важни железопътни и пътни артерии.

Генерал Агуто предоставил по-голяма автономия на украинците. Но разработил подробен артилерийски план за операция „Гръмотевичен тътен“, в който било указано с какво, от коя страна и в какъв ред да стрелят украинците. Но Тарнавски възразил срещу редица цели, настоявал да се използват дронове за проверка на точките на интерес, и „Гръмотевичният тътен“ се забавил.

В отчаян опит да спаси контранастъплението, Белият дом разрешил тайния транспорт на малко количество касетъчни бойни глави с радиус на действие около 100 мили (160 км — бел. ред.), а генерал Агуто и Забродски разработили операция срещу руските хеликоптери. Били унищожени най-малко 10 хеликоптера. Въпреки това украинците не можели да напреднат.

Последната препоръка на американците била да се възложи на Сирски да поеме битката за Токмак. Предложението било отхвърлено. Тогава те предложили на генерал Содол да изпрати пехотинците си към Работино, за да пробият руската линия. Но вместо това Залужни заповядал да се изпратят пехотинци в Херсон, за да се отвори нов фронт в операция, която според американците била обречена на провал — опит за преминаване на Днепър и настъпление към Крим. В началото на ноември пехотинците преминали реката, но им свършили хората и боеприпасите.

Контранастъплението трябваше да нанесе нокаутиращ удар. Вместо това го очакваше безславен край.

Генерал Сирски отказал да отговаря на въпроси. Андрей Ермак, ръководител на кабинета на украинския президент, казал пред The Times, че контранастъплението „на първо място е било забавено“ поради „политическа нерешителност“ от страна на съюзниците и „постоянни“ забавяния в доставките на оръжие.

Както и да е, съкрушителният изход от контранастъплението остави наранени чувства и от двете страни. „Важните отношения бяха запазени“, заяви говорителят на Пентагона Уоландер. „Но това вече не беше онова вдъхновено и изпълнено с доверие братство от 2022 и началото на 2023 година.“

Малко преди Коледа Зеленски премина през портите на Висбаден, за да направи първото си посещение в секретния Център за партньорство. Влизайки в залата Tony Bass Auditorium, той мина покрай трофеите от общата битка – изкривени останки от руски машини, ракети и самолети. Когато се изкачи на подиума над бившето баскетболно игрище — както направи генерал Забродски в онзи първи ден през 2022 г. — офицерите отдолу избухнаха в аплодисменти.

Но президентът не дойде във Висбаден, за да празнува. На фона на проваленото контранастъпление, приближаващата трета, тежка военна зима и мрачните предчувствия, обстановката беше напрегната. За да затвърдят новото си преимущество, руснаците прехвърляха сили на изток. В Америка Тръмп, скептичен към Украйна, беше в разгара на политическо възраждане; някои републиканци в Конгреса мърмореха за прекратяване на финансирането.

Преди година коалицията говореше за победа. Сега генералите Каволи и Агуто обясниха, че не виждат правдоподобен начин за възвръщане на значителни територии през 2024 г. Коалицията просто няма да може да предостави цялото необходимо оборудване за мащабно контранастъпление. Украинците също няма да могат да съберат достатъчно голяма армия за подобна операция.

На украинците ще се наложи да намалят очакванията си, съсредоточавайки се върху постижими цели, за да останат в борбата и в същото време да изградят бойна мощ за евентуално контранастъпление през 2025 г.

Зеленски изрази подкрепа. Но американците знаеха, че го прави неохотно. Той неведнъж е давал да се разбере, че иска и има нужда от голяма победа, за да повиши морала в страната и да укрепи подкрепата на Запада.

Само няколко седмици преди това президентът наредил на Залужни да изтласка руснаците до границите от 1991 г. до есента на 2024 г. Генералът шокирал американците с план, за който били нужни пет милиона снаряди и един милион дрона. На което генерал Каволи отговорил на бегъл руски: «Откъде?».

Няколко седмици по-късно, на среща в Киев, украинският командир заключил генерал Каволи в кухнята на министерството на отбраната и, неистово пушейки цигара, му отправил последна, напразна молба. "Той беше между чука и наковалнята — от едната страна президентът, от другата — партньорите", казал един от неговите помощници.

Като компромис американците предложили на Зеленски това, което според тях трябвало да изглежда като победа — бомбардировъчна кампания с използване на ракети с далечен обсег и дронове, за да принудят руснаците да изтеглят военната си инфраструктура от Крим и да се върнат в Русия. Операцията получила кодовото име „Лунен дъжд“.

Досега украинците, с помощта на ЦРУ и военноморските сили на САЩ и Великобритания, използваха морски дронове, както и британски ракети Storm Shadow и френски SCALP за удари по Черноморския флот. Приносът на Висбаден бил в разузнаването. Но за провеждането на по-широка кампания в Крим украинците щели да имат нужда от много повече ракети. Щели да им трябват стотици ATACMS.

В Пентагона старите опасения още не били отминали. Но след като генерал Агуто разказал на министъра Остин за всичко, което „Лунен дъжд“ може да постигне, един от помощниците си спомня, че Остин казал: "Добре, тук наистина има убедителна стратегическа цел. Не става дума просто за удари."

Зеленски щял да получи дългоочакваните ATACMS. И въпреки това, според думите на един американски служител, „знаехме, че в дълбочината на душата си той все още искаше нещо повече, нещо по-голямо“.

В командния център във Висбаден в края на януари пристигнало спешно съобщение: Залужни е уволнен. Залогът вече бил направен на неговия съперник — генерал Сирски. Американците едва ли били изненадани: отдавна бяха чували мърморенето на недоволство от страна на президента.

Назначението на Сирски донесе сдърчено облекчение. Той бе човек, когото разбират. Част от това разбиране, разбира се, бе споменът за 2023 г., белегът от Бахмут — как генералът понякога игнорираше препоръките им, дори се опитваше да ги подкопае. Въпреки това генералите Каволи и Агуто усещаха, че разбират неговите особености; той поне ги изслушваше и, за разлика от някои командири, ценеше и обикновено се доверяваше на техните разузнавателни данни.

Червените линии продължаваха да се изместват. Това бяха системите ATACMS, които пристигнаха тайно в началото на пролетта, за да не разберат руснаците, че Украйна вече може да нанася удари по Крим.

Няколко месеца по-рано на генерал Агуто било разрешено да изпрати в Киев малка група — около дузина офицери, което позволило да се премахне забраната за присъствие на американски войски на украинска земя. За да се избегнат асоциации с американските военни съветници във Виетнам преди пълномащабната война, те били наричани „експерти по конкретни въпроси“.

След това администрацията увеличила броя на офицерите в Киев до около тридесет; сега можело спокойно да бъдат наричани съветници, макар все още да били ограничени до района на Киев. През април най-накрая бил решен въпросът с финансирането и от Полша започнали да пристигат още 180 ATACMS, десетки бронирани машини и 85 000 155-милиметрови снаряда.

Коалиционното разузнаване установило, че подразделения от новото руско формирование — 44-ти армейски корпус — се придвижвали към Белгород, малко северно от украинската граница. **Руснаците, виждайки, че украинците имат ограничено време да дочакат американска помощ, се подготвяли да открият нов фронт в северна Украйна.

Руското настъпление разкрило фундаментална асиметрия: руснаците можели да подкрепят войските си с артилерия, разположена точно отвъд границата; украинците не можели да отвърнат с американско оръжие или разузнаване.

Украинците поискали разрешение да използват американско оръжие през границата. Още повече — генералите Каволи и Агуто предложили Висбаден да помага с насочването на тези удари, както вече го правел в Украйна и Крим — предоставяйки цели и точни координати.

Белият дом все още обсъждал въпроса, когато на 10 май руснаците атакували. Това се оказало повратният момент, когато администрацията на Байдън променила правилата на играта. На генералите Каволи и Агуто било наредено да създадат „оперативен бокс“ — зона на руска територия, където украинците можели да стрелят с американско оръжие, а Висбаден можел да ги подпомага с насочване.

Байдън и съветниците му избрали най-ограничения вариант — но за да се защитят Суми и Харков, „боксът“ се простирал по-голямата част от северната граница на страната, обхващайки територия с размерите на щата Ню Джърси. ЦРУ също получило разрешение да изпрати офицери в Харковска област, за да помагат на украинските си колеги в операции в рамките на „бокса“.

„Оперативният бокс“ започнал да функционира в края на май. Руснаците били изненадани: благодарение на целеуказанията и координатите от Висбаден, както и на собственото разузнаване на украинците, ударите с HIMARS помогнали да се защити Харков. Руснаците понесли едни от най-тежките загуби от началото на конфликта.

Лятото на 2024 г.: армиите на Украйна на север и изток бяха опасно изтощени. И въпреки това генерал Сирски продължаваше да казва на американците: "Нужна ми е победа".

Предзнаменование се появи още през март, когато американците откриха, че ГУР — военното разузнаване на Украйна — тайно планира сухопътна операция в югозападна Русия. Ръководителят на ЦРУ в Киев се обърнал към шефа на ГУР, Кирил Буданов: ако той премине руската граница, ще го направи без американско оръжие и без разузнавателна подкрепа.

В такива моменти служители от администрацията на Байдън горчиво се шегували, че знаят повече за това какво планират руснаците — като ги шпионират — отколкото какво планират украинските им партньори.

Но за украинците „не питай, не казвай“ било „по-добре от това да питаш и да бъдеш спрян“, обяснява генерал-лейтенант Валерий Кондратюк, бивш ръководител на украинското военно разузнаване. Той добавя: "Ние сме съюзници, но имаме различни цели. Ние защитаваме страната си, а вие защитавате фантомните си страхове от Студената война."

През август службата на генерал Агуто във Висбаден наближавала края си. Той напуснал на 9-ти. На 10 август си тръгнал и началникът на ЦРУ в Киев, за да започне нова работа в централата. В суматохата от смяна на командването, генерал Сирски направил своя ход — изпратил войски през югозападната руска граница в района на Курск.

За американците това нахлуване било сериозно нарушение на доверието. Не само защото украинците отново ги държали в неведение; те тайно били преминали взаимно договорена граница, използвайки техника, предоставена от коалицията, на руска територия. "Това не беше почти изнудване — това си беше изнудване," казал високопоставен представител на Пентагона.

Американците можели да изключат „оперативния бокс“. Но знаели, че това, по думите на представител на администрацията, „може да доведе до катастрофа“: украинските войници в Курск щели да загинат без защита от HIMARS и американското разузнаване.

Курск, заключили американците, бил онази победа, за която Зеленски намеквал през цялото време. Това също било доказателство за неговото изчисление: той продължавал да говори за пълна победа. Но една от целите на операцията, както обяснил на американците, била да създаде лост за натиск — да завладее и задържи руска земя, която по-късно може да бъде разменена срещу украинска в бъдещи преговори.

Провокационни операции, които преди бяха забранени, вече бяха разрешени.

От около 100 цели в Крим най-желаната била мостът над Керченския пролив. За Путин той бил мощен символ на връзката между Крим и "родината". Унищожаването на този символ на руския президент се било превърнало в обсесия за украинския лидер.

Той бил и американската „червена линия“. През 2022 г. администрацията на Байдън забранила да се помага на Украйна в атаки срещу моста. Но след като партньорите се договорили за „Лунен дъжд“, Белият дом разрешил на военните и ЦРУ тайно да работят с украинци и британци по план за унищожаването му: ATACMS трябвало да отслабят уязвимите точки в платформите, а морски дронове — да се взривят край опорите.

Но докато дроновете се подготвяли, руснаците укрепвали отбраната около колоните на моста. Украинците предложили да ударят само с ATACMS. Генералите Каволи и Агуто възразили: само ATACMS няма да са достатъчни — украинците трябвало да изчакат готовността на дроновете или да отменят удара.

В крайна сметка американците отстъпили и в средата на август, с неохотната помощ на Висбаден, украинците изстреляли залп ATACMS към моста. Мостът не паднал; ударът направил няколко "дупки", които руснаците запълнили — оплакал се един американски служител, добавяйки: "Понякога им трябва да опитат и да се провалят, за да разберат, че сме били прави."

С изключение на епизода с Керченския мост, сътрудничеството по „Лунен дъжд“ било оценено като значителен успех. Руски военни кораби, самолети, командни пунктове, оръжейни складове и технически обекти били унищожени или преместени на континенталната част, за да се спасят от атаките.

Немислимото станало реалност. САЩ вече пряко участваха в убиването на руски войници на суверенна руска територия.

Лятото на 2024 г.: армиите на Украйна на север и изток бяха опасно изтощени. И въпреки това генерал Сирски продължаваше да казва на американците: "Нужна ми е победа".

Предзнаменование се появи още през март, когато американците откриха, че ГУР — военното разузнаване на Украйна — тайно планира сухопътна операция в югозападна Русия. Ръководителят на ЦРУ в Киев се обърнал към шефа на ГУР, Кирил Буданов: ако той премине руската граница, ще го направи без американско оръжие и без разузнавателна подкрепа.

В такива моменти служители от администрацията на Байдън горчиво се шегували, че знаят повече за това какво планират руснаците — като ги шпионират — отколкото какво планират украинските им партньори.

Но за украинците „не питай, не казвай“ било „по-добре от това да питаш и да бъдеш спрян“, обяснява генерал-лейтенант Валерий Кондратюк, бивш ръководител на украинското военно разузнаване. Той добавя: "Ние сме съюзници, но имаме различни цели. Ние защитаваме страната си, а вие защитавате фантомните си страхове от Студената война."

През август службата на генерал Агуто във Висбаден наближавала края си. Той напуснал на 9-ти. На 10 август си тръгнал и началникът на ЦРУ в Киев, за да започне нова работа в централата. В суматохата от смяна на командването, генерал Сирски направил своя ход — изпратил войски през югозападната руска граница в района на Курск.

За американците това нахлуване било сериозно нарушение на доверието. Не само защото украинците отново ги държали в неведение; те тайно били преминали взаимно договорена граница, използвайки техника, предоставена от коалицията, на руска територия. "Това не беше почти изнудване — това си беше изнудване," казал високопоставен представител на Пентагона.

Американците можели да изключат „оперативния бокс“. Но знаели, че това, по думите на представител на администрацията, „може да доведе до катастрофа“: украинските войници в Курск щели да загинат без защита от HIMARS и американското разузнаване.

Курск, заключили американците, бил онази победа, за която Зеленски намеквал през цялото време. Това също било доказателство за неговото изчисление: той продължавал да говори за пълна победа. Но една от целите на операцията, както обяснил на американците, била да създаде лост за натиск — да завладее и задържи руска земя, която по-късно може да бъде разменена срещу украинска в бъдещи преговори.

Провокационни операции, които преди бяха забранени, вече бяха разрешени.

От около 100 цели в Крим най-желаната била мостът над Керченския пролив. За Путин той бил мощен символ на връзката между Крим и "родината". Унищожаването на този символ на руския президент се било превърнало в обсесия за украинския лидер.

Той бил и американската „червена линия“. През 2022 г. администрацията на Байдън забранила да се помага на Украйна в атаки срещу моста. Но след като партньорите се договорили за „Лунен дъжд“, Белият дом разрешил на военните и ЦРУ тайно да работят с украинци и британци по план за унищожаването му: ATACMS трябвало да отслабят уязвимите точки в платформите, а морски дронове — да се взривят край опорите.

Но докато дроновете се подготвяли, руснаците укрепвали отбраната около колоните на моста. Украинците предложили да ударят само с ATACMS. Генералите Каволи и Агуто възразили: само ATACMS няма да са достатъчни — украинците трябвало да изчакат готовността на дроновете или да отменят удара.

В крайна сметка американците отстъпили и в средата на август, с неохотната помощ на Висбаден, украинците изстреляли залп ATACMS към моста. Мостът не паднал; ударът направил няколко "дупки", които руснаците запълнили — оплакал се един американски служител, добавяйки: "Понякога им трябва да опитат и да се провалят, за да разберат, че сме били прави."

С изключение на епизода с Керченския мост, сътрудничеството по „Лунен дъжд“ било оценено като значителен успех. Руски военни кораби, самолети, командни пунктове, оръжейни складове и технически обекти били унищожени или преместени на континенталната част, за да се спасят от атаките.

[Almasy]

jamega, благодаря, беше много полезно.

[jamega]

В резюме:
– Краят на 2022 г. Във Висбаден е създаден секретен щаб — Task Force Dragon. САЩ предоставяли разузнаване, координати, артилерия. Украинците стреляли. Системата работела отлично.
– Пролетта на 2023 г. Подготовка за голямо настъпление. Основна цел — Мелитопол. САЩ настоявали да се съсредоточат върху един удар. Залужни се съгласявал. Но Сирски искал настъпление към Бахмут. Зеленски го подкрепил.
– Планът престанал да съществува. На заседание на Щаба Зеленски заповядал: боеприпасите да се разделят поравно между Мелитопол и Бахмут. 5-те най-добри бригади били дадени на Сирски. Американците не били информирани — те само забелязали странни движения чрез сателитите.
– Вместо пробив — бавно настъпление през няколко села. Вместо 12 бригади на юг били изпратени само 7. Останалите — към Бахмут. Самият Сирски казал на американците: "Не съм съгласен с плана, но изпълнявам заповед."
– Байдън разбрал: планът е провален. И започнал да премахва ограниченията. През май САЩ разрешили удари по Русия — създали „оперативна зона“ до 80 км навътре. Първите удари били по Белгород. Това бил нов етап.
– През август ВСУ влезли в Курск. Без разрешение. С американска техника. В нарушение на условията на „оперативната зона“. „Това беше изнудване“ — казали от Пентагона. Но не прекратили подкрепата, за да не изоставят украинските бойци.
– Успоредно с това вървяла операция Lunar Hail — атаки срещу Крим. Били планирани 100 цели. Целите били определяни съвместно с ЦРУ и британците.
– САЩ искали точкови удари. Украйна — по-широка кампания. Зеленски казал на Блинкен: „Вие грешите. Ние познаваме руснаците. Трябва да се удари Москва.“ Но САЩ били против.
– Есента на 2024 г. Русия настъпвала към Покровск. САЩ поискали понижаване на възрастта за набор. Зеленски отказал: „Нямаме с какво да въоръжим 18-годишните.“
– След победата на Тръмп страхът само се засилил. Байдън при напускането си премахнал и последните ограничения — разрешил удари със Storm Shadow и ATACMS по Русия.

[Sharana]

Статията е наистина дълбока и обстойна. Много от нещата се знаеха или поне подозираха, но май за пръв път са систематизирани и публикувани така открито.

Нагледно доказателство в каква степен отделни личности и боричкания под масата силно влияят на мащабни събития.

Към днешна дата, на базата на горната хронология, за съжаление може да се каже, че не малка част от парата на украинската армия през последните две години са я пратили към свирката. Няма нова и няма откъде да се вземе - вместо пауза и възстановяване на сили все се търсят перемоги (единия ги иска, другия му ги обещава без значение на дългосрочната цена и става командващ). Реалността продължава да се отрича, вътрешната украинска политика играе все по-голяма роля, краткосрочното продължава да надделява над дългосрочното и целите не се коригират предвид променящите се реалности.

За това колко ирационален е Тръмп няма нужда да се спори изобщо, но аз лично определено разбирам много от гласовете в Пентагона по темата. Колкото и да ми е неприятно да го кажа - в този рунд и с този "отбор" от украинска страна, няма вече как да се обърне ситуацията в посока чудо. Ако войната продължи може да има още перемоги тип Курск, но от стратегическа гледна точка промяна в полза на Украйна няма как да има. Та е разбираемо защо достатъчно влиятелни фигури (далеч не само Тръмп лично и САЩ като цяло) напират за замразяване в стил Минск-3. В случая такъв изход от рунда ще повече от полза на Украйна, отколкото на Русия. След 5-10 години може ситуацията да е по-благоприятна, но и да не е - сегашния рунд евче си е безперспективен.

ПС: Благодаря и за превода!

[Dinain]

Благодаря за превода и от мен.

За който е чел мемоари от ВСВ - нищо различно от съперничеството между генералите на съюзниците и политическите надлъгвания, каквито има във всяка война. Постиженията даже са много добри.

Интересно ще е някой ден като излезе нещо подобно за руската страна - какво shit show е там, чак ще е чудно въобще как са функционирали.

[Sharana]

Там ако журналист тръгне да събира нещо подобно ще падне от висок прозорец още на една от първите чернови.

Можем само да се надяваме на мемоарите на някой по-висш военен след петилетка или няколко.

[Dinain]

Експертите по OSINT (разузнаване чрез използването на открити източници) Джомпи и Ричард Верекър обръщат внимание на факта, че през март руската армия бележи значително увеличение в загубите на нестандартна бронирана техника, включително МТ-ЛБу и БРМ-1К.

МТ-ЛБу (Обект 10) е съветски амфибиен лек бронетранспортьор с универсален корпус, разработен в края на 60-те години на миналия век, предназначен за инсталиране на специално оборудване (работилници, лаборатории, товарен и пътнически транспорт), движение в офроуд условия и други приложения в геоложката, нефтената и газовата промишленост.

Освен това през месеците февруари и март се отбелязва нарастване на загубите на БРМ-1К (Обект 676) – бронирана, верижна, самоходна машина, предназначена за разузнаване на бойното поле.

Според изследователите фактът, че руснаците изпращат в бой машини от този тип, е поредното доказателство за това, че руската армия е изчерпала запасите си от стандартни машини като базовите варианти на МТ-ЛБ и БМП до достигане на критично ниска точка.
‎‎
--
‎‎
Frontline Monitor в социалните мрежи:
https://linktr.ee/FrontlineMntr

https://www.facebook.com/share/18oqbXkCqf/

[Bruchpilot]

И аз благодаря на всички за оригинала, превода и резюмето!
Дано да има поуки от цялата история и през 2027-ма да видим прелом в полза на Украйна.

[Dinain]

Русня сравнява Брадли М2 с БМП-3, резюме на английски и целия доклад в линка.
https://x.com/AndreiBtvt/status/1908866 ... 9gZqQ&s=19

(На кратко - превъзходство в почти всичко)

[Archer]

Русня сравнява Брадли М2 с БМП-3,

Значи тия толкова години са ни лъгали


https://www.youtube.com/watch?v=aXQ2lO3ieBA