Иредентизъм и национализъм
Публикувано на: 09 Фев 2017, 12:24
Има два основни принципа в международното право - принцип на националния суверенитет(national sovereignty), според който една държава е свободна в действията си в рамките на своите граници и принцип на национално самоопределение (self determination). Вторият де факто се формира като идея през 19 век, налага се през 20-ти и е в основата на всякакви национално-освободителни движения, освободителни войни и референдуми за независимост.
Проблемът е, че двата си противоречат напълно. Особено в райони със смесено население. Страната, в чиято територия има или е имало чужди малцинства се стреми по правило да не допусне тяхната независимост или присъединяването на териториите им към чужда държава. Обаче често (абсолютно по принципа на двойния, т. нар. "хотентотски") морал действа по пряко противоположен начин по отношение на "своите" малцинства в съседните държави.
Това са азбучни основни принципи от първи клас.
Стремежът на една държава да присъедини малцинствата си, които са в съседните страни се нарича иредентизъм. Това именно е неутралния, научен термин. На български абсолютно точно може да се преведе като стремеж към национално обединение, но поради начина на преподаване на историята този термин е загубил неутралността си. Автоматично се счита за нещо безусловно положително, но разбира се това е от гледна точка на обединяващата се нация. По същия начин "експанзионистична държава" предизвиква отрицателни асоциации, но реално означава само държава, която осъществява експанзия, т. е. разширение отвъд досегашните си граници, което може и да абсолютно справедливо и оправдано, но технически си е експанзия.
Както вече казах, двата принципа си противоречат и в края на краищата, нещата се решават от най-важния принцип - силата. Понякога действа единият принцип, понякога другия.
Сега е ред на примерите.
Класиката, от която идва самия термин иредентизъм е Италия. Италианците се стремят да обединят всички земи, населени с италианци. И понеже в 19 век никога, а в 20 век рядко това става по мирен начин, иредентизмът е главна причина за войните от 1859, 1866, 1870 и 1915-1918, както и за авантюрата на д'Анунцио във Фиуме. И донякъде, поне по отношение на Корсика, Ница, Савоя и Далмация - на участието на Италия във Втората световна война.
Франция, където се ражда модерния национализъм води три войни с Германия за Елзас и Лотарингия. Германски области, завоювани от французите, но където населението е в значителна част смесено и асимилирано. През целия 19 век съществува и стремеж към присъединяване на Белгия или поне на Валония, където населението е същото по език.
Същевременно същата Франция подтиска бретонския и корсиканския национализъм и провежда твърда политика на унификация/асимилация в границите си.
Германия също е типичен пример с войните си за национално обединение, които реално се осъществяват като експанзия на Прусия. Благодарение на тях се присъединяват населените с германци територии Шлезвиг-Холщайн и Елзас-Лотарингия, но от друга страна германците още по-твърдо се опитват да асимилират полското население в Познан и Силезия. В по-късен етап типичен иредентизъм е присъединяването на Австрия и Судетите, които да отбележа са били признати от международната общност (Мюнхенски договор).
Но най-типични са проявите на иридентизъм на Балканите. Младите национални държави в района имат териториални претенции и осъществяват експанзионистична политика първоначално към традиционните многонационални империи като Османската и Хабсбургската, а впоследствие и една към друга.
Румъния например, първоначално обединява двете отделни румънски държави в 1866, а след това води войни с Австрия, България и Русия за присъединяване на румънските малцинства в тях (по-географски причини в случая с България - под формата на претендирана компенсация). Но поради смесеното население
в румънските граници се озовават германски, унгарски, български и руски малцинства и иредентизма на съответните им страни води например до договорите от 1940.
Сърбия осъществява експанзия към всички земи, населени със сърби. Тук стои въпросът за определението на "сърби", което в сръбската версия включва де факто всички южни славяни, но поне първите разширения на Сърбия са или към безспорно сръбски земи или към такива, където населението е преходно.
В сръбския пример интересен е въпросът с две области, където исторически се създава абсолютно огледална ситуация. Едната е Косово, а другата Войводина. Първата е историческа сръбска област, където с времето се формира значителна и впоследствие преобладаваща албанска общност, а втората е исторически унгарска, но през 16-19 век се заселват много сърби.
По-класически е гръцкият иредентизъм, т. нар. Мегали идея. Тя е насочена към исторически гръцки области, но в значителна част от тях гърците вече не са мнозинство. Поради историческите превратности, Мегали идеята е осъществена само частично и множество области заселени с гърци остават извън границите на Гърция. Същевременно в гръцките граници попадат области населени с негръцко население - българи, турци, албанци и "македонци".
И сега интересното е България. Тя не е изключение. Още от създаването на българската държава през 1878 има иредентистка идея за обединяване на всички българи в една държава. Идеал е санстефанска България, но претенции се изказват и за земи които са отвъд и нейните граници (Поморавието, Северна Добруджа, Източна Тракия). В името на този иредентизъм се водят всички войни в новата българска история.
Технически иредентизмът се осъществява именно като експанзия (разширение) на българското княжество. При това претенциите са за територии, където българите не винаги са абсолютно мнозинство, а на моменти дори е спорно дали са и относително.
Същевременно в териториите на България се оказват и области, където компактно живеят и чужди малцинства. Примерно гърци в Черноморието, Пловдив, Станимака, Мелник и Ивайловград, румънци във Видинско и Тутракан, турци по цялата територия, но особено в Източна и Югоизточна България. Политиката на държавата към тях също е по-мека или по-твърда асимилация и изместване. За подробности препоръчвам Жоржета Назърска "Българската държава и нейните малцинства 1879 - 1885 г.". Поучителна книга е.
Проблемът е, че двата си противоречат напълно. Особено в райони със смесено население. Страната, в чиято територия има или е имало чужди малцинства се стреми по правило да не допусне тяхната независимост или присъединяването на териториите им към чужда държава. Обаче често (абсолютно по принципа на двойния, т. нар. "хотентотски") морал действа по пряко противоположен начин по отношение на "своите" малцинства в съседните държави.
Това са азбучни основни принципи от първи клас.
Стремежът на една държава да присъедини малцинствата си, които са в съседните страни се нарича иредентизъм. Това именно е неутралния, научен термин. На български абсолютно точно може да се преведе като стремеж към национално обединение, но поради начина на преподаване на историята този термин е загубил неутралността си. Автоматично се счита за нещо безусловно положително, но разбира се това е от гледна точка на обединяващата се нация. По същия начин "експанзионистична държава" предизвиква отрицателни асоциации, но реално означава само държава, която осъществява експанзия, т. е. разширение отвъд досегашните си граници, което може и да абсолютно справедливо и оправдано, но технически си е експанзия.
Както вече казах, двата принципа си противоречат и в края на краищата, нещата се решават от най-важния принцип - силата. Понякога действа единият принцип, понякога другия.
Сега е ред на примерите.
Класиката, от която идва самия термин иредентизъм е Италия. Италианците се стремят да обединят всички земи, населени с италианци. И понеже в 19 век никога, а в 20 век рядко това става по мирен начин, иредентизмът е главна причина за войните от 1859, 1866, 1870 и 1915-1918, както и за авантюрата на д'Анунцио във Фиуме. И донякъде, поне по отношение на Корсика, Ница, Савоя и Далмация - на участието на Италия във Втората световна война.
Франция, където се ражда модерния национализъм води три войни с Германия за Елзас и Лотарингия. Германски области, завоювани от французите, но където населението е в значителна част смесено и асимилирано. През целия 19 век съществува и стремеж към присъединяване на Белгия или поне на Валония, където населението е същото по език.
Същевременно същата Франция подтиска бретонския и корсиканския национализъм и провежда твърда политика на унификация/асимилация в границите си.
Германия също е типичен пример с войните си за национално обединение, които реално се осъществяват като експанзия на Прусия. Благодарение на тях се присъединяват населените с германци територии Шлезвиг-Холщайн и Елзас-Лотарингия, но от друга страна германците още по-твърдо се опитват да асимилират полското население в Познан и Силезия. В по-късен етап типичен иредентизъм е присъединяването на Австрия и Судетите, които да отбележа са били признати от международната общност (Мюнхенски договор).
Но най-типични са проявите на иридентизъм на Балканите. Младите национални държави в района имат териториални претенции и осъществяват експанзионистична политика първоначално към традиционните многонационални империи като Османската и Хабсбургската, а впоследствие и една към друга.
Румъния например, първоначално обединява двете отделни румънски държави в 1866, а след това води войни с Австрия, България и Русия за присъединяване на румънските малцинства в тях (по-географски причини в случая с България - под формата на претендирана компенсация). Но поради смесеното население
в румънските граници се озовават германски, унгарски, български и руски малцинства и иредентизма на съответните им страни води например до договорите от 1940.
Сърбия осъществява експанзия към всички земи, населени със сърби. Тук стои въпросът за определението на "сърби", което в сръбската версия включва де факто всички южни славяни, но поне първите разширения на Сърбия са или към безспорно сръбски земи или към такива, където населението е преходно.
В сръбския пример интересен е въпросът с две области, където исторически се създава абсолютно огледална ситуация. Едната е Косово, а другата Войводина. Първата е историческа сръбска област, където с времето се формира значителна и впоследствие преобладаваща албанска общност, а втората е исторически унгарска, но през 16-19 век се заселват много сърби.
По-класически е гръцкият иредентизъм, т. нар. Мегали идея. Тя е насочена към исторически гръцки области, но в значителна част от тях гърците вече не са мнозинство. Поради историческите превратности, Мегали идеята е осъществена само частично и множество области заселени с гърци остават извън границите на Гърция. Същевременно в гръцките граници попадат области населени с негръцко население - българи, турци, албанци и "македонци".
И сега интересното е България. Тя не е изключение. Още от създаването на българската държава през 1878 има иредентистка идея за обединяване на всички българи в една държава. Идеал е санстефанска България, но претенции се изказват и за земи които са отвъд и нейните граници (Поморавието, Северна Добруджа, Източна Тракия). В името на този иредентизъм се водят всички войни в новата българска история.
Технически иредентизмът се осъществява именно като експанзия (разширение) на българското княжество. При това претенциите са за територии, където българите не винаги са абсолютно мнозинство, а на моменти дори е спорно дали са и относително.
Същевременно в териториите на България се оказват и области, където компактно живеят и чужди малцинства. Примерно гърци в Черноморието, Пловдив, Станимака, Мелник и Ивайловград, румънци във Видинско и Тутракан, турци по цялата територия, но особено в Източна и Югоизточна България. Политиката на държавата към тях също е по-мека или по-твърда асимилация и изместване. За подробности препоръчвам Жоржета Назърска "Българската държава и нейните малцинства 1879 - 1885 г.". Поучителна книга е.
