Лятото – последната (слава богу) ангария – студентска бригада, някъде в шуменско.
На втория-третия ден ни събраха на плаца, изтъпани се мекотелото комсомолски секретар – внесъл предложение за изключване от „редиците” на едно момиче, което разкрили, че е с фалшиви болнични и така се отървала от бригада.
Както ми беше прекипяло...Падна ми пердето окончателно.
Че като излязох и почнах. Всякакво търпило ми беше свършило – наср@х го от А до Я.
Лайтмотива беше – евала на момичето – всеки от нас тук, стига да можеше (има съответните възможности) щеше да направи същото – насила ни докарахте, насила ни държите, насила искате пак гласуване. Дигна се гюрюлтия, след мен вече и други се обадиха.
Края на септември (или октомври – не помня вече) разбрах продължението. Плюнката дигнал моментално патардия и в университета веднага след започване на учебната година. За уронване престижа на комсомолската организация, нисък морал и саботаж. Искал изключването вече и на двама ни. Друг колега (Божо, на когото ще съм задължен до края на живота си) възразил, също и преподавателите.
Години след завършването, разбрах съвсем случайно, че подлогата е бил един от първите, отпрашили на запад. Лошия, гадния, капиталистически запад.
Та не ми ги разправай на мене, за нещо което съм изпитал на гърба си.
До последно гадините си останаха гадини.

