Съвременни конфликтиВойната в Персийския залив

1990-

Модератори: Ksantip, Sharana, ISTORIK, Amazon

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 2279
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Войната в Персийския залив

Мнение от Bruchpilot » 30 Яну 2019, 19:57

След като вече имаме тема за първата война в Персийския залив ;) :
Изображение
Джеф Гуин
Първа мисия с Ф-111 над Ирак

Преди първата ми нощ над Ирак, по време на предполетната подготовка, имах проблеми с радара за следене на терена. Той беше много сложна система и трябваше по време на предполетната подготовка да се извършат редица действия, в точно определена последователност за да бъде проверена неговата работа и да бъде "вързан" както трябва с останалите системи на самолета. Естествено ако това не се получеше, не се знаеше веднага дали е поради повреда или просто грешка при подготвката, съответно всичко се преповтаряше отново. Не се срамувам да си призная, че тази вечер бая ми трепереха мартинките, докато извършвах предполетната подготовка. За това три пъти направих необходимите действия за проверка радара, но той така и не проработи. Веднага се свързах с техниците и им казах, че изглежда самолета има проблем. Мисля, че знаех какво се беше случило - имахме основна инерциална система и отделно резервен жироскоп, разположен в лявата предна част на самолета, точно пред въздухозаборника. Ако той по някаква причина не показваше точни данни, не можеше да се направи проверка между неговите показания и тези основната система. Почти веднага се оказа, че проблема наистина е там. Панелът за достъп имаше сигурно едни осместотин малки винта, които механиците трябваше да развият, колкото се може по-бързо. Докато машината стоеше с един работещ двигател, те отвориха панела за достъп и направиха най-лесното нещо - разкачиха усилвателя, свързан с жироскопа и го закачиха отново, след което извършихме повторна проверка. Отново нищо не стана, за това те разкачиха усилвателя, после разкачиха и жироскопа, след което ги свързаха отново. Този път за всеобща радост всичко проработи. Но междувременно времето течеше и ние приближавахме най-късният възможен час, в който можехме да излетим и да успеем да достигнем останалите самолети от ударната група, без да изхабим прекалено много гориво, и съответно да спазим определеното ни време за достигане на целта. До такава степен цепехме секундата, че предпазителите на бомбите ни бяха свалени още на стоянката, а не както обикновено, непосредствено преди пистата.
Веднага щом панелът за достъп беше затворен, започнахме рулиране и стартирах левия двигател по време на рулирането, нещо което никога не бяхме правили до момента. Разрешената скорост за рулиране беше тридесет възела, но тази вечер се движехме със седемдесет и пет, тъй като имахме дълъг път до началото на пистата. Нашата четворка (аз бях водачът й) беше последна - всички други самолети не само бяха излетяли, а вече се бяха скрили зад хоризонта. Казахме да дипсечерите в кулата да ни разчистят пътя, защото не можехме да си позволим да спираме. Когато достигнахме пистата, натиснах рязко спирачките за да намаля само колкото да успея да завия и директно излетях.
Хаосът не спря до тук. Съвсем скоро, по време на изкачването, почти се сблъскахме с един танкер. Тъкмо преминавахме седем или осем хиляди фута, когато танкерът буквално профуча над нас. От къде по дяволите се беше взел? Беше толкова близо, че ясно се виждаха насочващите светлини, които се използват по време на презареждането.
Най - после достигнахме определената ни височина и започнахме да настигаме групата. В този момент забелязах, че резервният авиохоризонт започва да се накланя. Това можеше да означава, че самият авиохоризонт се отклонява или че отново резервният жироскоп сдава багажа. За щастие това можеше да се провери, чрез преместване на един превключвател от "основна система" на "резервна" (бел. - IRS to AUX). Ако това коригира показанията на авиохоризонта, значи проблема е в него, ако не, това означава, че резервния жироскоп е повреден и трябва да се върнем обратно в базата.
Превключвателят се намираше на контролно табло точно над и пред лостовете за двигателите. На Ф-111 превключвателите за контрамерките се намираха също пред лостовете за управление на двигателите, но ниско долу, така че всъщност за да ги активираш трябваше един вид да бръкнеш пред лостовете, което беше неудобно. Много пъти се бяхме оплаквали и за щастие, един механик беше открил, че тръбичките, които използваха за вземане на проби от маслото пасваха идеално на дебелината на превключвателите за контрамерките и можеха да бъдет нахлути на тях за да увеличат дължината им и да ги направят по-удобни. Идеята беше фантастична и естествено ако два инча бяха достатъчни, три бяха по-добре, а шест направо идеални. Съвсем скоро панелите за контрамерките започнаха да обрастват с удължения.
Когато посегнах към превключвателя за да проверя авиохоризонта, без да искам и без да усетя, тъй като носих ръкавици, закачих между пръстите си една от тръбите, нахлута върху превключвателя за контрамерки и изстрелях един топлинен капан. По време на тренировъчни полети никога не ни бяха разрешавали да използваме топлинни капани и никога не бяхме изстрелвали такъв. Нямах представа нито как изглежда, нито какво въздействие върху самолета има. На Ф-111 топлинните капани се изстрелват от канали точно до двата двигателя за да могат при запалването си да ги закрият от сензорите на ракетите с топлинно насочване и след като те захванат тях вместо двигателите, да ги отведат настрани от самолета.
Когато изстреляхме топлинния капан целия самолет се разтресе, тъй като те се запалваха почти точно под хоризонталния стабилизатор и в следващия миг буквално цялото небе се озари. На Ф-111 имаше случаи на разрушаване на компресора на двигателите. Точно между двигателите пък беше разположен горивен резервоар и съответно при разрушаване на компресора, лопатките неминуемо разкъсваха разарвоара. Съгласно ръководството в такъв случай се активихара пожарогасителите, броеше се "хиляда и едно, хиляда и две" и се катапултираше. Защото самолета за секунди се превърщаше в римска свещ. Нямаше случай Ф-111 да е оцелял след такава повреда. Е, всъщност се сещам за един, при който е бил достатъчно близо до писта по време на аварията за да се приземи, но въпреки това е изгорял на земята.
Та, в момента в който нашият самолет се разтресе и небето се освети, моят оператор на въоръжението и системите подскочи на седалката и попита:
- Кой двигател? Кой двигател току-що се взриви?
Следващите почти пет минути седяхме вторачени в показанията на двигателите, напълно неосъзнаващи какво се беше случило. Сигурно още щяхме да се чудим ако в крайна сметка моят оператор на въоръжението и системите не беше забелязал, че брояча на топлинните капани е намалял с един.
Още не бяхме настигнали ударната група, а премеждията ни не стихваха - попаднахме в гръмотевична буря. Статичното електричество започна да се натрупва по самолета като образуваше електически заряди големи почти колкото топки за тенис, които започваха да се преместват от носа бавно нагоре по фюзелажа. Когато достигаха до нивото на прицела се преместваха върху металната рамка на фанара, продължаваха нагоре до края на стъклото и изчезваха. В същото време светкавиците бяха навсякъде около нас, а гръмотевиците се чуваха дори пред тътена на двигателите.
Горе-долу по същото време, един пилот от нашата ескадрила, който ще остане неназован, вече се насочваше на юг с друга ударна група. АУАКС-ът съобщи, че наблизо няма вражески самолети, а Невестулките започваха да стрелят по вражеските радари, оповестявайки по радиото всеки изстрел с кодовата дума “Магнум”. HARM-овете, които те изстрелваха бяха много големи ракети, които понякога се изкачваха на височина от осемдесет хиляди фута за да увеличат обсега си, тъй като често вражеските радари се включваха и изключваха за да избегнат поражение. Ако ракетата изгубеше излъчването на радара, тя се изкачваше високо, в очакване да се включи отново за да бъде поразен. Съответно двигателите им бяха големи и всяко изстрелване се виждаше много от далеч.
В момента, в който един Ф-4Г изстрелва ракета и съобщава по радиото “Магнум”, нашият пилот решава, че е атакуван от иракски МиГ, въпреки съобщението на АУАКС-а и факта, че ракетата е доста встрани от него. От двадесет хиляди фута, със самолет натоварен с осем бомби, той влиза в рязък десен вираж с много голям крен и веднага започва да пропада като тухла. Съответно моментално натиска лостовете за управление на двигателите напред към максимален форсаж и точно като мен закача тръбичката удължаваща превключвателя на контрамерките, изстрелвайки топлинен капан. Тъй като и той никога преди не изстрелвал топлинен капан, моментално си помисля, че е улучен. Започва да крещи “Мейдей, мейдей, мейдей!” по радиото и изхвърля аварийно целия товар. На Ф-111 имахме много стриктни параметри, които трябваше да спазваме при изхвърлянето на товара – в случай, че самолета не е изравнен и със скорост около двеста и петдесет възела, пилоните и бомбите попадаха в завихрянията около тялото и крилата, което ги караше да се удрят в опашката на самолета и буквално да отнасят хоризонталния стабилизатор. Единствената причина, поради която самолетът на пилота от нашата ескадрила не е бил повреден, според нас беше, че той толкова усърдно е дърпал лоста, че бомбите и пилоните са преминали между крилото и хоризонталния стабилизатор. И така, в крайна сметка нашият “приятел” се размина със смъртта, успя да бомбардира Турция и беше първият завърнал се в базата.
Нашата изходна точка беше приблизително там където се събират границите на Турция, Иран и Ирак. Ние я достигнахме, завихме на юг и слязохме ниско за да избегнем радарите. Без съмнение, най – стресиращата част от истинската бойна мисия се оказа именно полетът на пределно малка височина. Летиш на място, което никога преди не си виждал, в начупен терен, определено беше много стресиращо. Аз лично въбоще не очаквах да е толкова трудно – към този момент имах над три хиляди часа на този самолет, бях тренирал на пределно ниски височини редовно и си мислех, че нищо няма да ме изненада.
Летяхме по продължение на една долина без да виждаме нищо, само по инструменти. Аз не виждах нито нещо отвън, нито картина от радара и изцяло се доверявах на моят оператор на въоръжението и системите.
Изведнъж в ляво от нас се появява огромен сноп светлина, който зави в наша посока и се установи право в нас. Помислих си само: “Край, свършени сме, свалиха ни!”. Оказа се, че не сме свършени. Беше само камион. По билото на един от хълмовете ограждащи долината имало път и ние всъщност летяхме под нивото му. Камионът просто беше преминал през серпентина и светлината, която видяхме бяха фаровете му. Преминахме на около сто фута под и само около шестдесет фута встрани от него, със скорост от близо шестстотин възела. Даже не мога да си представя какво е изпитал шофьора – самолета не се вижда и не се чува, и в следващия момент профучава съвсем близо под теб.
В крайна сметка стигнахме до цела, пуснахме бомбите и поехме обратния курс. По това време не знаехме, но маршрутът ни е преминавал точно над един от иракските центрове за ядрени проучвания. Имаше много оръдия. Малките изстрелваха по един трасиращ снаряд, може би на всеки осем, а големите не използваха трасиращи, но тъй като самите снаряди са големи, се виждаха достатъчно добре. И там определено имаше много стрелящи неща, а ние не можехме да се движим толкова бързо, колкото ни се искаше – нямаше как да използваме форсаж, тъй като с него самолета заприличва на римска свещ и се вижда от километри. Можехме само да включваме минимален форсаж, при който пламъка не излизаше от двигателите, но това ни даваше едва около шестстотин и шестдесет възела.
А в това време пред нас имаше буквално завеса от снаряди. Оръдията водеха кръстосън огън, но тъй като нямаше как да наведат цевите съвсем ниско от страх да не улучат нещо на земята, в долната част на огнената завеса се получаваха нещо като малки арки и ние се стремяхме да преминем през тях. Превключихме системата за следене на терена на двеста фута и се насочихме към най – близката. Картината, която видях докато преминавахме под огнената завеса още е пред очите ми – как на по-малко от триста фута от мен, четирима души обслужват оръдието. Виждаха се идеално, осветени от отблясъците на цевта, докато стреляха. Но ако я виждаш навреме, зенитната артилерия не е опасна.
После стигнахме до базата си, а там беше просто бъкано от самолети, които се опитват да кацнат. Радиото не спираше за секунда, нямаше даже как да потвъдриш инструкциите. Мисля си, че диспечерите буквално се бяха изпокрили под бюрата. За щастие времето беше хубаво. Аз започнах да кържа южно от летището и се оглеждах за “дупка”, в която бързо да се вмъкна. Скоро видях такава “дупка”, при това съвсем близо, завих и пикирах, излизайки директно на финал, може би на пет-шест мили от пистата. В този момент кулата ми съобщи, че има танкер само да две мили пред мен и попита дали го виждам. Аз се огледах – нямаше абсолютно нищо. Съответно отвърнах, че не го виждам. Е, оказа се, обаче, че си е там. Екипажът на КС-135 беше забравил да включи светлините. Това, което бях помислил за “дупка”, всъщност се беше оказало танкер. Имах две възможности – или да излезя от “редицата” и да се наредя пак най-накрая или да се опитам да осигуря сепарация между мен и танкера. Включих форсажа и направих пълен кръг, така както си бях на финал. Приземих се успешно и това беше моята първа бойна мисия.
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Amazon
Модератор
Мнения: 6894
Регистриран на: 20 Юли 2016, 02:00
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Amazon » 30 Яну 2019, 23:48

Това с фаровете на камиона ме разби! Не знаех, че F-111 е имал система за полет на пределно ниска височина и радарно картографиране на терена в реално време. И това в самолет от 60-те.

Аз мислех, че Су-34 му е днешният аналог, но май не е. Не мога да намеря дали и то има low-level penetration възможности.

Аватар
piston
Редовен потребител
Мнения: 3358
Регистриран на: 31 Юли 2016, 12:27
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от piston » 31 Яну 2019, 21:07

Amazon написа:
30 Яну 2019, 23:48
Не знаех, че F-111 е имал система за полет на пределно ниска височина и радарно картографиране на терена в реално време. И това в самолет от 60-те.
Е, айде стига..... Това го знае всяко хлапе....При първата си поява във Виетнам няколко катастрофират, защото местният климат не им понася, но за 1972 вече са ги изкусурили.

https://www.youtube.com/watch?v=NjZndvzAqYo


Су-24 е опита за имитация....
Русия е страна, която винаги се е гордяла с бъдещите си научно-технически постижения. :lol:

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 2279
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Bruchpilot » 01 Фев 2019, 16:27

Случайно попаднах на нещо, което поне за момента обещава да е доста интересно! Ето малък откъс, за изостряне на апетита :D

Уилям Смолууд
Ф-15Е във войната в Персийския залив

Те бяха летяли без прекъсване в продължение на десет дни, средно повече от два полета на ден. Задниците им бяха натъртени, тъй като креслата във Ф-15Е бяха мното по-твърди от тези на Ф-4, които до сега много от екипажите бяха управлявали. Бяха уморени. Повечето бяха изпълнили повече от три полета вчера, а днес бяха станали в три часа за да се подготвят за днешната задача – двадесет и четири Страйк Ийгъла щяха да изпълнят едновременен удар дълбоко в Ирак, по стратегически значими мостове.
Беше пет часа и екипажите бяха в залата на 335-та тактическа изтребителна ескадрила, тъй като командирът й щеше да води мисията. Повечето от екипажите обаче, бяха от една от другите ескадрили на 4-то авиокрило – 336-та, позната като “Ракетите”. Вероятно това, че се намират в залата на чужда ескадрила нормално би разтревожило “Ракетите”, ако брифинга не се водеше от Стийв Пингъл, уважаван ветеран от Виетнам. Много от “Ракетите” бяха изгубили вяра в собствения си ескадрилен командир, но биха последвали “Белоглавия Орел” и в ада.
Брифингът започна с традиционното сверяване на часовниците. След това метеорологът обясни, че целите покрити с дебела облачна покривка, а видимостта под нея е само пет мили. Когато чуха това операторите на въоръжението и системите, чиято задача беше да намерят целите и да настроят компютрите за бомбардирането им, се намръщиха. Мостовете бяха в планини, което ги правеше трудни за откриване и захват с радара. Освен това бяха и силно защитени от зенитна артилерия и безброй ЗРК. Повечето от по-опасните ракети можеха да бъдат избегнати с резки маневри, ако бъдеха забелязани навреме. Но с лошата видимост само бързите реакции щяха да ги спасят от неминуема гибел.
След това офицерът отговарящ за разузнаването се изправи и погледна четиридесет и осемте мъже, които щяха да потеглят към неизвестното. Това, което видя го обеспокои. Няколко глави клюмаха, а доста други го гледаха със замъглен поглед. Той започна точно и авторитетно за говори, тъй като беше планирал мисията цяла нощ. Той отново преповтори процедурите, после на голяма карта отбеляза известните позиции на зенитната артилерия и ЗРК. Някои от последните можеше да бъдат избегнати чрез внимантелно прокарване на маршрута, но други плътно покриваха целите. По време на някои мисии, Ф-4Г с противорадарни ракети или ЕА-111 придружаваха Страйк Ийгълите. Но този път те щяха да са сами. После офицерът започна да обсъжда въздушните заплахи. Иракчаните имаха два от най-опасните съветски самолета – МиГ-23 и МиГ-29. Освен това разполагаха и с много Мираж Ф-1, които бяха управлявани от най-добрите им пилоти. Мостовете бяха сравнително близо до летища и офицерът обясни на екипажите, че най-вероятно ще срещнат вражески изтребители и ще трябва да се бият.
След това офицерът замлъкна за миг, видимо се поколеба, след което със сериозно изражение добави:
- И освен това, мисля, че трябва да знаете, че в истинския свят, Садам току-що нападна Кувейт. Това стана през нощта и вероятно ще успее да завземе цялата страна.
Беше ранна утрин на 2-ри август 1990-та година в авиобаза Сиймур Джонсън, северна Каролина, където “Ракетите” и част от “Вождовете” приключваха своето последно учение по време на курса за приучаване на Ф-15Е. Мисията, включваща двадесет и четири екипажа беше големия финал на обучението и първия тест на концепцията за “голямата група”, съгласно която огромно количество оръжие трябваше да бъде стоварено върху целите за минимално време. Но те щяха да симулират атаки над Вирджиния, не над Ирак. А, фактът, че цялото упражнение беше базирано на теоритичен сценарий, в който Садам напада Кувейт и заплашва Саудитска Арабия беше чиста случайност. Офицерите от разузнаването на 4-то авиокрило твърдяха, че дори не са си и представяли, че идеята им ще се окаже реална и смятаха, че всичко е плод просто на късмет.
...
Всички бяха в добро настроение, когато се събраха в бара. Бяха летяли в продължение на единадесет дни, самолетите бяха отговорили на очакванията и щяха да почиват от петък до понеделник, тъй като бяха летяли предния уикенд. Обаче новините въртящи се по Си Ен Ен бавно притъпиха ентусиазмът им. Следобед на 2-ри август изглеждаше, че Садам няма да спре след завземането на спорното поле за нефтодобив. Всички обсъждаха инвазията и спекулираха какво ще стане ако Садам завземе Кувейт. Щеше ли да спре там, при положение, че полетата на Саудитска Арабия са на един хвърлей място? И щяха ли Страйк Ийгълите, най-новите самолети на американските ВВС да бъдат изпратени срещу него? По това време имаше тридесет и шест машини в Аризона, а всички останали бяха в Сиймур Джонсън. Това означаваше, че събралите се в бара ще трябва да заминат ако се стигне до там. Капитан Ранди Гарет си спомня за сепкулациите:
“Бях убеден, че няма шанс да ни изпратят там. Това, което най-много можеше да стане е няколко машини да бъдат изпратени, като демонстрация на сила. После полковник Хорнбърг седна при нас на по бира. Тъй като имах насрочена отпуска, а все пак беше възможно да ни изпратят, го попитах какво да направя. Той беше много спокоен и ми каза да си ползвам отупската, тъй като бяхме в период на обучение – само една ескадрила беше квалифицирана, а втората към средата на курса. Освен това самолетите ни не бяха съвсем готови – липсваха системите за контрамерки, нямахме прицелни контейнери а и бяхме сертифицирани да носим само два типа бомби (Мк.82 и Мк.83). Каза, че ако някой въобще бъде изпратен там, това ще са “Албиносите” от Лангли и то като демнострация на сила.”
...
Със сигурност всички са били тъжни при сбогуването със семействата, но когато в десет часа на 9-ти август 1990-та година, четиридесет и осемте мъже, които щяха да бъдат изпратени в Персийския залив се събраха в залата на “Ракетите”, вълнението се носеше във въздуха. Но това нямаше да бъде обикновено пътуване – достигането до базата Сееб в Оман изискваше петнадесет часов полет. Самолетите бяха заредени, въоръжени с по четити Сайдуайндъра, две Спароу и натоварени с контейнери за багаж – всъщност празни баки за напалм. Брифингът беше рутинен. Според капитан Рич Хорън – “Беше нещо, което бяхме чували стотици пъти, тъй като много пъти се бяхме пребазирали. Нова беше единствено информацията за Сееб. Някои факти обаче ти остават в главата – например, че е близо до морето, че се очаква да живеем в хотел и че жените в Оман нямат право да управляват автомобили.”
...
Екипажите станаха вир-вода докато се качваха на самолетите и извършваха предполетната подготовка. Видимостта беше толкова лоша, че те едвам виждаха машините пред себе си. Когато първата шестица достигна пистата и започна последна проверка, гласът на полковник Хорнбърг се чу по радиото “Шестдесет-шестнадесет е обявена за не действаща.”. 60-16 беше нормата, която определяше минимумите за излитане и тя току-що беше отменена. Самолетите получиха разрешение да излетят, въпреки, че атмосферните условия бяха почти “нула-нула”.
Капитаните Ник Сандуик и Джей Крейгбаум, първи получиха проблем. “На около сто и петдесет мили над Атлантика, най – после излязохме над облаците на около осмнадесет хилади фута. Беше страхотно – виждахме водача, виждахме танкера. Точно в този момент изгасна левия двигател. Ник го рестартира, но преди да успея да му кажа и дума, докладва на водача. Водачът отвърна и попита дали сме рестартирали двигателя. Ник потвърди, но водачът ни изпрати обратно. Нямаше какво да направим, но за пръв път в живота си умишлено се затворих устата и доста време не проговорих. Не съм горд от тази си постъпка, но това ясно показва, колко исках да продължим.” Ник и Джей, се приземяват следобед, след забавяне свързано с лошото време и усиления трафик, като правят заход, въпреки, че атмосферните условия са под минимума.
Командирът на “Ракетите” лети с майор Гари Коул, който си спомня:
“Проблемите ни започнаха по време на първото предареждане. Започна теч на гориво от лявото ни крило. Лееше се по-бързо от колкото танкера го прехвърляше. Почти бях сигурен, че ще трябва да плуваме този ден, но в крайна смекта се добрахме до Ленгли. От там, един офицер и бивиш полицай ни докара до Сиймур. Взе назаем от полицаите една подвижна червено-синя лампа, която закачи на покрива на колата си и ни върна за рекордно кратко време.”.
По-късно вечерта, някои от другите самолети имат подобни проблеми, причинени от дефектен кран в пилоните държащи допълнителните резервоари. От налягането по време на презареждането, някои от тези кранове дават течове, което принуждава част от машините да се приземят на Азорските острови, Рота и Сигонела.
“По-късно тази вечер,” – спомня си капитан Бакстър Сосебе – “изгря огромна луна над Атлантика. Когато достигнахме бреговете на Португалия и Испания бях учуден да видя огромния поток самолети над Средиземно море. Бяха предимно товарни машини и танкери. Все едно кацахме на летище Дълес по време на час пик. Радиото не млъкваше.”
Слънцето започваше да се издига над Либия и всички екипажи бяха на нокти, очаквайки ренегата управляващ страната да изпрати изтребители, които да ги атакуват. За щастие нищо подобно не се случи, но челната шестица имаше друг проблем.
“Танкера ни информира, че няма да кацнем на предварително планираното летище!” – спомня си майор Пит Хук, поел командването след проблемите на командира на ескадрилата.
“- А къде отиваме? – попитах аз.
- Не можем да Ви кажем – отвърнаха от танкера.
Естествено те нямаше как да обяват целта ни по открит канал. Екипажите започнаха да говорят помежду си за промяната, а аз се опитах да накарам танкера да ни изпрати съобщението по кодираната радиостанция. Това не се получи, тъй като по някаква причина кодираните радиостанции отказваха да работят. После предложих да използваме морзовата азбука – да примигват със светлините за насочване по време на презареждане. И това не проработи, тъй като не успяхме да различим точките от тиретата. В крайна сметка успяхме чрез насочващи въпроси и споменаване на няколко възможности да разберем, че ще кацнем в Дахран. Предадох това на останалите екипажи и всички оператори на въоръжението и системите започнаха да чертаят нови курсове, да смятат необходимото гориво и времето ни на пристигане. Когато набилижхме Египет, предадох водачеството на полковник Еберли, тъй като той беше най-висшият офицер във формацията ни.”
“Когато се приземих,” – спомня си полковник Еберли – “близо до едно от укритията ме посрещна полковник Съмърс, заместник-командирът на 1-во авиокрило. С него беше и полковник Медх ал-Лихаби, който познавах от един семинар. И двамата бяха в защитно облекло, с противогази на кръста. Сторми веднага ме попита:
- Какво правите тук?
Слязох, поздравих Сторми и после ал-Лихаби с традиционната арабска прегръдка. В този момент до нас спря полковник Макбрум и повтори въпроса на Сторми:
- Какво правите тук?
- Не съм сигурен какво точно правим тук, или защо сме тук, но мисля да се разкараме веднага щом презаредим!
Тръгнахме към един камион, но Макбрум ми каза:
- Хей, къде ти е защитното облекло и противогаза?
Измъкнах противогаза си от кабината, след което отидохме в кабинета му и се обадихме на генерал Олсън в Рияд. Той се съгласи, че трябва да се махнем от Дахран, колкото се може по-бързо, тъй като заедно с Ф-15С вече разположени там сме твърде привлекателна цел. В крайна сметка Макбрум ми даде жълта лепяща бележка:
- Ето заповедите ви! Отивате в Тумраит.
- Къде по дяволите е Тумраит? – попитах аз.
- И аз незнам!
Метнахме се обратно в камиона му и се насочихме към стоянката, тъкмо когато последната ни група кацаше. Обиколих всички бегом и им казах да не вадят нищо от личните си вещи, само защитното облекло и да влезят в сградата.”
Капитан Джеф Латас и мл. Лейтенант Ръс Мак са едни от първите, които излитат от Дахран:
“Нямахме никаква представа къде се намира Тумраит. Имахме само координати, които заложихме в инерциалната навигационна система. Нямахме и никаква представа какво точно ни очаква там. Докато летяхме на юг, бяхме учудени, колко откъснато е това място. Нямаше нищо, обсолютно нищо на стотици мили наоколо. На около сто мили от базата се опитах да се свържа с кулата. Отговори някакъв оманец и не успях да разбера и една дума от това, което каза. На около петдесет мили опитах отново и този път глас с британски акцент ми разреши кацане.
Приземихме се – беше хубава дълга писта – и се насочихме към стоянката. Но какво трябваше да правим по-нататък? Нямаше никой освен няколко местни, които ни гледаха от далеч. Тогава се приземи един С-141 и рулира точно до нас. Още двигателите му не бяха спряли, когато започнаха да слизат механиците, които обезопасиха машините.”
Беше ужасно горещо и вятърът беше толкова силен, че когато екипажите започнаха да отварят фанарите, всичките им документи започнаха да хвърчат наоколо. Всички бяха уморени и изпитваха спад на адреналина, което според един от пилотите ги беше превърнало в “шоколадов пудинг”. Капитан Джон Норбек също чувства това:
“Бях скапан! Освен това бях разочарован да бъда на такова изолирано място, при положение, че очаквах да живея в хотел, в центъра на Оман и в близост до кристален плаж. Но около Тумраит нямаше нищо – нито град, нито село, нито следа от цивилизация, само пясък. Всички бяхме определено в меланхолично настроение, след като някой намери автобус и ни откара там където щяхме да сме разквартирувани. Беше просто голям хангар, при това пълен с цистерни. Някой донесе разтегаеми легла и готова храна (MRE). В този момент един тъмен, раздрънкан джип спря до хангара. Един човек слезе от него и се представи като Анди Кюбин, пилот на Ягуар, работещ по договор с Оман. Каза, че тъкмо е разбрал за нащето пристигане и ни попита: “Хей, момчета, искате ли по един Хайнекен?”. В багажника на джипа му имаше две каси бира. Не беше студена – тук нямаха много хладилници – но беше страхотна на вкус и за секунда се превърнахме от меланхолици в щастливци.”.
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 2279
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Bruchpilot » 08 Фев 2019, 18:18

Продължавам с историята на Смолууд. И ако някъде вместо "фут" пише "хут", виновен е само и единствено vassiln :mrgreen:
Изображение
Мисията за първата вечер щеше да се изпълни от голяма ударна група, от двадесет и два Страйк Ийгъла, поддържани от два ЕФ-111. Ийгълите щяха да излетят малко след полунощ, да прелетят до западна Саудитска Арабия, да се срещнат с танкерите, след което да навлезят дълбоко в северозападен Ирак, където щяха да нападнат пет различни бази за съхранение и площадки за изстрелване на ракети “Скъд”. Спазването на графика беше много важно. Трябваше бомбите да достигнат земята точно в 03:05 часа местно време, точно когато и бомбите на Ф-117, Ф-111, и британските Торнадо трябваше да паднат върху целите в Ирак. Командването се надяваше да постигне пълна изненада и да намали заплахата от иракските противовъздушни системи, и изтребители. Планът беше амбициозен, но беше старателно подготвян и преговарян от екипажите много пъти (макар и с малки изменения), и като се изключи нетренирания предварително метод за презареждане, който в последствие щеше да се окаже малък кошмар, беше репетиран няколко пъти от “Ракетите”, и четири от още неопитните екипажи на “Вождовете”.
Брифингът на екипажите трябваше да започне в 21:30 часа местно време и щеше да бъде воден от капитан “Йоги” Айред, командирът на ударната група. Той си спомня:
“Казах само основните неща, тъй като всички знаеха подробностите наизуст. Най-много наблегнах на избягването на заплахите и процедурите по идентификация на въздушни цели. Определено го нямаше обичайното настроение “излизаме и ги разибиваме”. Атмосферата беше сериозна – нямаше я непринудеността, която цареше в мирно време.”
Всички искаха бърза и победоносна война. Беше им писнало да висят в пустинята, в мюсюлманска държава и култура, която всъщност ги мразеше, далеч от близките си, и не бяха в настроение да бъдат милостиви. В края на брифинга, полковник Търнър беше станал и както мнозина си спомняха, беше казал:
“Не поставям под въпрос способностите на никого в тази стая. Зная, че всички ще направите това, което се очаква от Вас и ще го направите добре. Но ще Ви кажа, че моята работа е да доведа обратно в къщи всеки един от Вас, когато всичко това приключи!”.
Неговите думи бяха внимателно изслушани и разбани – той се опитваше да каже, че там няма нищо за което човек да си заслужава да загине. Че всички са професионалисти и че ще си свършат работата, но приоритета е единствено да се завърнат обратно.
В самата мисия те щяха да летят в колона от звена и да се срещнат с ЕФ-111, които щяха да дойдат от друга база. В определени точки над Ирак, формацията щеше да се раздели на по-малки групи по три и пет самолета, които щяха да атакуват целите. Така че след общия брифинг, екипажите се събраха с водачите на звена, които отново разясниха специфичните части от мисията, и четиридесет минути преди определеното време за излитане всички бяха готови.
За много от мъжете това бяха и най – трудните минути. Вътрешно те осъзнаваха, че отиват към ада. Въпреки, че се надяваха да постигнат изненада, малцина мислеха, че наистина ще успеят в това. Ирак имаше съвременна френска информационна мрежа за противовъздушна защита и въпреки, че в брифинга всички твърдяха, че се очаква да преминат границата незабелязани, Законът на Мърфи важеше с пълна сила. “Да, всички сме виждали как подобни страхотни планове се разпадат по време на Ред Флаг или Мейпъл Флаг!”, си мислеха много от членовете на екипажите. Също така планът предвиждаше АУАКС-ите да държат под око въздушното пространство, да предупреждават за въздушни опасности и да насочват самолетите на прикриващите “Албиноси” към тях. Но мъжете бяха скептично настроени и по отношение на това – както един от летците си спомня:
“Винаги можеше да се разчита на това, да се случи някакъв гаф. Например обръкване с честотите или нещо друго. Общо-взето нямахме нищо против ако АУАКС-ът ни предупреждаваше за опасностите, но нямаше да разчитаме на това. А що се отнася до Ф-15С на “Албиносите” – ами предполагахме, че така или иначе някои от бандитите ще преминат през техния “чадър” и че ние ще трябва да се разправяме с тях.”.
Повечето, ако не всички членове на екипажите познаваха страха. Знаеха как гласовете им изведнъж ставаха пискливи, как внезапно не успяваха да си спомнят честота, която са използвали милион пъти, как краката им започваха да треперят на педалите и как понякога само с усилия си спомняха позивната на полета си. Това бяха уроци, които бяха научили отдавна – още инструкторите им бяха искали да ги научат какво значи страх и как се преодолява. Летец, който не осъзнава ясно опасностите е безразсъден и няма голям шанс да оцелее. Така че страха в малки количества беше здравословен и те знаеха как да го контролират. Но големият страх от неизвестното към което се бяха запътили беше нещо различно и ново за всички от тях. И в последните моменти преди да излетят мъжете се подготвяха да го посрещнат и да останат фокусирани върху задачите, които трябваше да изпълнят.
И още първата задача – как да влезят в самолетите се превърщаше в проблем за някои, например един от операторите на въоръжението и системите Дейв Кастило:
“Опитвах се да влезя в самолета, но бях направо претоварен. Имах стандартна жилетка с принадлежности, противогаз, набор за оцеляване, карти и документи за мисията. Бях почти смешен, докато вървях към машината с толкова боклуци окичени по мен. А когато започнах да се качвам в самолета се зачудих въобще къде ще побера всичко това? Сигурно ми отне тридесет минути да се наглася в кабината.”.
Капитан Бил “Муун” Мълнс си спомня какво е почувствал, когато се е качил на самолета:
“Бяхме се упражнавяли за тази мисия много пъти, но с една разлика. Тази първа вечер, самолетите бяха натоварени до дупка. Имахме по два резервоара и дванадесет “Рокай”. Най – плашещото беше, че бяха свалили два от четирите “Сайдуайндъра” за да намалят излетното тегло до осемдесет и един хиляди паунда. Никога преди не бях летял със самолет натоварен до осемдесет и един хиляди паунда и всички бяхме изненадани още на рулирането. Чувствахме постоянно друсане и бяхме доста притеснени, докато не осъзнахме, че голямото тегло беше сплескало леко гумите от едната страна, докато самолетите бяха стояли неподвижни и беше необходимо малко време да заемат отново нормална форма.”.
След излитането дойде време за дългия повече от час полет до западна Саудитска Арабия, където трябваше да се срещнат с танкерите и да заредят с по двадесет и пет хиляди паунда гориво, преди да продължат навътре в Ирак.
Танкерите щяха да летят с вертикална сепарация от по пестотин фута и щяха да изпълнят такъв профил на полета, който постепенно щеше да намалява височината с приближваването към иракската граница за да бъдат по-трудно откривани от вражеските радари и за да могат зареждащите Страйк Ийгъли да бъдат на по-ниска височина преди нахлуването си отвъд границата. Почти всеки летял тази вечер смяташе, че презареждането е било почти толкова опасно, колкото и самата мисия. Капитан Ник Сандуик, който е в едно звено с Йоги Алред и Бил Полоуитцър си спомня:
“Беше си пълно пр***аване – трябваше да пазим радиолъчание още от излитане а и светлините на танкерите бяха изключени. Даже насочващите им светлини. Нямаше луна и летяхме по инструменти, тъй като времето беше лошо. Започвах да получавам вертиго, докато подскачахме нагоре-надолу по време на презареждането.”.
Капитан Джей “К-9” Крейгбаум допълва:
“Самото летене изискваше цялата ни концентрация. Тъмата беше непрогледна и проклетите танкери летяха с изключени светлини. Нищичко! Виждахме ги на радара и се опитахме да ги открием с FLIR-а. Беше напълно идиотска работа. Танкерите бяха буквално обкръжени от въоръжени до зъби самолети и всички имаха притеснения да не бъдат атакувани от вражески изтребители. Нямахме насочващи светлини, не можехме да използваме радиото, борехме се с лостовете на летаргичните ни, натоварени до осемдесет и един хиляди паунда самолети, опитвайки се за останем зад танкерите в лошото време и пълна тъмнина. Беше абсолютен кошмар.”.
Майор Лий Люис, който води звеното от “Вождовете” има и проблема, че не може да намери свободен танкер:
“Ние търсехме с радара и FLIR-а, опитвайки се да различим, кое е танкер и кое друг самолет, тъй като всичко беше пръснато пред нас на различни височини. Поведох групата си към този рояк от самолети, търсейки свободен танкер. Но първия беше “пълен”, вторият също и така продължихме нататък. Започвах да се тревожа, тъй като ако не откриехме свободен танкер или откриехме такъв с не достатъчно гориво, нямаше да стигнем до целта. Но продължавахаме да търсим и най - първият танкер се оказа свободен. Докато и последния от самолетите ми зареди, танкерът вече беше достигнал почти до земята и се насочваше обратно на юг.”.
Деветнадесет самолета пресякоха границата – два от трите самолета в едно от звената бяха получили технически проблеми и на третата машина не беше разрешено да продължи сама.
Бил Полоуитцър, операторът на въоръжението и системите на Додж едно-едно, водачът на звеното, което се беше запътило към най-северната цел:
“След като презаредихме, всички се спуснахме до петстотин фута и започнахме да се тревожим дали ще достигнем целта в точното време. От мен зависеше навигацията да е точна и трябваше да обновявам информацията в инерциалната навигационна система с помощта на радара, който засичаше точки с известни координати. Така че летяхме напред, опитвайки се да си държим очите отворени и когато бяхме на петдесетина мили от границата Йоги каза:
- Мамка му, там някой стреля!
Бяха вертолетите “Апач”, които унищожаваха един от икракските радари за ранно предупреждение, който можеше да ни открие. Удариха го точно навреме и свършиха отлична работа. Всъщност, той беше една от точките с известни координати, която трябваше да използвам, но след като го взривиха, въобще не успях да го засека с радара.
Цареше пълна тъмница, когато преминавахме границата. Никога не бях виждал толкова тъмна нощ – нито от самолета, нито дори на симулатора. После започнахме да преминаваме над пътища и навсякъде имаше превозни средства с включени светлини. Всички дишахме забързано и се надявахме никой от хората отдолу да няма мобилен телефон с който да предупреди, че идваме. Предполагахме, че всички превозни средства са на армията, а ние летяхме само на петстотин фута и вдигахме много шум, така че всеки войник с радио можеше да предаде, че летим над него.
Внезапно получихме съобщение от АУАКС-а:
- Опасност от север, точка “Мани”, 330 на 60, средна височина, курс юг!
Веднага започнах да отклонявам радара натам и да търся контакта. Скоро той откри цел вдясно и по-високо от нас.
- Имам контакт, 30, дясно на 50.
- Имаш ли идентификация? – попита пилотът ми, Йоги.
Така и не успях да потвърдя дали контактът беше вражески, но го набюдавах докато приближи на тридесет мили, след което смени курса и се насочи на север. Отдъхнах си, тъй като прецених, че това е редовен патрул, какъвто бяхме засичали и преди.
Изглеждаше все едно измина цяла вечност да стигнем до целта, въпреки че тя беше само на двадесет и три минути полетно време от границата. Постоянно проверявах екраните, следях горивото, внимавах за въздушни цели. С Йоги летяхме заедно още от времето, когато бяхме на Ф-4 в Германия. Бяхме добри приятели и добър екип. Но се притеснявах – исках да сме над целта в точно определеното време, а навигацията беше моя отговорност. Ако ние бяхме точни, най – вероятно и останалите щяха да са.
Изглежда, че се движехме добре, радарът беше чист, горивото беше точно съгласно изчисленията. Предстоеше ни да прелетим над позиции на армията и да преминем близо до няколко позиции на СА-2. Но радарът продължаваше да бъде чист, нямахме нищо на системата за предупреждание и наближавахме отправната точка, която беше на тридесет и пет мили от целта. Не беше нужно да завиваме за да я картографирам с радара, тъй като маршрута беше съобразен. Ако по някаква причина не можехме да засечем самата цел, можехме да пуснем бомбите и по изчисления от отправната точка, която всъщност представляваше метална ограда на ъгъла на помпената станция до авиобаза Н-1. Предупредих Йоги, че превключвам радара от въздух-въздух към картографиране на терена. Пръво получих картина на 1.3 (бел. – изображение 1.3х1.3 мили), после на 0.67 и след тридесет секунди бях маркирал координатите на отправната точка в компютъра. Проверих курса и системите за контрол на въоръжението за да се уверя, че нашите дванадесет бомби ще бъдат пуснати в необходимата поредност и интервал.
Бяхме на двадесет мили от целта, която беше южно от град Ал Куаим, точно където река Ефрат влиза в Ирак от Сирия. В този момент Йоги зави наляво за да мога да картографирам целта, която сега се падаше от дясно. Обаче качеството се оказа лошо и поисках Йоги да ни качи на хиляда фута. Усилих звука на системата за предупреждение за да не пропусна някой радар и докато се изкачвахме качеството на изображението се подобри – беше “Скъд” базата, която ни трябваше, оградена с метална ограда. Всичко се виждаше идеално на радара, така че увеличих изображението до 0.67 и маркирах целта. Йоги ни насочи към нея и за пръв път се обади по радиото:
- Додж, готови, превключете на зелено!
Не, че беше вероятно, но той искаше да се увери, че никой от звеното няма да забрави да активира въоръжението. От тук нататък погледът ми беше насочен основно навън – проверих от три до девет часа за ракети и пред нас. Бяхме добре, с добра скорост, между триста и петстотин фута височина. Проверих радара за да се уверя, че няма нищо на терена пред нас и отново погледнах навън – абсолютно нищо не се виждаше.
После бомбите започнаха да се откачат. Проверих на екрана дали всички са заминали и за щастие се оказа, че нямаме заклинили. После нашите “Рокай” започнаха да се взривяват. Бяха като блещукащи фойерверки, много впечатляващи. После изведнъж – мамка му! Зенитната артилерия започна да стреля и беше просто невероятно. Изглеждаше като водопад или като вълна над нас. Все едно бяхме в тунел обгърнати от огън. Чак не можех да повярвам. Имаше и ракети, но явно ги бяха пуснали без насочване, тъй като системата за предупреждение мълчеше. За всеки случай пусках диполни отражатели, докато се обръщах назад в кабината. Беше просто изумително! Изглеждаше все едно всичко летеше право към нас и така озаряваше всичко наоколо, че видях ясно самолета на Ник (Додж едно-две) на седем часа, докато завиваше над целта. Но не виждах Додж едно-три.”
Тук разказа продължава К-9, операторът на въоръжението и системите на Додж едно-две:
“Докато наближавахме целта, успях да картографирам добре помпената станция до авиобаза Н-1 и можехме да пуснем бомбите и само въз основа на нея. Но се надявах да получа и добър образ от самата цел. Държахме Йоги (Додж едно-едно) под око докато летяхме. Правехме го по четири начина – с радара, с въздушния ТАКАН, със системата свой-чужд и го виждахме през FLIR-а. Стараехме се държим на шест мили зад него по време на атаката.
Бяхме уплашени, но само колкото да сме нащрек, без да губим концентрация. По едно време започнахме да се чувстваме като на тренировъчен полет – бяхме тренирали в продължение на пет месеца и бяхме на върха на възможностите си. Правехме всичко почти автоматично и трябваше да си напомням, че този път сме в Ирак, в задния двор на Садам, и се опитваха да ни убият.
Достигнахме целта, Ник зави за да я картографирам и видях идеално целия комплекс. Увеличих изображението и го замразих на екрана докато не се убедих, че е достатъчно добро, след което казах на Ник, че съм маркирал целта. Тогава чух Йоги да казва по радиото: “Додж, готови, превключете на зелено!”. Ник вече беше активирал оръжейните системи и се чувствах спокоен. Имахме добро изображение на целта и всичко беше в ръцете на пилота и компютъра.
В следващия момент видях как бомбите на Йоги се взривиха, а секунда по-късно зенитната артилерия започна да стреля. Бяхме на осем мили от целта, вземахме девет за една минута, така че ни оставаха петдесет и пет секунди докато я достигнем. От този момент нататък започнах да чувствам изкривяване на времето.
Зенитната артилерия здравата ни уплаши. Гледах я като хипнотизиран – оранжева и червена каскада, която минаваше над и под нас. Нямах съмнение, че ще ни улучат. Просто чаках да умра, толкова силен беше огънят от земята. Имаше и под, и над нас, а част от снарядите идваха директно към нас и трасиращите снаряди изгаряха миг преди да ни достигнат. Всяка секунда очаквах да ни ударят. Нямах търпение да стигнем до целта и да пуснем бомбите за да можем да маневрираме. Ник направи един малък завой – за него беше доста по-трудно тъй като имаше доста по-добра видимост от мен, но след това държеше самолета абсолютно спокоен, докато не се откачиха бомбите. След това рязко завъртя машината наляво и надолу. Докато пусках диполни отражатели Ник завъртя самолета почти на сто и двадесет градуса и се спусна към земята. Държах се здраво ръмжеейки от претоварването и гледах като омагьосан зенитната артилерия. Беше все едно гледаш кобра изправила се пред теб. Не можех да повярвам колко интезивно стреляха! Снарядите бяха оранжеви и червени, и ги следях с очи за да видя колко бризо са до нас. После видях, че започнаха да стрелят по нещо друго и се завъртях на креслото за да видя къде е Додж едно-три, но всъщносх очаквах да видя единствено голяма огнена топка. Мислех, че ние сме извадили късмет, но друг самолет няма да мине от там незасегнат. Нямаше начин Муун и Рич да се измъкнат!“
“Муун” Мълнис и “Рич” Хорън продължават разказа:
Мълинс: “Докато приближавахме към целта, всичко беше като на тренировъчен полет. Нямаше облаци и видимостта през FLIR-а беше много добра. Виждах две бели точки – двигателите на самолета на Ник и К-9 и се притеснявах единствено за това да спазвам дистанцията спрямо тях.”.
Хорън: “Аз малко се претиснявах, тъй като иракчаните имаха съветски изтребители четвърто поколение и модерни ракети. Не мислех мното за зентитната артилерия.”.
Мълинс: “Рич беше маркирал целта и аз завих към нея, проверявайки курса и разстоянието. Казах на Хорън, че не изглежда зле и може да се измъкнем незабелязани.”.
Хорън: “Чух как Муун каза: “Бомбите на Йоги се взвривиха!” и отвърнах, че ги виждам. На HUD-а се видяха бели проблясъци и самолета на Йоги премина отляво - надясно. После Муун каза: “Ох, оръдия дай ми триста фута!”. Не видях оръдията веднага, но тъй като летяхме на петстотин фута, набрах триста за да не се налага на пилота да си сваля ръката от лостовете на газта.
- Искаш ли да хвърлиш бомбите от кабриране? – попитах аз.
- Не. – само отвърна той и в този момент погледнах навън.
Беше като на четвърти юли. Най – невероятните фойерверки, които някога съм виждал. Дори тези в големите градове са нищо в сравнение.”
Мълинс: “Не се изненадах, когато започнаха да стрелят веднага след като бомбите на Йоги се взривиха – вероятно бяха разбрали, че радарите за ранно предупреждение са били унищожени и бяха нащрек. Но това, което ме изненада беше плътността на огъня. Нищо не ни беше подготвило за това, което виждахме.”.
Хорън: “Мисля, че разузнаването е било по-притеснено от ЗРК-тата и не бяха обърнали достатъчно внимание на зенитната артилерия. Също не ни бяха казали, че Ал Куаим е едно от местата където иракчаните имаха фабрики за химически оръжия. Ако знаехме, щяхме да предположим, че градът е силно защитен.”.
Мълинс: “Наближавахме целта и до този ден незнам как минахме през всичката зенитна артилерия. Когато се спуснахме на триста фута повечето остана над нас – може би не можеха да спуснат оръдията толкова ниско или просто имахме късмет. Направих няколко бързи завоя, първо наляво, после надясно, после се насочих директно към целта, която беше на три мили или двадесет секунди полет.”
Хорън: “За част от секундата всичкия този зенитен огън изглежда красиво, но после реалността те връхлита и осъзнаваш, че само всеки седми снаряд е трасиращ. Така, че всъщност летиш право в стена от метал. Така и не разбрах как не успяха да ни улучат. Нямам думи да опиша колко сериозен беше зенитният огън. Ако сте виждали видеото от нощното небе над Багдад – то е нищо в сравнение с това, което ние видяхме.”.
Мълинс: “Бяхме вече почти над целта и все едно летяхме под мост – зенитният огън образуваше арка над нас. С нетърпение изчаках маркера за пускане да се изравни с този на целта и натиснах бутона. Това беше само за подсигуряване, тъй като всъщност компютъра автоматично освобождаваше бомбите.”.
Хорън: “Точно там където бях положил маркера на целта се виждаше нещо, което много приличаше на готова за изстрелване ракета. Тъкмо преди да освободим бомбите Муун каза: “Мисля, че виждам една!”. По-късно на касетата, ракетата се виждаше ясно. След като бомбите ни паднаха имаше огромна вторична експлозия и решихме, че сме унищожили зареден “Скъд”.
Мълинс: “Сега вече се чудех как да се измъкнем. Реших да направя рязък ляв завой и просто да бягам. Дръпнах лоста, бързо набрах шест и половина “же” и “мърнкащата Бети” веднага започна да крещи, че съм преминал ограничението по претоварване. Погледнах назад и видях как трасиращите снаряди все още летят към нас.”.
Хорън: “Когато пуснахме бомбите още повече оръдия се включиха в стрелбата. Трябваше над целта на направим десен завой след Йоги и Ник, но Муун направи рязък ляв завой със спускане, към земята. В този момент системата за предупреждение показа, че сме захванати от наземен радар и аз погледнах надясно в очакване да видя ракетата. Все повече оръдия започваха да стрелят и Муун вече беше наклонил самолета почти на сто градуса, вместо на не-повече от деветдесет. Той явно не осъзнаваше, че се носехме право към земята!”.
Мълинс: “Нямаше и секунда след като завих, и “мърнкащата Бети” започна да нарежда “ниска височина, ниска височина”. Погледнах през HUD-а и видях как земята се надигна право срещу нас.”
Хорън: “Гледах надясно, на четири или пет часа за ракета, после се обърнах напред, видях земята и само успях да изкрещя: “Внимавай!”. Муун вероятно вече беше осъзнал какво се случва. Изравни крилата на самолета и започна да го извежда от пикиране със седем “же”. Отново започна предупреждение за претоварването и едвам си поех въздух. Бяхме на секунда от това да се ударим в земата. По-късно касетата показа, че сме слезли до деветдесет фута. Почти бяхме напълнили гащите от страх, но нямахме време да го мислим. Все още бяхме посред зенитната стрелба, когато Муун попита “Къде е Ник?”. Погледнах радара, докато Муун направи още един или два по-малки завоя. Казах му да се насочи надясно и в този момент Йоги попита по радиото: “Додж едно-три още ли сте с нас?”. Муун успя само да промълви едно “Да” в отговор, а аз казах добавих по интеркома: “И даже си возим пуснатото в гащите, Йоги!”.
Муун и Хорън не са единствените, които изпитват силен ужас в тази ранна сутрин. На около седемдесет и пет мили южно, капитан Стийп Търнър, командирът на “Ракетите” води четири самолета към бази в непосредствена близост до иракската авиобаза Н-2. Но те използват различна тактика. Около Н-2 има разположени пет установки “Роланд”, които са смъртоносни за самолети летящи на триста или петстотин фута. За да ги избегнат самолетите трябва да летят над десет хиляди хута, но това прави невъзможно използването на бомби “Рокай”, тъй като има опасност взривателите на двеста четиридесет и седемте боеприпаса да не се задейсват от голяма височина или касетите да се отворят прекалено рано, разпилявайки суббоеприпасите, и занижавайки ефекта им. Така че групата на Търнър носи по дванадесет бомби Мк.82, които трябва да пуснат в пикиране, след като групата се изкачеше рязко до двадесет хиляди фута малко преди да достигнат целта. Когато Търнър и неговият оператор на въоръжението и системите “Боунс” Ветцел приближават целта, и започват да се изкачват са изненадани, че не са открити от вражеските радари. Това, че не са отрити се вижда ясно по положенито в което заварват авиобаза Н-2. Търнър си спомня:
“Базата беше осветена като международното летище на Рияд. Можехме просто да пуснем колесника и да кацнем.”.
По време на изкачването Ветцел картографира целта и на двадесет и една хиляди фута Търнър обръща самолета и започва да пикира, следвайки маркера на HUD-а. Междувременно АУАКС-ът отправя предупреждение за вражески самолети западно от точка Мани, която всъщност е летището Н-2, до което непосредствено се намира групата на Търнър. После всичко се случва точно както в Ал Куаим. Секунди след като бомбите на Шеви едно-едно се взривяват, повече от сто зенитни оръдия започват да стрелят към небето. Останалите от Шеви-тата наблюдават с ужас картината и осъзнават, че всъщност виждат само малка част от горешия съмртоносен метал, който лети над целта. Капитаните Мат Ричи и Майк Клутие пикират право във врящия казан и под ъгъла под който се спускат изглежда все едно всеки снаряд се насочва право към кабината, само за да завие рязко встрани миг преди сблъсъка. Клутие си спомня:
“В последствие разузнаването ни потвърди, че около Н-2 е имало сто тридесет и шест зенитни оръдия. Мисля, че до едно стреляха по нас. На всичкото отгоре и системата за предупреждение показваше обезпокоителни сигнали. Тук множеството тренировки се отплатиха. Правиш нещата както обикновено, въпреки всичко което лети около самолета, докато чакаш бомбите да се откачат.”. Следващите над целта са полковник Дейв Ебърли и капитан Том Макинтайър, последвани от капитан Стийв Куаст и майор Сийв Чилтън. Всички успяват да преминат през огъня. Последен, във вече порядъчно разбуденото осинно гнездо, навлиза “задния Чарли”, Шеви едно-пет – капитан Крис Динера и капитан Рино Пелетиър. Динера:
“Стийв Търнър беше на около десет мили пред нас и вероятно шеше всеки момент да пикира към целта, докато ние тепърва започвахме изкачването. Гледката беше невероятна. Под нас минаваше голяма магистрала и всички коли бяха с включени фарове. После далеч на дясно започнаха да просветват светлини и реших, че това са бомбите, които се взривят над Ал Куаим. В същото време Н-2 беше осветена като коледно дърво. Сините светлини на рульожките бяха включени, тези на пистата също, даже “заека” работеше (движещите се светлини пред самото начало на полосата). Въртящия се фар на кулата също се виждаше. Не можех да повярвам на всичко това, но и целта ни се виждаше идеално.”.
Пелетиър: “На двадесет мили от целта завихме за да мога да я картографирам и докато се изкачвахме се занимавах с това. Оказа се лесно, тъй като можех да използвам пистата и няколко укрития в западния край на летището като ориентир за да намеря къде са разположени “Скъдовете”. Направих добра картина на 0.67 и погледнах навън, точно в момента в който бомбите на Стийв се взривяваха. Светлините на летището моментално угаснаха и след секунда или две зенитната артилерия започна да стреля.”.
Динера: “Стреляха отвсякъде, все едно им беше за последно. Никога не бях виждал такова нещо и бях тотално уплашен. Самолета се издигаше и аз леко включвах и изключвах форсажа за да поддържам скоростта точно. Докато гледах навън обаче, забравих, че трябва да изравня и колкото повече се изкачвахме, толкова повече се забавяхме. В един момент се оказахме на тридесет и една хиляди фута с едвам двеста възела. Когато най – сетне погледнах приборите си казах: “Ох, мамка му!”. Почти висяхме точно над летището.”.
Пелетиър: “Когато маркирах целта, работата ми общо-взето приключи, така че докато се изкачвахме се въртях на креслото и проверявах зад нас, тъй като не исках да получим ракета в задника. Чудех се от къде за бога има толкова оръдия в Ирак? Буквално можеше да се върви по снарядите, толкова гъст беше огъня. Тогава чух Крис да казва:
- Ох, мамка му! Скоростта ни е едвам двеста възела!
- Натисни носа, но не пускай форсажа! – отговорих бързо.
Изпаднах в ужас, тъй като при тази ниска скорост нямаше как да маневрираме за да избегнем ракети. Толкова високо обаче опасността не идваше, както си мислехме през цялото време, от “Роланд”, а от СА-2, която беше до летището.”.
Динера: “Докато свалях носа, АУАКС-ът съобщи за вражески самолети на двадесет мили западно от точка Мани, което означаваше практически до нас. Рино каза, че сигурно ще ни причинят проблеми при оттеглянето, но за сега ги игнорирахме, тъй като и двамата бяхме твърде заети. Вече се снижавахме и се вторачих през стъклото пред нас – навсякъде имаше трасиращи снаряди. Тези на земята явно бяха страшно ядосани. Започнах да се провирам между струите оранжеви и червени топки за голф, докато не пуснах бомбите. Те се откачиха и започнах голям сто и тридесет градусов завой на изток, снижавайки се. В този момент ни захвана и СА-2. Летяхме с шестстотин възела, пикирайки с около двадесет градуса и точно тогава се включиха предупредителни светлини – радара за следене на терена беше отказал. Помислих си: “Супер, само това ни трябваше!”. Започнах да гледам през FLIR-а земята за да изравня навреме. На всичкото отгоре АУАКС-ът ни съобщи, че ни преследва бандит.”.
Пелетиър: “АУАКС-ът ни предупреди:
- Шеви едно-пет зад Вас има МиГ-23, който Ви преследва!
Движехме се с около петстотин и шестдесет възела на около петстотин фута. Предложих на Крис да слезем на триста и той се съгласи. Набрах триста и точно в този момент системата за предупреждение се обади с висок пищящ звук. Погледнах екрана и видях, че МиГ-а е точно на шест часа. Кутрето ми беше на бутона за диполните отражатели, веднага го натиснах и звукът изчезна. Погледнах назад и в този момент отново получих предупредителен тон. Върнах очи към екрана на системата за предупреждение и този път МиГ-ът беше на пет часа, на около десет – петнадесет мили. Пуснах още отражатели и предупреждението отново изчезна. Знаех какво се случва – диполните отражатели скапваха захвата му. Повторихме играта още няколко пъти и накрая МиГ-ът изчезна – или се отказа или свърши горивото. С прибрани назад криле и на форсаж беше имал шанс да ни настигне, но това щеше да му коства много гориво. И освен това радарът на 23-ката имаше проблеми с цели ниско над земята, така че вероятно на триста фута нямаше от какво да се притеснявяме. Обаче МиГ-29 бяха друга бира – те нямаха проблеми да обстрелват цели на малка височина, а точно сега два идваха право срещу нашите оттеглящи се на юг самолети.”.
Звеното “Файърбърд” са начело на колоната завръщащи се самолети и те са първите, които се срещат с иракските МиГ-29. Капитаните Марк Стивънс и Кевин Томпсън проверяват контактите със системата свой-чужд и потвърждават, че срещу тях на един часа и двадесет и пет мили разстояние има вражески самолет. Томпсън продължава историята:
“Не си спомням АУАКС-ът въобще да ни е предупреждавал. Но ние идентифицирахме самолета като вражески. Беше МиГ-29 с курс насрещен на нашия, на четири хиляди и пестотин фута и със скорост от четиристотин възела. Марк имаше проблеми със Сайдуайндърите но в крайна сметка успя да изстреля една от десния пилон. Изкачвахме се леко докато стреляхме, но след като ракетата излетя, явно не откри целта си или получи повреда. Завъртя се практически над нас, прескочи ни и се заби в пясъка на около осем или девет часа. Точно в този момент Файърбърд три-три се обади по радиото, че е идентифицирал самолета като приятелски. Това моментално ни обърка и бандитът се размина с нас от дясната ни страна. Беше на по-малко от три хиляди фута и на FLIR-а ясно видях двата му вертикални стабилизатора.”.
Капитан Рич Крендъл и майор Ал Гейл са точно зад Стивънс и Томпсън и се опитват да идентифицират целта, когато те изстрелват своята ракета. Крендъл си спомня:
“Всъщност Файърбърд три-едно първо бяха открили един МиГ-29 над летището в Мудайсис но той кацаше и когато намали скоростта си до седемдесет възела изчезна от радара. После ние открихме друг, който се насочваше на север и докато го следвахме, групата на Търнър премина около нас – три или четири самолета. Това ни изплаши здравата, тъй като бяха доста близо. После АУАКС-ът съобщи за за нашия бандит и ни предупреди, че завива към нас. Кевин го захвана, а Марк съобщи, че го атакуват. После чух “Фокс две” и видях светлината, но не осъзнавах, че това е Сайдуайндъра на Марк и Кевин. Стори ми се, че всъщност МиГ-ът стреля по тях. В същото време Ал захваща същия самолет и ми казва:
- Бандит е!
- Провери ли със системата? – отвърнах.
- Да, проверих го!
- Провери го пак!
Не исках да стрелям по приятелски самолет. Исках да съм сигурен. Точно тогава видях проблясък и забелязах самолет идващ леко от мое ляво – надясно. Когато приближи на четири или пет мили се издигнах към него. Беше на четири хиляди и двеста фута и със скорост от триста и петдесет възела. Дръпнах рязко още нагоре и “мърнкащата Бети” ни съобщи, че съм претоварил прекалено самолета. Всъщност една от бомбите ни не се беше откачила, но разбрах това по-късно. Избрах един Сайдуайндър и освободих главата за насочване. Обаче забравих да предупредя Ал какво точно правя – нещата бяха доста напрегнати и той ми крещеше: “Какво за бога правиш?”. Точно в този момент изоставях сигурността, която ни носеше ниската височина и се изкачвах там, където можеха да ни засекат. Но не отговорих на Ал, тъй като правех всичко възможно да стрелям по този тип! Обаче обърхах бутоните. Когато засечем бандит и освободим главата на ракетата, тя се насочва от радара. Но за да сме сигурни, че е открила цел, трябва да потвърдим, че ракетата ни дава и аудио сигнал. Е, аз бях забравил да увелича звука и не чувах никакъв аудио сигнал. Докато се мотаех с изстрела бандитът ни приближи до толкова, че нямаше как да стрелям. Беше пълен провал в комуникацията между членовете на екипажа, тъй като се оказа, че Ал отзад е чувал идеално звуковия сигнал от ракетата. Ако беше знаел какво се опитвам да направя, можеше да ми извика: “Стреляй, стреляй!”. Както и да е, минах съвсем близо под МиГ-а и го виждах идеално на FLIR-а. Беше на по-малко от петстотин фута от нас.”.
Капитан Джеф Латас и мл. лейтенат Ръс “Смак” Мак са точно зад Крендъл и Гейл, и продължават историята. Латас:
“Видяхме пуска на Сайдуайндъра на Марк и забелязахме, че ракетата отива в ляво, докато целта беше отдяно. Но точно тогава изведнъж получих приятелска идентификация за самолета идващ към нас. Казах по радиото:
- Опознат като приятелски!
- Опознаването е грешно! – отвърна Кевин Томпсън.
Но аз бях само на деветдесет и осем процента сигурен, че опознаването е грешно.”
Мак: “Проблемът беше, че Файърбърд три-едно беше прекалено близо до МиГ-а и радарът имаше проблеми да ги различи. Системата свой-чужд казваше “враг”, но не бяха изпълнени всичките критерии, при които се разрешаваше откриване на огън. Имахме ясен сигнал от Сайдуайндъра и можехме да го свалим.”.
Латас: “Неможехме да стреляме по този тип, а вече беше само на около две и половина мили от нас. После видях как той пусна ракета. Гледах право към черното небе и видях ясна светеща следа, която после се превърна в точка и сякаш изчезна надолу. В началото си помислих, че идва право към нас. Натиснах носа рязко надолу, много агресивно. А бяхме едвам на триста фута и в следващия момент се усетих: “Ще се ударим в земята!”. Всичко това стана за части от секундата.”.
Мак: “Когато с периферното си зрение видях отблясъка, всъщност гледах надолу, към радара. В следващия момент главата ми се удари във фанара от негативното претоварване. Мисля, че изкрещях: “Нагоре, идиот такъв!”.
Латас: “Натиснах носа надолу и почти веднага осъзнах, че не мога да правя такива маневри на триста фута. “Мрънкащата Бети” лаеше за ниската височина и аз дръпнах лоста рязко към мен. В този момент Смак изотзад също ми изкрещя да вдигна носа – сигурно от вече положителното претоварване не можеше да вдигне глава и да види, че вече се изкачвахме. На всичкото отгоре “мърнкащата Бети” започна пак да врещи, този път, че съм преминал ограничението по претоварване на самолета. Започнах да губя пространствена ориентация и чувствах, че всъщност дърпам към земята. Бях почти сигурен, че това не беше вярно, но през нощта беше лесно да се объркаш. Ракетата вече беше преминала над фанара, а МиГ-ът в дясно от нас. Сърцето ми сигурно биеше с поне петстотин удара в минута от всичкия този адреналин. Изравних самолета на хиляда фута, после се спуснах внимателно обратно на триста и погледнах на единия от екраните предупрежденията за претоварването. Бях преминал ограниченията и по негативно и по позитивно претоварване по време на маневрите.”.
Мак: “В главите ни беше набито, че всяка една манера с отрицателно претоварване на триста фута води до катастрофа. Беше автоматично – ще умреш ако почувстваш негативно претоварване толкова ниско. Онази вечер бях сигурен, че съм мъртъв, тъй като летяхме поне с петстотин и петдесет възела. Това беше момента, в който осъзнах, че работата ни всъщност е смъртоносна.”.
Капитаните Динера и Пелетиър, които току – що бяха избягали от МиГ-23 бяха следващите, които виждат ’29-ката да преминава покрай колоната от самолети. Динера продължава историята:
“След като този тип стреля по Джеф и Ръс, Рино работаше с радара и системата свой-чужд. Видя нещо в дясната част на екрана, което не отговаряше като приятелски самолет и го захвана. МиГ-ът беше на две мили от нас, на два часа и завиваше към нас за да ни прихване. И двамата погледнахме навън, готови да избегнем ракета, тъй като този тип се приближаваше много бързо. После огромна експлозия изригна точно на два часа, на около миля пред нас. МиГ-ът се беше ударил в земята. Видях я идеално и си отдъхнахме. Излглежда се беше опитал да слезе под нашата височина за да стреля изотдолу, но се беше спуснал на височина на която никога преди не беше летял. А ние бяхме на двеста фута. Беше абсолютно тъмно и най – вероятно пилотът просто е бил претоварен, и въобще не е разбрал какво се случва. Иракчаните не тренираха на подобни височини нощем.”.
Капитаните Мат Ричи и Майк “Клуте” Клутие, са пред Динера и Пелетиър, и друг МиГ-29 се насочва към тях.
Ричи: “Имахме контакт, който летеше точно срещу нас покрай колоната оттеглящи се самолети и го захванахме. Но правилата ни за откриване на огън без визуално опознаване изискваха да го проверим със системата свой-чужд и да се уверим, че е над максималната височина определена за нашта група, която беше четири хиляди фута. Вече беше съвсем близо до нас, но все още не бях сигурен – системата ни беше нова и понякога даваше грешна идентификация. Казах на Клуте да направи нова идентификация – не исках да стрелям по някой глупав младши лейтенант в Ф-15С, който се беше загубил. Отново започнахме процедурата по идентификация и преди да я приключим видяхме как се изравни с нас. Помсилихме си “Майната му!” – не мислехме, че ни е видял въобще а и нямахме индикации от системата за предупреждение. Вероятно си нямаше и представа къде сме, и толкова ниско можехме да му избягаме, тъй като едва ли щеше да му стигне горивото да ни настигне отново. Казах на Клуте да набере по-ниска височина на радара за следене на терена и тъкмо докато той правеше това МиГ-ът изведнъж се взриви, точно на три часа. Беше на не повече от три мили. Образува се красива симетрична огнена топка, която бавно започна да пада, докато не се удари вземята и не предизвика втори взрив, който разпръсна останки из пустинята.”.
Екипажите зад Ричи и Клутие също виждат експлозията. Бил Полоуицър е най-близо до нея и вижда как вражеският самолет пада към земята в плосък свредел след като е улучен. Капитан Дейвид Кастило, в друг самолет, вижда втората експлозия на земята.
Най – отзад в колоната, капитаните Мълинс и Хорън, които някак си бяха успели да се измъкнат то зенитната артилерия над целта си в Ал Куаим, сега се потят здравата, тъй като друг МиГ се приближава право към тях. Хорън си спомня:
“Додж едно-едно го беше следял, после Поло (операторът на въоръжението и системите на Додж едно-едно) беше съобщил, че е изчезнал от екрана. После Ник, пилотът на Додж едно-две, направи същото съобщение. Ние се обадихме, че идва към нас и го захванахме. Той направи рязка защитна маневра, после пак зави на предишния си курс. Беше на десетина мили и нямаше как да стреляме по него. Тази вечер нямахме ракети Спароу, така че щеше да се наложи да го преследваме. Скоро обаче той се отделечи на петнадесет мили и тъй като вече не представляваше опасност за нас, решихме да го оставим на някой друг. Би трябвало към нас да се приближава група от шестнадесет Ф-15С за да поеме МиГ-овете и си спомням, че изкоментирах: “Къде по дяволите са тези “Албиноси”? Пращайте кавалерията!”. И двамата се чувствахме все така едно сме избегнали куршум, когато се измъкнахме от зенитната артилерия, а сега ни преследваха и иракски МиГ-ове. Петнадесет секунди след като казах това, видях ракети във въздуха. “Албиносите” бяха започнали да стрелят.”.
Майор Робърт Грейтър е водач на четворка Ф-15С е един от “Албиносите”, които бързат на помощ и продължава историята:
“Бяхме южно от границата, ниско, за да не ни видят иракчаните на радарите си. Трябваше да пресечем границата в 03:08 часа местно време и да почистим зоната около Мудайсис от вражески самолети. Докато чакахме всички почти се подмокрихме. Никога преди не съм бил толкова уплашен в самолета. Летяхме по инструменти, подскачайки в гъстите облаци и трябваше да презаредим от танкери, които бяха с изключени светлини. Поглеждайки назад се чудя как въобще сме успели да се справим.
Заредихме и влязохме в зоната на изчакване, на около четиристотин или петстотин хута над земята. В този момент командирът на мисията забеляза повишаващата се активност около завръщащите се Ф-15Е и ни насочи на север малко по-рано – няколко минути след три часа местно време. Веднага започнахме да се изкачваме към тридесет хиляди фута, с курс на север и засякохме 29-ки около авиобаза Ал Асад, и северно от Мудайсис, което беше северната част от сектора на моята четворка. Първо видях как 29-ките гонеха нашите Ф-15Е. Тях ги виждах идеално обозначени от системата свой-чужд – беше колона от самолети четиридесет или петдесет мили дълга и челото й беше на около петдесет мили от нас. Имах идеална картина на радара, но не можех да направя нищо от толкова далеч. После капитан Рик Толини, който беше от другото звено започна да преследва бандитите, тъй като беше само на тридесет мили от тях. Преди аз да успея да се доближа достатъчно видях, че от Мудайсис излитат още бандити. Бяха на около десет мили южно от колоната Ф-15Е. Първо се появи един, после още два. Бяха Мираж Ф-1, но това го разбрах в последствие. Излетяха с курс на северозапад и докато първия правеше ляв завой се озова на около двадесет и пет мили от носа ми. С воденият ми мл. лейтенант Скот Мау започнахме да се спускаме и да си разпределяме целите. Първия контакт беше на четири хиляди фута и АУАКС потвърди, че е бандит. Той продължаваше да завива спокойно наляво и в крайна сметка зае курс сто и шестдесет. Би трябвало системата му за предупреждение да е показала излъчването от моя радар, но аз излязох от захват, тъй като разстоянието още беше над двадесет мили и захвананах втория бандит, който беше на три мили зад първия. Той летеше на северозапад, после също направи бавен ляв завой. Започнах да се вълнувам и захванах отново първия Мираж – вече беше на шестнадесет мили от мен и се изкачваше към шест хиляди фута. Аз бях на двадесет и девет хиляди с нос насочен надолу и отново поисках от АУАКС-а да потвърди, че целта е вражеска. Знаех, че Ф-15Е бяха там долу и се притеснявах от приятелски огън. Но целта ми се изкачи над четири хиляди фута, което беше максималната височина отредена за Страйк Ийгълите и аз отново го проверих със системата свой-чужд. Получих индикация за разрешена стрелба на HUD-а и ракетата беше готова. Бях убеден, че самолета пред мен е бандит. Целия процес по идентификация отне двадесет или тридесет секунди, докато се спусках бързо. Реших да стрелям, натиснах носа още надолу и пуснах ракетата. Отне й около секунда и половина за да се откачи и в същия момент в който усетих тласъка, чух запалването на ракетния двигател. Не трябваше да го гледам, тъй като нощем това водеше до временна слепота, но естествено се вторачих в него докато излизаше изпод дясното крило и видях, че ракетата се насочва добре. Все още се спусках бързо и направих защитна маневра против евентуална ракета изстреляна от бандита. Изгубих от поглед моята ракета и се концентрирах върху радара, за да не изгубя целта. В този момент ракетата ми се взриви, точно на два часа. Получи се голяма огнена топка, която бавно се издължи в небето. Напомняше на огнехвъргачка – дълъг пламък, осветяващ летящи метални парчета. Беше малко странно, тъй като нямаше никакъв шум. Бандитът беше на седемнадесет мили от Мудайсис, на около седем хиляди фута, когато ракетата го улучи. Аз бях на шестнадесет хиляди фута и превключих радара на режим “авто-оръдие”, в който той гледа право пред самолета и захваща автоматично първата попаднала цел. Търсех втория бандит, а Скот Мау гонеше третия. Погледнах през рамо, после пак напред и три или четири секунди по-късно вторият бандит се удари в земята точно на един часа, на около три мили от мен. Не мога да съм сигурен, но когато първия път го захванах, би трябвало да е получил предупреждение. Вероятно се беше опитал да избяга на малка височина. После беше видял как водачът му се взривява, беше се паникьосал и при някаква маневра се беше ударил в земята. Поставете се на неговото място – вероятно тъкмо е бил събуден от тревогата и е излетял в нощта без да има FLIR, така че не беше видял нищо до момента, в който водачът му не се беше взривил. Не би било много трудно да се дезориентира и да се вреже в земята.
По същото време Скот Мау беше захванал третия бандит и го преследваше, но аз го извиках обратно във формация. Е-тата все още бяха северно от Мудайсис и трябваше да сме наблизо за да им помогнем, ако още вражески самолети ги изненадат.”.
За щастие Страйк Ийгълите не срещат повече врагове. Трите самолета излитащи от Мудайсис са последните за тази вечер. Но все още други изненади са пред тях. След като преминават границата, започват да включват навигационните си светлини. Капитан Дейвид Кастило си спомня:
“Беше все едно изведнъж се озовахме на коледно дърво. В един момент се зачудих къде са били всичките тези самолети преди петнадесет минути? Докато се оттегляхме не видяхме никого, а сега изведнъж с изненада установих, колко близо сме били един до друг.”.
Файърбърд три-две, с екипаж Крендъл и Гейл имат проблем с неоткачила се бомба и с Файърбърд три-едно като ескорт се отправят към пустинята, където да я изхвърлят аварийно. Файърбърд три-три с екипаж Джеф Латас и Ръс Мак са първите, които кацат обратно в базата. Латас:
“Тъй като бях преминал ограниченията по претоварване на самолета по време на онази глупава маневра за избягване на ракетата, не направихме “гореща” зарядка, а направо се отправихме към стоянката. Беше пет или шест часа сутринта и Ф-16 се подготвяха за излитане. Рулирахме точно пред техния ред и всичките пилоти, и техници ни гледаха усмихнати, махаха ни, и вдигаха палци. Беше много удовлетворяващо и самите ние бяхме усмихнати до уши, ако и все още да бяхме разтърсени от преживяното.”.
Капитан Джим “Буумър” Хенри и капитан Ранди “Р-2” Робъртс са прекарали нощта в готовност да заменят някой самолет в случай на отказ. За тях нощта е била отегчителна, но това се променя когато пристига Латас. Буумър си спомня:
“Видяхме ги как се прибират на сутринта и незнам дали някога ще изпитам отново такъв прилив на емоции. Начина по който се почувствах, когато видях самолетите да се завръщат и всички да ги приветстват, ръкомахайки, и развявайки флагове е едно от най – добрите преживявания в живота ми.”.
Екипажите са още под въздействието на адреналина, когато слизат от самолетите си и преминават през привестващата ги тълпа. Още повече се радваха на новината, че всички самолети са се измъкнали. Нямаше специален дебрифинг, но екипажите се събраха неформално и обсъдиха видеозаписите от своите полети. След спокойна закуска те се отправиха към платактите си и бавно насочиха мислите си към не толкова приятни неща. Крейгбаум си спомня:
“Отиваш на някое тихо място и изведнъж осъзнаваш какъв голям късметлия си бил да оцелееш. А знаеш, че ще трябва да се връщаш пак и пак, и че в крайна сметка е въпрос на време. Знаеш колко си уязвим и ужасът те обгръща. Все още не си свикнал да живееш с този страх и след тази първа мисия се чувствах просто ужасно.”.
През тази първа нощ Страйк Ийгълите наистина изваждат късмет. Но сами в своите палатки екипажите се измъчват от мисли, които са спохождали поколения летци пред тях. Да, бяха оцеляли по време на първата си битка. Но кампанията тепърва предстои, ще има още мисии, вероятно още много. А късметът е изменчив – днес го имаш, утре не. И ако продължаваш да играеш при тези залози, рано или късно ще загубиш. Отрезвяващи мисли. И неприятни, точно преди лягане. Но като всички летци от поколенията преди тях и екипажите на Страйк Ийгълите накрая заспиват. А когато се събудят ще продължат с мрачна решителност да изпълняват задачите си. Следващата нощ пак щяха да навлязат в черното и опасно небе над Ирак. И всички щяха да знаят, че няма как оново да извадят късмет.
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Amazon
Модератор
Мнения: 6894
Регистриран на: 20 Юли 2016, 02:00
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Amazon » 08 Фев 2019, 20:04

Жив да си Пилот! Запазвам си място за първият коментар. Има толкова много интересни моменти, после ще споделя какво най-много ми е направило впечатление.

Аватар
Amazon
Модератор
Мнения: 6894
Регистриран на: 20 Юли 2016, 02:00
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Amazon » 17 Фев 2019, 17:55

Горното четиво е изключително интересно за някой като мен, който дълго се е интересувал от темата.

Например унищожаването на иракските обзорни радари и то непосредствено преди навлизането на ударните самилети. Било е малък кошмар. Апачитата са летели толкова ниско и то през ноща, че навигационните им системи не са могли да се справят с намиране на целта. За това ги е водел, ако не се лъжа флотски тежък хеликоптер. Всеки Апач е имал главна цел елемент от радарните установки и като второстепенна главната цел на колегата си в дясно от него (атакували са на широк фронт в редица).

Не знам каква организация и обучение са нужни, за да се претвори в практика цялата тази простотия и да се синхронизират няколко типа войски на такава огромна територия. Всички знаем знае колко бързо и колко болезнено такива сложни планове отиват у киреча. А тук имаме успех!

Изненадаха ме и възможностите на радара на F-15E. Разпознаване на типови структури на летище от десетки километри? Привързване към помпена станция в движение? Разделителна способност на радара 0.67 метра?

А за това как оператора на системите на F-15E, може да замрази "картината" на наземната обстанбовка, за да може атаката по наземните цели да продължи, докато радара вече търси въздушни цели, го бях чел, но не вярвах наистина че е възможно.

Да добавим към горното и компютърната и инерциалната системи. Ако сумираме операцията какво имаме? Ами имаме Гефест, който обаче работи. Имаме автоматично бомбопускане на неуправляеми боеприпаси, които уцелват!

И всичко това 1990-та?!? За пореден път се радвам, че Студената Война не прерастна в гореща. Изоставането на СССР и клиентски сателити през 90-те вече е било все едно да се бият войски от ПСВ срещу такива от ВСВ. С някой изключения, които нямаше да повлияят на общата картинка.

П.П: Отново благодаря на Пилот за прекрасният прозорец към реалността който ни отваря. Едно е да си чешем езиците и да робуваме на стереотипи, като "некадърните араби", а съвсем друго е да се докоснеш до реалността.

Аватар
Amazon
Модератор
Мнения: 6894
Регистриран на: 20 Юли 2016, 02:00
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Amazon » 17 Фев 2019, 19:49

Сега отново препрочетох втората част, в частта с въздушната битка и не искам да съм на мястото на тези пилоти. Толкова е тънка разликата, между това дали ще оцелееш, или се трансформираш в огнен кълбо.

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 2279
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Bruchpilot » 17 Фев 2019, 20:59

Amazon написа:
17 Фев 2019, 17:55
Разделителна способност на радара 0.67 метра?
Не, разделителната способност не е била 0.67 метра, а резолюцията на цялата "картина" от радара е била 0.67 на 0.67 мили, сиреч 1240 на 1240 метра. За останалото да, никак не е зле за онези години. Когато в хода на бойните действия им добавят контейнерите и бомбите с лазрено насочване вече става много сериозна работа.
Аз лично съм учуден от бързите реакции на иракчаните. Явно не са били неадекватни.
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Hawkeye
Редовен потребител
Мнения: 155
Регистриран на: 01 Окт 2016, 10:57
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Hawkeye » 17 Фев 2019, 23:53

Благодаря много за поста пилот. Иначе мен ме остави с чуството на тотален хаос и объркване. В тъмното, ниско на близки разстояния, направо нямаше да се учудя ако имаше свален от приятелски огън. Просто не очаквах да е чаак толкова объркваща ситуацията. А представяте ли си ако беше станала патакламата със СССР. В небето над Германия щеше да е тотално мазало с количеството самолети и ЗРК.

Кухулин
Редовен потребител
Мнения: 3190
Регистриран на: 04 Мар 2017, 11:53
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Кухулин » 18 Фев 2019, 08:03

Hawkeye написа:
17 Фев 2019, 23:53
А представяте ли си ако беше станала патакламата със СССР. В небето над Германия щеше да е тотално мазало с количеството самолети и ЗРК.
Имаше една руска книжка на тая тема. Много забавна :D

ПП "Цена ошибки" - http://samlib.ru/g/gribanow_r_b/1.shtml

Centurionus
Редовен потребител
Мнения: 277
Регистриран на: 15 Дек 2016, 20:53
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Centurionus » 18 Фев 2019, 08:52

Освен ,че са увлекателни и интересни тези спомени ясно показват колко много неизвестни могат да объркат всяка мисия всеки екипаж колкото и добре да е подготвен . Много ясно опровержение за прекалено вярващите на симулатори .
Ти верно си голямо менте! Най безполезният трол и лъжец във форума си!
За кого ли се отнася ? :?:

Аватар
Amazon
Модератор
Мнения: 6894
Регистриран на: 20 Юли 2016, 02:00
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Amazon » 18 Фев 2019, 09:10

Centurionus написа:
18 Фев 2019, 08:52
Освен ,че са увлекателни и интересни тези спомени ясно показват колко много неизвестни могат да объркат всяка мисия всеки екипаж колкото и добре да е подготвен . Много ясно опровержение за прекалено вярващите на симулатори .
Показват също, как добрата подготовка може да сведе до приемливо ниво, грешките при стресова ситуация.

Колкото до военните симулации, те все пак се създават на база съществуващи конфликти. Хората, които ги създават и тестват, са чели за тези конфликти повече дори от нас. За това им плащат. С това си хранят семействата. И са създали още един инструмент, който да направи от модерната армия, по-ефективна машина.

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 2279
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Bruchpilot » 18 Фев 2019, 10:48

Hawkeye написа:
17 Фев 2019, 23:53
Благодаря много за поста пилот. Иначе мен ме остави с чуството на тотален хаос и объркване. В тъмното, ниско на близки разстояния, направо нямаше да се учудя ако имаше свален от приятелски огън. Просто не очаквах да е чаак толкова объркваща ситуацията. А представяте ли си ако беше станала патакламата със СССР. В небето над Германия щеше да е тотално мазало с количеството самолети и ЗРК.
Да, наистина е хаос. Въпреки, че в конкретния случай проблема се задълбочава от липсата на AIM-7 на самолетите. Но пък показва колко важно е спазването на параметрите за откриване на огън и идентификация.
Centurionus написа:
18 Фев 2019, 08:52
Освен ,че са увлекателни и интересни тези спомени ясно показват колко много неизвестни могат да объркат всяка мисия всеки екипаж колкото и добре да е подготвен. Много ясно опровержение за прекалено вярващите на симулатори.
Тук и аз ще ти опонирам - издънки бол, почти всеки път :D
П.С. Амазон, пропуснах да спомена, че всъщност официално обявената разделителна способност на радара е била 2-3 метра. Но с уговорката, че когато е писана книгата още е бил секретен ;)
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Sharana
Редовен потребител
Мнения: 2150
Регистриран на: 22 Юли 2016, 00:38
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Sharana » 18 Фев 2019, 11:10

2-3 метра при картографиране на много конкретна зона. След Desert Storm се захващат сериозно да повишават резолюцията, но под метър не могат да я докарат и то само в зона даже под километър на километър беше при добър ъгъл (тоест не директно пред самолета, лети на зиг-заг, за да картографира) - без АФАР толкоз.. По добрата разделителна способност и то на по-голяма зона се постигала само с АФАР вече.

Аватар
piston
Редовен потребител
Мнения: 3358
Регистриран на: 31 Юли 2016, 12:27
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от piston » 18 Фев 2019, 19:04

Sharana написа:
18 Фев 2019, 11:10
2-3 метра при картографиране на много конкретна зона. След Desert Storm се захващат сериозно да повишават резолюцията, но под метър не могат да я докарат и то само в зона даже под километър на километър беше при добър ъгъл (тоест не директно пред самолета, лети на зиг-заг, за да картографира) - без АФАР толкоз.. По добрата разделителна способност и то на по-голяма зона се постигала само с АФАР вече.
Хм, защо АФАР-а да е фактор>?
Русия е страна, която винаги се е гордяла с бъдещите си научно-технически постижения. :lol:

Аватар
piston
Редовен потребител
Мнения: 3358
Регистриран на: 31 Юли 2016, 12:27
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от piston » 18 Фев 2019, 19:07

Благодаря на Пилот!

Доста е тегаво да превеждаш... ;)

Интересно ми беше това с касетките - по време на коледните бомбардировки на Ханой за някои цели би било по-добре да се ползват точно те, но явно не са били подходящи чисто технически... Трябва да ровна по въпроса!
Русия е страна, която винаги се е гордяла с бъдещите си научно-технически постижения. :lol:

Аватар
Sharana
Редовен потребител
Мнения: 2150
Регистриран на: 22 Юли 2016, 00:38
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Sharana » 18 Фев 2019, 19:57

piston написа:
18 Фев 2019, 19:04
Хм, защо АФАР-а да е фактор>?
Колкото по-висока резолюция гониш, толкова по-тънък лъч трябва да създадеш. АФАРа го може, защото няма да фокусира всичко към една точка с широк лъч, а отделни модули или групи модули ще образуват множество тънки лъчи, които гледат в отделни точки и после ще се сглоби картината (което позволява висока разделителна способност в голяма зона, а не само в нещо като километър на километър). Всичко е много по-сложно разбира се и зависи от много неща (разделителната способност), но това е основната разлика, която позволява доста по-висока разделителна способност при радарите с АФАР. Другото си е обработката на сигналите, bandwidth и тн, което не е задължително свързано с АФАР - просто новите радари вече се правят само с АФАР.

Аватар
Archer
Редовен потребител
Мнения: 2603
Регистриран на: 24 Юли 2016, 00:04
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Archer » 18 Фев 2019, 20:03

За това ги е водел, ако не се лъжа флотски тежък хеликоптер
CH-53 с радар и GPS, иначе най ефективния самолет по онова време срещу танкове се оказа . . F-111.
Друг любопитен факт е, че на F-16 им е било буквално забранено да действат по въздушни цели.
F-15C са били с приоритета по въздух въздух F-16 само въздух земя.
Имаше и една любопитна мисия в която два F-18 изпълняват мисия въздух земя, мяркат два МиГ'а свалят ги и си продължават. Другото е един хеликоптер свален с GBU от F-15E.

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 2279
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Bruchpilot » 18 Фев 2019, 20:14

piston написа:
18 Фев 2019, 19:07
Доста е тегаво да превеждаш... ;)
Интересно ми беше това с касетките - по време на коледните бомбардировки на Ханой за някои цели би било по-добре да се ползват точно те, но явно не са били подходящи чисто технически... Трябва да ровна по въпроса!
Да, този път превода ми се увидя - то един, че друг, че трети, че после разказ от трето лице...
За касетите - предполагам е възможно и целта им да е била малко по-различно устроена от останалите.
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Hawkeye
Редовен потребител
Мнения: 155
Регистриран на: 01 Окт 2016, 10:57
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Hawkeye » 18 Фев 2019, 20:51

Centurionus написа:
18 Фев 2019, 08:52
Освен ,че са увлекателни и интересни тези спомени ясно показват колко много неизвестни могат да объркат всяка мисия всеки екипаж колкото и добре да е подготвен . Много ясно опровержение за прекалено вярващите на симулатори .
Не разбирам какъв точно ти е аргумента против симулациите. Ако е "Симулацията никога не отговаря 100% на реалния свят", то това е невалиден аргумент. Ако моделираш една реална система 1 към 1 симулациите няма да ти донесат никакви нови знания, защото системата ще остане също толкова сложна колкото в реалния свят. Моделирането има за цел из начало да опрости дадена система в разумни граници, за да може да сме в състояние да научим нещо ново за нея. Също така дава огромни предимства откъм гъвкавост и разходи, защото не изгаря гориво, не се износва техниката и т.н. да не говорим, че могат да се симулират полети, които иначе в мирно време може да бъдат неприемливо опасни за учения. Това не значи, че симулацията може да замени ученията или още повече реалния боен опит. Но ако имам избор от Ред Флаг и Ред Флаг + купища симулации предпочитам втория вариант.
Най-важно остава обучението на хората, защото човешкият мозък е изключително гъвкав и може да реагира на непредвидени ситуации(нещо, в което AI за сега се справя ужасно), но го прави най-ефективно и бързо, когато действа в аналогична/позната ситуация, а симулациите могат да помогнат и в тази област най-малкото, защото позволяват разиграването на много повече ситуации.

Аватар
piston
Редовен потребител
Мнения: 3358
Регистриран на: 31 Юли 2016, 12:27
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от piston » 19 Фев 2019, 00:13

Sharana написа:
18 Фев 2019, 19:57
piston написа:
18 Фев 2019, 19:04
Хм, защо АФАР-а да е фактор>?
Колкото по-висока резолюция гониш, толкова по-тънък лъч трябва да създадеш.
или по-голяма приемна антена да имаш.... ;)
Русия е страна, която винаги се е гордяла с бъдещите си научно-технически постижения. :lol:

Аватар
Amazon
Модератор
Мнения: 6894
Регистриран на: 20 Юли 2016, 02:00
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Amazon » 19 Фев 2019, 01:22

Archer написа:
18 Фев 2019, 20:03
Другото е един хеликоптер свален с GBU от F-15E.
Гледах интервю с пилота едно време. Наистина бързо мислене. Преценил, че такава бавна цел с ракета няма да я уцели, а му писнало да гледа как хеликоптера ръси специални части пред фронта на неговите. И го изпарил с бомба.

Кухулин
Редовен потребител
Мнения: 3190
Регистриран на: 04 Мар 2017, 11:53
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от Кухулин » 19 Фев 2019, 07:04

Sharana написа:
18 Фев 2019, 19:57
Колкото по-висока резолюция гониш, толкова по-тънък лъч трябва да създадеш. АФАРа го може, защото няма да фокусира всичко към една точка с широк лъч, а отделни модули или групи модули ще образуват множество тънки лъчи, които гледат в отделни точки и после ще се сглоби картината (което позволява висока разделителна способност в голяма зона, а не само в нещо като километър на километър).
Колкото по-малко модули използваш в генерацията на лъча, толкова по-лоша диаграма получаваш, т.е. лъча става по-широк. Освен това мощността му пада. Няма как да събереш хубава картинка от такива размазани парченца.

Друг е въпроса какво се случва в условията на РЕБ. Тогава едновременната работа в различни честоти може да е решаваща, макар качеството да информацията да пада. По-добре да имаш лоша картина, отколкото никаква.
Sharana написа:
18 Фев 2019, 19:57
Другото си е обработката на сигналите, bandwidth и тн, което не е задължително свързано с АФАР - просто новите радари вече се правят само с АФАР.
Всъщност това е основното. Висока резолюция се постига с бързо смятане, а прехода на активни решетки просто съвпада с вдигането на изчислителната мощ.

Аватар
piston
Редовен потребител
Мнения: 3358
Регистриран на: 31 Юли 2016, 12:27
Контакт:
Status: Offline

Re: Войната в Персийския залив

Мнение от piston » 20 Фев 2019, 22:48

Archer написа:
18 Фев 2019, 20:03
CH-53 с радар и GPS, иначе най ефективния самолет по онова време срещу танкове се оказа . . F-111.
А-10...
Русия е страна, която винаги се е гордяла с бъдещите си научно-технически постижения. :lol:

Отговори

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани