Бърз любителски превод на интервюто, за което piston спомена няколко поста по-горе.
Подполковник Слободан Перич разказва за въздушния бой над река Дрина.
Подп. Перич
Двама от нашите колеги, който даваха дежурство през целия ден се нуждаеха от смяна. Казах: „Аз ще отида, Кой идва с мен?“ В този момент Зоран получи обаждане по мобилния от сестра си Снежана, която му каза, че подп. Ильо Аризанов е жив. Зоран каза „Аз ще дойда с теб. Не съм летял от известно време. По-добре е да летя през деня отколкото през нощта.“ Заради курс по английски език той не беше летял на МиГ от няколко месеца и от почти година не беше летял през нощта.
Югославски МиГ-29, 1999 г.
Получихме сигнала за тревога в 16:40 часа по мобилния му телефон. Излетяхме няколко минути преди 17:00 часа. Имахме заповед да летим на север, през Банат. Реших да летим на пределно малка височина 15-20 метра, за да не бъдем засечени. Зоран ме следваше. Когато бяхме над Зренянин, щурманът-насочвач нареди „Вземете курс на север!“
Близо до Фрушка Гора, на около двеста метра височина установих, че радарът ми не работи. Самолетът ми беше безполезен в бой. Не можех да изстрелям никаква ракета с по-голям обхват от ракетите с ИЧ ГСН. Зависех от Зоран. Казах му да се оглежда внимателно и да ми каже, ако види нещо. Попитах щурмана-насочвач къде е (синият) натовският самолет и отговорът беше, че лети западно от Валиево. Даде ни дистанция 14 км. Имаше няколко изтребителя около нас, които ние не можехме да наблюдаваме визуално от това разстояние. По случващото се, стигнах до извода, че радарът на Зоран също не функционира.
Наредих на Зоран: „Да тръгваме нагоре!“
От пределно ниска височина се издигнахме на 7 000 метра със скорост 950 км/ч и минахме през облаците. Щурманът-насочвач ни съобщи, че синият е пред нас на същото разстояние. Казах му, че ако продължим да го преследваме, ще пресечем „линията“ (границата). Трябваха ни около 50 – 60 километра, за да го настигнем, но бяхме само на около 30 километра от „линията“. Не получихме отговор! Когато наближавахме границата, Зоран съобщи по радиостанцията, че нарушителят ни се пада вдясно. Помислих, че го е захванал с радара. Наредих : „Отлично, атакувай, аз съм зад теб!“ Той отвърна „Не, имам СПО!“ Това значеше, че ни облъчва вражески радар, че натовските самолети са ни засекли. Изкомандвах „Завий наляво!“ Изгубихме ги, след което продължихме по стария си курс. Щурманът-насочвач съобщи по радиото „Изглежда някой от онази група тръгна след вас!“
Видях четири бели следи в небето, които се насочиха към нас. Помислих, че са „томахавки“ и реших да ги сваля с ракети с ИЧ ГСН. Скоро обаче, бялата следа изчезна.
(ТЖ бележка: И двамата пилоти на F-15 са изхвърлили подвесните баки. Вероятно майор Перич е видял именно изтичащото от баките гориво. В този момент F-15 са на височина около 7 000 метра).
Знаех, че са изстреляли ракети по нас. Заповядах „Бягай! Ракети!“
Пускът на Джеф "Claw" Хуанг
Той отвърна „Ще се скрия в облаците“. Това бяха последните думи, които чух от него. Направих противоракетен маньовър, поставих самолета по гръб, след това завих наляво, после надясно. Първата ракета ме пропусна, но втората ме удари в десния двигател. Опитах се да се добера до наша територия но лоста за управление не реагираше. МиГът започна да губи височина. Въздух започна да влиза през пропукания фанар. Висях на коланите в самолета. Бях на около 7 000 метра височина, когато се катапултирах. Толкова дълго падах през облаците, че направо замръзнах.
Когато бях на 4 000 метра височина, ми стана ясно къде се намирам. Познах родното си място, Лозница. Углевик, езерото… Не знаех къде ще се приземя. Опасявах, че, че мюсюлманите ще ме заловят. Видях как горящият самолет се заби в земята и експлозията, която последва. Под мен – дъбови гори. Какво ще стане, ако падна върху дърво? На около 50 метра от земята, нещо ме обърна на 180 градуса към нашата територия. Ударих се в земята със своите 102 килограма, колкото тежах тогава. Вятърът ме събори, но за щастие не се контузих. (Перич се приземява близо до сръбското село Доня Кремина, Република Сръпска, а самолетът му пада в минно поле от мюсюлманската страна на хълма, зад село Лаза).
Освободих се от парашута и без да свалям шлема тръгнах нагоре по хълма към нашата територия. Бях на около 10 километра от река Дрина. Исках да я преплувам. Но две групи въоръжени цивилни се приближиха към мен. За щастие не се втурнах към гората, където мюсюлманите чакаха. Преследваха ме сърбите и „турците“. И двете групи мислеха, че съм американец! Избегнах първата група цивилни, но не можах да сторя същото с втората, която се състоеше от 15-20 селянина. Те бяха много близо и вървяха право към мен през разстояния от около 20 метра. Ако бях побягнал, щяха да ме покосят. Всичките имаха „калашници“. Реших да се обадя и извиках „Здравейте момчета!“
Всички спряха. Три или четири деца, които бяха с тях изтичаха към мен. Започнаха да викат: „Спри, ще ви убие всички!“
Аз казах: „Не се бойте; не убивам деца!“
Най-смелият от тях ме приближи и поиска документ за самоличност. Аз не носех у себе си. Знакът на Югославската армия на летателния ми костюм не помогна. Той попита : „Кой си ти?“
Какво да отговоря?! Не знам дали са сърби или мюсюлмани!
Казах: „Аз съм един от нас!“
Той попита: „Кои сме тия „нас“?“
„Сърбин“, отвъртах му аз.
Някой от групата каза: „Виж, агресора, кучият му син знае сръбски!“
Главният попита „Какво имаш в джобовете?“
Извадих пистолета и казах „Да, нашия пистолет, ЧЗ-99!“
Другият намери в джобовете ми 200-300 динара и извика „От нашите е, кучият син! Ако беше американец, щеше да има повече пари!“ Предложих да ме заведат до най-близката къща, за да се обадя по телефона и да докажа самоличността си. Бях уплашен, че „апачи“ ще дойдат и ще ме приберат. Те се съгласиха.
Не исках веднага да се обаждам на жена ми Вера в Белград. Дадох им номер на роднина от другата страна на Дрина, но изглежда те объркаха цифрите. Отговори фелдшер от съседното село. Познавах човека. След доста дърпане им казах кой съм.
Те започнаха за се извиняват, да ми предлагат храна и пиене. Отказах всичко. Помолих ги за превоз, за да мога да тръгна възможно най-бързо. Обадих се на съпругата ми в Белград: „Слушай Вера, бях горе, сега съм долу. Жив съм и съм добре, близо до родното ми място, от другата страна на „линията“. Исках да се обадя в ескадрилата и да им кажа, че съм жив.
Дадоха ми тесни работнически дрехи, качиха ме в една кола и ме откараха. След един два километра дойде полиция.
„Къде е пилотът?“ попитаха те.
„Ето го, този е!“ и посочиха към мен.
„Какъв пилот е този?“
„От нашите, сърбин!“ отговориха спасителите ми.
Полицаите казаха: „Майка му стара, по-добре щеше да е да не го бяхме намирали“ и тръгнаха. Всички мислеха, че са хванали американец. Скоро след това ме прехвърлиха в друга кола. Хора от Биелина ме поеха. Чакаха да падне нощта; два часа ме развеждаха из селото и ме показваха на своите чичовци и лели и на моста на Биелина ме предадоха на „държавните “ въоръжени сили. Те ме заведоха в Рака. Обадих се на жена ми и ѝ казах къде се намирам. Скоро се обади един генерал и попита „Направи ли нещо умно?“ Отговорих, че не съм изстрелвал ракета и той отвърна „Стой там и не казвай нищо!“ Времето минаваше. Когато полицаите в Рака видяха, че ме боли гърба, те се обадиха на нашата „охрана“ в Сремска Митровица, но не можаха да се свържат с него. Попаднаха на дежурния офицер и той им казаха „Дали нямаме автомобил или нещо такова?“
В Батайница ме заведе батайнишката полиция. Никой не ме попита нищо. Разказах какво се е случило. Скоро ген. Любиша Величкович дойде, поздрави ме и каза: „Голям си късметлия, но Зоран Радосавлевич не беше!“
ген. Любиша Величкович
Тогава научих, че моят Паво, както бяхме свикнали да го наричаме, беше загинал. Сърцето ме заболя. Какво щях да кажа на майка му, сестра му, приятелката му? Изглежда Зоран предусещаше трагедията. Същия ден, докато карахме към частта, той каза: „Виж Буко, ти си оставил нещо след себе си, имаш две деца. Сега съжалявам, че не се ожених, че нямам деца. Трябваше да се оженя за Таня, така че поне нещо да остане за нея“.
майор Зоран Радосавлевич
В деня преди да загине, неговата майка му каза да не лети, „Не лети към смъртта!“ каза тя.
Той отвърна – „Трябва! Какво е мъж без родина?! Ние пилотите трябва да поемем ударите и така да спасим поне едно дете в тази страна!“
Останките от самолета му
