Военна авиацияЛетателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Модератор: Amazon

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 1704
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Bruchpilot » 13 Юли 2018, 16:19

Sharana написа:
13 Юли 2018, 14:52
Е няма как, искат всеки възможен цент да набутат в Ф-35 програмата от USAF, при това с всевъзможни (и понякога доста глупави) методи.
Скоро имах удоволствието да гледам онлайн интервю с пилот на Томкат, който отговаряше на въпроси задавани на живо от зрители. Единият естествено беше "Смятате ли, че Ф-35 може да замести А-10?". Отговора беше нещо от рода на "Нямам опит с Ф-35, обаче като знам А-10 що за сериозен самолет е...". По този повод имаше и разказ на интересна случка - на Ред Флаг се опитал да влезе в маневрен бой над земята с А-10. Навигатора само му казал: "Представи си, че току-що съм катапултирал и сам се оправяй с тази каша!" :D
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Sharana
Редовен потребител
Мнения: 1535
Регистриран на: 22 Юли 2016, 00:38
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Sharana » 18 Юли 2018, 02:45

От получаващата страна на А-10.
https://twitter.com/twitter/statuses/954734055987269634

Аватар
Amazon
Модератор
Мнения: 4869
Регистриран на: 20 Юли 2016, 02:00
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Amazon » 18 Юли 2018, 05:36

Sharana написа:
18 Юли 2018, 02:45
От получаващата страна на А-10.
https://twitter.com/twitter/statuses/954734055987269634
Чудя се, какво щеше да бъде ако му бяха сложили две гаута от двете страни на фюзелажа, вместо едно в носа. Щеше да кърти, чисти и извозва. :D

miau
Редовен потребител
Мнения: 133
Регистриран на: 16 Фев 2017, 00:14
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от miau » 18 Юли 2018, 20:04

Amazon написа:
18 Юли 2018, 05:36
Sharana написа:
18 Юли 2018, 02:45
От получаващата страна на А-10.
https://twitter.com/twitter/statuses/954734055987269634
Чудя се, какво щеше да бъде ако му бяха сложили две гаута от двете страни на фюзелажа, вместо едно в носа. Щеше да кърти, чисти и извозва. :D
Гледай по-мащабно. Това в носа си остава, слагат и две отстрани и трети двигател, че да не вземе да падне докато пуца и с трите пушкала. :)
All those... moments will be lost... in time,... like tears... in rain.

Аватар
Amazon
Модератор
Мнения: 4869
Регистриран на: 20 Юли 2016, 02:00
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Amazon » 19 Юли 2018, 01:21

miau написа:
18 Юли 2018, 20:04
Amazon написа:
18 Юли 2018, 05:36
Sharana написа:
18 Юли 2018, 02:45
От получаващата страна на А-10.
https://twitter.com/twitter/statuses/954734055987269634
Чудя се, какво щеше да бъде ако му бяха сложили две гаута от двете страни на фюзелажа, вместо едно в носа. Щеше да кърти, чисти и извозва. :D
Гледай по-мащабно. Това в носа си остава, слагат и две отстрани и трети двигател, че да не вземе да падне докато пуца и с трите пушкала. :)
:mrgreen: :mrgreen: :mrgreen:

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 1704
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Bruchpilot » 19 Юли 2018, 13:31

miau написа:
18 Юли 2018, 20:04
Гледай по-мащабно. Това в носа си остава, слагат и две отстрани и трети двигател, че да не вземе да падне докато пуца и с трите пушкала. :)
Изображение
:mrgreen: :mrgreen: :mrgreen:
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 1704
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Bruchpilot » 26 Юли 2018, 17:22

March 24, 2003
Nasiriyah, Iraq
Dan Hampton

“ХАЙДЕ.... ХАЙДЕ...!” До сега бях стискал зъби и насила накарах челюстта си да се отпусне, докато отнех газта и спуснах носа на моя Ф-16 още няколко градуса към земята. Докато пепелянката се спускаше в гъстата кафява каша под мен, почувствах необичайни нервни тръпки да преминават през стомаха ми.
“До всички, до всички... говори ЛЮГЕР на аварийната честота за непосредствена авиационна поддържка. Всички самолети, въоръжени подходящо да се свържат с ЛЮГЕР на Индиго 7 (честота)... повтарям всички самолети с въоръжение въздух-земя да се свържат с ЛЮГЕР на Индиго 7.”
Погледнах към материалите за мисията, закрепени на коляното ми. Никога не бях чувал за Индиго 7, но имах списък с честоти, на който би трябвало да има всички.
Да го *ба!
Още една честота която нямах. Прокълнах идиотите, които бяха планирали мисията, цели шест месеца преди войната. Те пиеха кафе, седяха си на заниците и генерираха огромни купища материали, от които 90% бяха напълно непотребни. Познавах някои от тях. Умни момчета, но толкова убедени в собствената си правота, че въобще не вземаха предвид чужди съвети. Резултатите говореха сами за себе си. Дори нямах едромащабна карта на Ирак и въобще извънредни мисии по непосредствена поддръжка не бяха предвидени. Аз бях Дива Невестулка – убиец на ЗРК и непосредствената поддръжка не беше нашата основна мисия. Но тези, които се бяха били в първата Война в залива и Косово бяха по-умни. Когато армията имаше нужда от помощ, всеки самолет трябваше да бърза на помощ.
ГОРИВО... ГОРИВО... премигна на дислея ми. Изключих предупреждението и бързо написах нова цифра. Много по-малка цифра. Това щеше да попречи на алармата да ме безпокои, но нямаше да добави и литър в резервоарите. Това, което правех, беше съмртен грях. Ако нямаш достатъчно гориво да завършиш мисията, трябваше да се връщаш в базата.
Просто.
Или не.
Втората война в залива беше в петия си ден и Трети батальон от Втора дивизия на морската пехота беше отрязан северно от Назария, в южен Ирак. Бяха поискали незабавна поддържка, което означаваше, че всички самолети трябва да изоставят мисиите си и да се пренасочат към тях. Ситуацията за тях беше на живот и на съмърт. Моите четири самолета летяха като полет РИМЛЯНИН 75 и бяха незабавно пренасочени на помощ. За съжаление, най-голямата бясъчна буря за последните няколко години се приближваше и два други полета не бяха успели да се снижат и да намерят кашиците.
Така че не бях оптимистично настроен.
Но това беше война и ние правехме каквото трябва.
“РИМЛЯНИН 75... РИМЛЯНИН 75... тук е ЧИЙФТЪН”. ЧИЙФТЪН бяха морските пехотинци, които викаха помощ. Радиото избухна с ясно различимото пукане на автоматични оръжия някъде около говорещия. Преглътнах буцата в гърлото си. Знаех какво ще попита. “Къде сте по дяволите? Какво се мотаете? Трябва да дойдете ВЕДНАГА или ние сме мъртви!”
Облизах напуканите си устни, недокосвали се до вода от осем часа.
“ЧИЙФТЪН... ЧИЙФТЪН... РИМЛЯНИН 75 атакува от юг... 60 секунди.”
Южен Ирак е грозен. Няма две мнения по въпроса. Докато летях над огромната Месопотамска равнина, не за първи път се зачудих защо не можем да воюваме на хубави места. Например Лихтенщайн или Бермуда.
Назъбената синьо-зелена линия на река Ефрат беше замъглена, все едно някой беше хвърлил кафяв парцал върху нея. Обикновено земята на изток от реката изглеждаше зелена и плодородна. Сега беше покрита с цвета на кал. Притеснявах се, тъй като хоризонта беше се слял с мръсно кафявата стена напредваща от югозиток. По на запад небето беше потъмняло от земята до 50000 фута. Слънцето беше само светло петно, едвам видно през всичкия пясък.
Отново поледнах в кабината и цъкнах нещо тук, проверих друго там. На дясната конзола, съвсем отзад имах платняна чанта с големина на кутия за обувки. В нея по принцип трябваше да държим базата данни на самолета и класифицираната информация. Когато ги заредяхме обаче, аз я използвах за вода, храна и торбички за облекчаване. Винаги чаках с удоволствие възможността да похапна – един вид награда за оцеляването ми.
Моят самолет мина под 7000 фута и отново погледнах небето около мен. Бурята беше почти пристигнала. Предният й край беше навлязъл от югозапад покривайки всичко с тънък слой пясък. Бях отпратил моите номера три и четири, и само водиеният ми кръжеше високо над целта. Нямаше нужда и двамата да слизаме долу.
“РИМЛЯНИН... РИМ...”
Имаше паника в гласа на предния насочвач и аз трябваше да се боря с импулса да бутна носа надолу и да пикирам. Нямаше да помогна на никого ако се пребиех. Ако виждах земята щеше да е различно, но прахът правеше незабавна атака невъзможна. Включих микрофона и започнах да говоря без емоции. Надявах се спокойният ми, уверен глас ще им вдъхне увереност, макар да се съмнявах в това. Ние, пилотите на изтребители, бяхме родени актьори все пак.
“ЧИЙФТЪН... потвърдете, че няма приятелски сили на пътя! Повтарям... потвърдете, че няма приятелски сили на пътя!”.
“Потвърждавам, потвърждавам!... всички приятелски сили... пътя... на запад от пътя.”
Чукнах микрофона в отговор и тъкмо когато прахът погълна самолета погледнах дисплея с въоръжението и избрах двете AGM-65G Маверик, които висяха под крилата ми.
Те бяха големи – 600 паунда и всяка от тях можеше да различи контраста в топлината между целта и околността, и да се насочи натам.
“Кучи син..”
Зяпах дисплея, който показваше какво вижда Маверика и това бяха само ла*на. Напълно замъглен екран, като телевизор, без сигнал.
4000 фута... пет мили до целта. Нямах много време. Бързо включих на другата ракета. Същата работа. “Копеле...”
Пясъкът не помагаше, но нямаше чак такъв ефект и от яд ударих с юмрук сенника. Бях толкова зает, че бях забравил, че слънцето залязва. Ракетите работеха идеално през нощта и деня, защото те засичаха контраста в температурите. Но за няколко часа точно по време на изгрев или залез всичко имаше сходна температура, освен ако не беше изкуствено загрято. Това разрушаваше инфрачервената картина и точно за това не използвахме подобни ракети в такива ситуации. Оставаше ми само оръдието. Това означаваше да слезя ниско и да бъда съвсем близо.
Но нашите момчета загиваха.
Наклоних се напред на седалката и продължих надолу. 3000 фута. 480 възела. Следах неотклонно радарния висотомер, който показваше точната ми височина над земята. Много важен инструмент в лошо време. Като сега.
Може би прахът се е слегнал долу. Поех въздух и игнорирах пулсиращото си сърце. Наистина щеше всеки момент да изкочи! Без майтап.
“РИМЛЯНИН... РИМЛЯНИН... Парцалите прекосиха пътя... те са... те са... изчакай!”
“Парцали” беше политически некоректното съкращение на “Парцалоглавци”, в настоящия случай – иракската армия. Отнех газта още малко и отворих спирачките за да намаля, докато самолетът ми минаваше 2000 фута. Там!
Премигнах няколко пъти за да съм сигурен, че не халюцинирам. Нещо тъмно кафяво. Скали и грозни оръфани зелени храсти, които имаше навсякъде в Ирак. Земя! Веднага започнах да се взирам през HUD-а и центрирах директорите към едниствената точка, която ми беше дадена.
3.3 мили.
Бързо погледнах към СПО-то. За щастие екранът беше чист от сигнали за радари на ЗРК или ЗА. Естесвено, че нямаше как на него да излезят няколкостотинте АК-47 и ракетите с топлиннно насочване, които ме чакаха долу, но реших да се зарадвам на поне малкото добри новини.
Изравних на 1000 фута, прибрах спирачките и нагласих газта за 400 възела. Това ми даваше възможност да маневрирам, без същевременно да напряга малките ми горивни резерви.
“РИМЛЯНИН... те... позиция... между пътя и хълма...” Съобщението беше изкривено и пълно със статичен шум.
Хълм? Какъм хълм?
Радиото му прекъсваше. Още нещо, за което беше виновна приближващата буря.
“... всичко на пътя... повтарям... унищожи всичко на пътя!”
“РИМЛЯНИН 75, разбрано.” Значи, нищо приятелско на пътя – имах лиценз за убиване. И там той се появи.
Извита сива панделка с посока север-юг. Краищата не бяха равни и прах се кълбеше, докато аз се приближавах от югоизток. Наклоних самолета и нагласих линията на директорите на целта. Втренчих се в дисплея над лявото ми коляно. Виждах каквото виждаше Маверика. Нищо. Абсолютно нищо!
Вдигнах поглед и иракската колона изкочи пред мен. Веднага цъкнах лоста за смяна на режима на “въздух-въздух”, избрах оръдието и натиснах носа надолу. Но беше твърде късно.
Видях превозни средства, няколко БТР-а, много войници докато профучавах отгоре. Не знам как съм им изглеждал на тях, но прелетях отгоре им за няма и три секунди. Натиснах бутона “Маркирай” и завих рязко на запад.
“ЧИЙФТЪН... ЧИЙФТЪН... РИМЛЯНИН 75 завива на запад... повторна атака след 90 секунди от север.”
Никой не отговори.
Докато бавно и цветисто псувах, завих за да застане целта точно зад мен и се отправих на запад. Видимостта беше отвратителна, но ми се стори, че видях заоблена височина и движение. Това трябваше да бъдат морските пехотинци. Дръжте се момчета...
Бутона “Маркирай” правеше точно това. Когато го натиснах, компютърът на Ф-16 маркира тази точка на земята, като пин на карта. Системата генерира географска дължина и ширина, с указания за посока и разстояние до нея. Тази функция беше създадена за ситуации точно като тази. Сега знаех точно къде са иракчаните и как да ги атакувам. На четири мили от целта се изкачих на 2000 фута и се насочих на север. Щях да летя по крива докато видя пътя и после щях да нападна колоната в гръб с оръдието. Въобще нямаше да ме видят в тази пясъчна буря.
“РИМЛЯНИН 2... Първи на Виктор (честота).” Намалих газта и погледнах към изчезващите ми горивни запаси.
“Слушам първи.” Моят воден все още беше някъде горе.
“Свържи се с ЛЮГЕР и ги накарай да насочат танкер, колкото могато по на север. Срещни се с танкера и остани с него.”. ЛЮГЕР беше нашият АУАКС и поне на теория трябваше да знае къде са всички изтребители и танкери. На теория.
“Две, прието.” Добро момче. Без излишни приказки. Само добави: “Тук горе става доста насрано.”
“Едно, прието. Трябва да атакувам повторно. Намери танкера.”
Сега вече бях наистина сам. Но моят воден носеше противорадарни ракети, напълно безполезни в ситуацията, така че можеше поне да зареди. Не очаквах, че танкера ще дръзне да навлезе в Ирак, но поне щяхме да опитаме. Откачих потната си маска и погледнах навън. Какво не бих дал за чаша вода...
“РИМЛЯНИН... РИМЛЯНИН, говори ЧИЙФТЪН...” отново гръмна радиото “движещи... превозни средства... път. БТР-и и камиони... около батальон...”
Той се задъхваше като говореше и по радиото се чуваха доста близки изстрели. Надявах се, че стрелят нашите.
4.2 мили.
Целта сега беше зад лявото ми рамо, напълно скрита в праха. Турболенцията тресеше самолета. И земята отново беше изчезнала.
Прекрасно.
Но не можех да чакам повече. Завих бързо, с 5же и излязох с курс на югоизток. Знаех, че подхождам точно над пътя, но може би ако иракчаните ме видеха, щяха да оставят морските пехотинци на мира за малко. Докато изправях, превключих на оръдието и закачих отново маската.
“ЧИЙФТЪН... РИМЛЯНИН захожда от север... 30 секунди.”
“РИМЛ... За бо... побърз....”
И отново сигнала изчезна. За бога, побързай!
Идвам момчета, дръжте се!
Ядосах се и умората изчезна. Там долу американски морски пехотинци се бихеха за живота си. Момчета като мен, от градове като моя. Мъже с приятелки, жени и деца.
Да го *ба!
Сръчках газта и наклоних носа.
На 1000 фута все още не виждах земята, тъй като времето продължаваше да се влошава. Наклоних самолета малко наляво, спуснах се на 500 фута и намалих до 400 възела. Кафявата каша обви кабината, а пясъкът барабанеше по всяка повърхност. Също като лед. Кафяв лед. Какво странно място. На 2.7 мили се снижих до 200 фута, молейки се да не срещна някой кабел. Оръдието беше готово и... ето го там! Пътя!
Държах самолета абсолютно спокоен, извих врат за да погедна покрай HUD-а и плавно се изравних с пътя.
РИМЛЯНИН... РИМЛЯНИН... още камиони... от север... ние... смазват...”
Пехотинецът звучеше все едно беше до мен. Беше уплашен.
“Хайде, хайде!” промърморих си, докато се напрягах да видя нещо. Ивзеднъж правоъгълно нещо изскочи от кафявата каша... после още едно. Камиони! Големи военни камиони. Поне двадесет, подредени на пътя и насочващи се на юг към морските пехотинци.
Лявата ми ръка активира оръжията. Дълго тренираните инстинкти започнаха да действат и аз се прицелих в далечния край на колоната. Бях на по-малко от миля и половина от пъвия камион. Натиснах носа надолу, като оставих символа на прицела – кръг с точка в средата да се закотви в долната част на HUD-а. Идеята беше, че когато се снишаваш към целта, прицела сам се изкачва към нея. В това време правиш малки корекции. Това позволяваше и да не се пребиеш, като се удариш в земята.
На 100 фута прицела все още не беше стигнал камиона, така че дръпнах малко лоста и вдигнах леко носа. В момента, в който прицела застана на задната врата на камиона натиснах спусъка.
“БРРРРРРРТТТ”
Самолетът се разтресе докато оръдието изплюваше 20мм снаряди. За миг вдигнах носа, после пак го спуснах, този път към центъра на колоната.
“БРРРРРРРТТТ”
Вдигнах едното крило и завих надясно. Тъмни фигури започнаха да бягат настрани от пътя, залягайки в канавки и храсти. Бях толкова ниско, че виждах малките иракски флагове, боядисани на вратите.
Няколко неща се случиха едновременно.
Групичка войници се обърна и ясно видях, как вдигнаха оръжията си. Секунда по-късно вече стреляха по мен – бях съвсем близо.
“ГОРИВО, ГОРИВО, ГОРИВО!” Системата за гласово оповестяване, по-известна като “Bitching Betty” отново започна да ми крещи, че съм достигнал минимален остатък.
После два от камионите в края на колоната се взривиха. Докато летях над пътя, на няма и 100 фута, натиснах последователно педалите, завих и се изкачих на 300 фута.
“ЧИЙФТЪН... РИМЛЯНИН 75 с курс на югозапад… няколко камиона горят. Колоната е спряла.”
“РИМЛЯНИН... удари ги пак... уда... Парцалите са...” и отново изчезна в статичния шум.
Знаех, че нямам достатъчно гориво за да заобиколя както бях направил първия път. Така че, когато челото на конвоя премина под лявото ми крило, се вторачих в него така, че чак очите ми се насълзиха. Когато започна да изчезва в праха, отворих газта, насочих носа почти вертикално нагоре и наклоних самолета надясно, докато не се обърнах почти с главата надолу. Използвайки 200-те фута височина, която бях набрал, свих рязко към земята и челното превозно средство. Беше руски БТР. И от него също ме видяха.
Отново отнех газта, плъзнах самолета на крило за да се насоча към пътя и онова нещо започна да стреля по мен. Двойна линия от зелени трасиращи куршуми се изви вляво от мен и започна да се приближава, след като мерача се прицели по-добре. Игнорирах опасността, изравних крилата, като оставих мерника сам да се изравни с целта. Бях толкова близо, че виждах, че мерача не носеше шлем и имаше мустаци. Когато мерника се плъзна по предницата на БТР-а натиснах спусъка.
“БРРРРРРРТТТ”
Машината изчезна в облак от вдигнат прах и искри. Докато отново вдигах носа и пак го спусках, погледнах брояча на снарядите и радиовисотомера. Имах под 100 снаряда и бях на 140 фута над земята.
Нямаше време за финни изпълнения, така че грубо бутнах мерника към челния камион и наиснах спусъка за последно.
“БРРРРРРРТТТ”
Оръдието млъкна, когато преминавах 50 фута. Завих рязко на запад, настъпих яко педала, за да не могат да се прицелят добре в мен и погледнах зад дясното си рамо. Точно тогава камиона експлодира изстрелвайки наведнъж хиляди фоерверки и аз инстинктивно се приведох. Изглежда някой снаряд беше уцелил следващия камион, защото и той се взриви. Докато земята изчезваше в кафявата мъгла, видях останалите камиони и БТР-и да се разбягват от пътя. Преглътнах няколко пъти, в безплоден опит да навлажня устата си, избрах курса към ТУИЧ (танкера) и започнах да се изкачвам.
“ЧИЙФТЪН... РИМЛЯНИН 75 с курс на запад ... Бинго и Уинчестър, връщам се към базата.”
Това беше краткия начин да им кажа, че напусках зоната без гориво и муниции, и се върщах в базата. Не, че имаше значение, тъй като той не отговори, а аз имах други проблеми.
1700 паунда гориво.
Бях много под минималния остатък и не бях сигурен дали ще стигна границата, камо ли някое летище в Кувейт. Усетих студена пот по гърба си, докато блокирах въоръжението и оглеждах показанията на двигателя, за да се уверя, че не съм получил някой куршум.
На 8000 фута, с курс на югозапад, към границата, изкочих от праха. В моя живот не бях имал много неща, които да изглеждат по-добре от синьото небе в онзи ден. Свалих маската отново и разтрих очи.
“РИМЛЯНИН 2, първи на Виктор.” Казах в микрофона и зачаках.
Нямаше отговор.
Трябваше да взема решение. Може би последното ми. Танкерът беше на 120 мили от мен, но нямах гаранция, че ще го намерия. Дори и да го намерех, не знаех дали ще могат да ми дадат гориво. В такъв случай щях да бъда прецакан. На почти същото разстояние, на ляво от мен, беше Кувейт. Там имаше няколко бази, които вероятно щях да достигна. Но без връзка с АУАКС-а нямах представа коя е отворена и приема самолети. Пак щях да съм прецакан.
Какъв лайнян ден!
Вече бях в кабината повече от осем часа и бях презареждал пет пъти. Бях планирал нормална шест часова мисия и не носех нито храна, нито вода. Болеше ме задника, а очите ми горяха. Усилих отоплението, тъй като студената пот ме караше да треперя. Не далеч на запад от мен, един от кошмарите на природата се приближаваше. Пясъчната буря беше като стена простираща се от север на юг до където окото стигаше. Небето над бурята даже не се виждаше.
Беше отвратително.
Моментното облекчение, което бях почувствал се изпари. Такава буря щеше да приземи всеки самолет на този континент и внезапно разбрах защо не чувах никого. Преглътнах мъчително отново, преминах 15000 фута и се вторачих пред самолета. Ако успеех да стигна 25000-30000 фута можех да планирам до границата и поне да скоча над приятелска територия.
Както казах – лайнян ден!
На юг от Назария достигнах 20000 фута, изравних носа и внимателно намлих газта. Щом скоростта падна избрах максимално икономичен режим. Това щеше да ми покаже идеалната височина и скорост на която да хабя най – малко гориво. Използвахме този режим много, тъй като Ф-16 винаги нямаха достатъчно гориво. Продължих да намялавам докато скоростта ми не се изравни с малкия маркер на HUD-a.
205 възела. Почти се сривах. Преминах с поглед през таблото и изключих пулта на контрамерките. Не, че имаше значение – бях ги използвал всичките.
Избърсах лицето си, поех дълбоко въздух и игнорирах мигащия надпис ГОРИВО.
“ЛЮГЕР... говори е РИМЛЯНИН 75”
Нищо.
Опитах другото радио “РИМЛЯНИН 2, говори РИМЛЯНИН 1 на Виктор”.
Нищо.
Изпратих дата линк, но ако той беше на друга честота нямаше как да го получи. Настроих радара на 80 мили и започнах да търся. Имаше няколко малки квадратчета на края на обсега, но нямаше как да разбера дали са танкери. Поглеждайки към справочника с честотите, включих TACAN-а на честотата за презареждане.
Нищо.
Днес не ми беше ден. Да ровя в чантата с материали за мисията беше безсмислено. Страници и страници безсмислена информация и дори копие от “Законите на въоръжените конфликти” в случай, че исках развлекателно четиво.
“Ако се измъкна от това, се заклевам, че на никой дург няма да му се налага да се занимава с тези лайна...” Мърморейки сквернословия натиках всичката хартия обратно. Може би можех да я използвам за да запаля огън, след като катапултирах.
Слънцето беше изчезнало зад стената от пясък покрила хоризонта. Скоро щеше да бъде тъмно. Приближаването към танкера, ако намерех такъв, нощем, в бурята, без гориво беше достатъчно да докара всеки до повръщане.
“Да го е*а!”
Бавно завих към Кувейт. Там имаше две големи бази плюс международното летище. Все щях да намеря парче бетон за кацане. Естествено, точно тогава радиото оживя.
“РИМЛЯНИН 1, говори Две на Виктор!”
“Слушам”
“Едно,... Две е на едно шест нула от контролната точка, летим към две седем едно, 22000 фута, танкера е зад мен.”
Веднага обърнах и насочих радара към позицията която ми дадоха. Ето ги! На около 40 мили от мен. Захванах по-голямата метка и веднага излязоха символи показващи цел на 22000 фута, летяща директно към мен с 300 възела.
“РИМЛЯНИН 1 има радарен контакт. Аз съм на 50 мили пред вас, 20000 фута.”
“Две също има контакт. Танкера е ТЕНДОН 31 на Кармен 33.”
“Просто ми дай честотата!” Не ми се ровеше в чантата отново за да търся честотата и въобще не ме вълнуваше дали иракчаните щяха да чуят как презареждам.
“Разбрано... тя е 310.6.” Звучеше малко изумен, но момчето беше свършило добра работа и някак си беше убедило танкера да го последва на север. Екипажите на танкери не обичаха да влизат в “Индианските територии” и кой би ги винил. Превключвайки честотите се вторачих в далечния контакт. Не виждах танкера, но радара го виждаше. Можеше и да стане работата.
“ТЕНДОН 31, говори РИМЛЯНИН 75.”
“Чуваме Ви РИМЛЯНИН! Ние сме с курс на североизток около 22...” Аз го прекъснах. “РИМЛЯНИН има радарен и визуален контакт.”
“Разбрано! Започвам десен завой обратно към границата.”
“Прекратете!” Погледнах отново радара и сметнах на ум. “Повтарям, прекратете. Завийте 10 градуса надясно и продължете. Нямам достатъчно гориво за да ви догоня.”
Всъщност, едва ли щях да имам достатъчно дори да стигна до тях, но премълчах тази част. “ТЕНДОН, разбрано. Ще завием към вас.” За своя чест пилота даже добави “Винаги сме искали да видим Ирак.”
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Amazon
Модератор
Мнения: 4869
Регистриран на: 20 Юли 2016, 02:00
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Amazon » 27 Юли 2018, 07:21

Благодаря Пилот! Това е като прозорец в света на истинската военна авиация. Разбираш защо е толкова важна ситуационната увереност. Защо пилотите казват, че да пилотираш Ф-16 е все едно го обличаш около себе си. Огромната натренираност и организация са отделно. А пилота е пич. Как намери и думи да похвали колегите си, въпреки че неговият задник беше на пангара....

А акробатиката по шоутата си е това. Показва възможностите на планера. Не дава представа за самолета, като изключително сложна бойна платформа. Ето едно видео, което Кухулин беше изнамерил за БС. Как пепелянката на която полота припада от натоварването, автоматично(Auto-GCAS) спасява самолета и го насочва в безопасно изкамване от петнайсет градуса и далеч от земята.

https://www.youtube.com/watch?v=7favVex7cMM

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 1704
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Bruchpilot » 27 Юли 2018, 11:14

Amazon написа:
27 Юли 2018, 07:21
Благодаря Пилот! Това е като прозорец в света на истинската военна авиация. Разбираш защо е толкова важна ситуационната увереност...
Няма защо!
Миналия ден се заприказвахме с Пистън по друга тема (за една симулацийка ;) ) и от дума на дума - той ми изпрати буквално цяла колекция книги. Така че имам материал за превод! Даже днес следобед мога да се хвана набързо да надраскам още един епизод от същия автор. Макар, че не е CAS, е интересен.
За останалото си напълно прав - много тренират, все сериозни тренировки. Дата линковете са голяма работа, макар не и в конкретния случай. Не, че и с всичката техника не стават и карамболи (за това следобед :D), но отличната подготовка си е отлична подготовка.
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Amazon
Модератор
Мнения: 4869
Регистриран на: 20 Юли 2016, 02:00
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Amazon » 27 Юли 2018, 16:18

Поздрави на Пистъна.

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 1704
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Bruchpilot » 27 Юли 2018, 16:55

Ще му предам! Иначе ето каквото бях обещал:

January 19, 1991
Mosul, Northern Iraq
Dan Hampton

Слонът

“ТОРЧ... подготви се”
Ръцете ми започнаха да се движта по кабината, докато за първи път се подготвях за бой. Погледнах панела с контрамерките, затегнах голаните, усилих звука на предупрежданията и прегредах оръжията. Позяпах за секунда – две големия превключвател за активиране на оръжията и внимателно го натиснах. Ужасно притеснявайки се да не се олея, целенасочено отбягвах двата спусъка.
Обърнах поглед към големия Ф-4Г, на миля и половина от ляво. Отвъд него имаше още една двойка Фантом/Ф-16. Бяхме в отворена формация. Идеална за бой, тъй като даваше възможност на самолетите да маневрират и пречеше на врага да види всички от началото. Беше красиво, безоблачно утро със синьо небе и видимост от стотици мили. Зад нас големите танкери се въртяха над покритите със сняг планини на източна Турция.
Пред нас бяха назъбените върхове на Загроския масив, малко по-нататък, отвъд прохода Захко беше Ирак. Държава, която повечето от нас не бяха чували до миналия август. Садам Хюсеин, в пристъп на гениалност беше окупирал Кувейт и заплашил Саудитска арабия. Но това не ме интесуваше. Аз отивах на война, с целия ентусиазъм и глупост на неопитния, и всичко което виждах бяха приключения.
И определено беше интересно. След годините в колежа и обучението, най-после бях на върха на осрието. Бях в челото на първия ударен пакет към северен Ирак, в кабината на точния изтребител. Въпреки цялата ми напереност, честотата на дишането ми беше еднаква с тази на биенето на сърцето ми, докато летях над планините. Инверсионни следи се появиха над мен, когато Ф-15 се изкачиха на 30000 фута и се насочиха на юг за да се справят с МиГ-овете.
“ЧЕЙНСОУ, говори РЕЙЗЪР 1. Моля за картина.”
Рейзър беше командирът на мисията ни. Той питаше АУАКС-а за ситуацията пред нас. Бях чувал подобна комуникация много пъти преди, по време на тренировки. Беше успокояващо.
“РЕЙЗЪР, три групи, на едно пет нула от контролната точка за четири-пет, средна височина, курс на север. Бандити.”
Това вече не беше успокояващо.
Всяка зона има определена контролна точка – нещо ясно забележимо, като връх, летище и т.н. Всички даваха позицията си като азимут от тази точка и разстояние. Така всички слушащи можеха да се ориентират кой къде се намира, но лошите нямаше как да знаят коя е точката за да ни открият. Днес точката ни беше град Мосул.
За миг замръзнах, докато мозъкът ми асимилираше информацията за три групи вражески изтребители, югоизточно от Мосул, с курс на север.
Към нас.
Командирът на мисията беше командир на ескадрила Ф-16 от база Торхеон и спокойно отвърна. Чух как звената Ф-15 потвърдиха информацията и инверсионните им следи се удължиха, когато включиха форсажа и се втурнаха към МиГ-овете.
“Късметлии...” промърморих си сам. Но бях сигурен, че самите ние ще влезем в бой след няколко минути, когато достигнехме пояса от ЗРК край Мосул.
Всичко отихна за около тридесет секунди. Орлите си разпределяха целите, а останалите слушахме. В следващия момент всичко се разпадна, тъй като ударните самолети навлязоха в зоната на зенитечиците.
“КОНАН 1... захванат съм от юг.” Водачът на Ф-15-ките съобщи, че е засечен от вражески изтребител.
“РЕЙЗЪР 3... долу... СА-2... от югоизток!” Един от Ф-16 беше захванат от СА-2.
“ТРОН, включвам музиката!” Някъде там ЕФ-111 беше започнал да заглушава.
“КОНАН 4! Ракета във въздуха... Мосул!”
Не знаех дали има предвид ракета въздух-въздух или земя-въздух.
“Ракета земя-въздух... от Мосул... Аз...” Някой беше видял ракета от СА-2 батареите край Мосул.
“ТОРЧ 1... Магнум СА-2!”
Че това бяхме ние?!? Бързо погледнах наляво видях как огън изкача из под крилото на водача ми. Големият ХАРМ пропадна малко, после се изравни и ускори. Гледах като омагьосан как ракетата внезапно се видгна нагоре, пушейки зверски. Никога не бях виждал пуск на ХАРМ на живо. Едвам успях да откъсна поглед и с удивление видях пред нас три или четири дълги сиви следи излизащи от земята, като разперени пръсти.
Ракети!
Докато ги гледах, тез започнаха да завиват в наша посока. Погледнах към СПО-то и видях няколко колеми символа “3”, почти един върху друг в центъра на дисплея. Рязък, студен спазъм, като копие премина от стомаха към гръдния ми кош. Опитах се да преглътна, но не успях. Току-що, бях видял за пръв път Слона!
Да видиш Слона е символ на бойното кръщене още от времето когато Ханибал е прекосил Алпите. Първата среща с факта, че си смъртен. До този момент някак си не бях въприел, че това всичко е истина – черните точки в небето, представляващи самолети, димните следи от изкачващите се ракети, бойните глави натъпкани с експлозив и насочени към задника ми...
Тръпки полазиха кожата ми, времето сякаш се забави и усещанията ми се засилиха. Забелязах, че кабината смърдеше като мокро куче. Двигателят вибрираше през пода и усещах това с петите си. Имаше муха на HUD-а. Бях видял Слона. Нямаше как тренировките да те подготвят за момента, в който осъзнаеш, че други хора се опитват да те убият.
В такива моменти се надяваш да не замръзнеш, а да реагираш.
Аз реагирах.
“ТОРЧ 2... СА-3... юг...”
Облаци бяло-кафяв прах обгръщаха земята, когато ракетите стратираха. Моят водач беше огромен, опитен пилот, на когото викахме Орка. Той само чукна микрофона и зави за да постави ракетите на лявото си крило. Диполните отражатели разцъхтяха зад неговия Ф-4 и аз натиснах копчето за моите контрамерки. Големия Фантом се превъртя и пикира към Ирак, а аз следвах. Да стрелят по теб, докато си по гръб на 20000 фута, определено беше нещо ново за мен. Докато земята се завъртя под кабината, Фантомът бавно се изравни и аз го последвах.
Гледайки на юг виждах само една следа. Моята СПО все още беше пълна със символи “3” и аудио предупреждението пищеше в шлема. Но Орка изправи самолета вертикално в класическа маневра. Бели следи се образуваха по краищата на крилете му, докато се насочвахме нагоре към слънцето. Почти едновременно се накренихме към посоката от която идваха ракетите. Още отражатели изскочиха от самолета му, докато се изкачвахме и продължавахме да се накланяме. Той се изравни с хоризонта, все още обърнат с главата надолу и мудно изравни. Бях между Фантома и ракетите, така че веднага направих тоно над опашката му, на около миля по-назад. Бях потен и задъхан, но осъзнах, че манерите и диполните отражатели бяха проработили. Поне три ракети бяха изстреляни по нас, но ние оцеляхме.
“ТОРЧ 2... бърз изстрел СА-2, азимут две-нула-пет...”
Бързият изстрел означаваше изстрелване на ХАРМ без подготовка, само по даден радиал. Трябваше да накара радара да се изключи поради опасността ракетата да го открие.
Почти автоматично ръцете ми насочиха самолета към курс 205. Големият кръст обозначаваш носа на ХАРМ-а се виждаше на HUD-а. Очите ми се отправиха надолу и потвърдиха, че оръжията ми са активни. Преглътнах сухо, натиснах червения бутон и зачаках. Нищо не стана. В следващия момент самолета се разтресе и ХАРМ-ът се изстреля от релсата.
“Мамка му! Проработи!”
“ТОРЧ 2, Магнум, СА-2!”
Веднага завих. Това се налагеше, тъй като ХАРМ-овете оставяха огромна димна следа и се виждаха от далеч.
В следващия момент радиото полудя. Ф-15 говореха са свалени МиГ-ове, още зенитни ракети се вдигаха от земята, няколко самолета от ударната група се разкрещяха за атака отзад и хвърлиха товара си за да маневрират.
Отзад?
Главата ми се завъртя. Опитах се внимателно да огледам небето по сектори, но нищо не открих. Ако имаше МиГ-ове зад ударната група те щяха да са... точно тук. Внезапно стоплих – някой беше видял моя ХАРМ и беше решил, че това са ракети въздух-въздух. Никога не бяхме стреляли с тях на учение и беше нормално да се объркат.
“РЕЙЗЪР 1... идваме от север... РЕЙЗЪР 3, заобиколете от югоизток.”
Гласът на командира беше спокоен и ясен – истински професионалист. Самолетите му потвърдиха и аз видях как цяло ято Ф-16 пикираха към земята. Техните атаки бяха общо взето прости – имаха точка от която захождаха към целта, почти като вход. Проверяваха оръжията, настройваха детонаторите, избираха параметрите и когато преминеха през точката летяха по предварително определен курс, след което напускаха по друг. Всичко беше предварително планирано и предвидимо.
Нашите атаки не бяха такива. ЗРК бяха непредвидими и често мобилни - нямаше как да планираме толкова точно и трябваше да реагираме на момента.
“ТОРЧ 3, защитавам се против СА-3 от юг!”
Това беше другия пилот на Ф-4. Не можех да го видя, но видях още две ракети да излитат. Виждах ясно Мосул, река Ефрат и колите, които се движеха по мостовете над нея. Центърът на града беше като голям парк. На западния бряг беше летището – паралелно на реката. Беше защитено от МиГ-ове, ЗА и ЗРК, и беше нашата цел днес. Ако успеехме да унищожим всичко, нямаше други заплахи почти до Багдад. Невестулките трябваше да унищожат противовъздушната отбрана за да могат ударните самолети да нападнат летището.
Орка не отговори, но видях как неговият Ф-4 зави към летището. Този път неговия ХАРМ излетя и директно се насочи към нещо на земята.
Щеше да пресече моя път, така че отново направих тоно и се преместих от другата страна на Орка. Навсякъде имаше самолети. Много под мен, маневриращи като оси, ударните Ф-16 излизаха от пикиране с кондензационни следи в краищата на крилата. Вторачих се в летището – големи конуси от прах и пушек се издигаха там където 900-килограмовите бомби бяха паднали. Внезапно проблясъци преминаха пред очите ми и аз трепнах – пред нас имаше безброй малки пухкави облачета насред синьото небе. Зенитна артилерия.
“Зенитна артилерия, на 10 часа... малко над нас.” Успях само да кажа и за щастие водачът ми, ме разпозна по гласа. Бях забравил да спомена кодовото наименование на полета ни...
Ф-4 се спусна и аз го последвах. Като сменяхме височината щяхме да объркаме зенитчиците. Поне за следващия залп.
“ЛАЗЕР 3 атакува повторно... тридесет секунди.”, чух докато проверявах горивото си. Някой от ударната група не беше успял да пусне бомбите си и сега щеше да опита отново.
“ТОРЧ, разбрано.”, веднага отговори Орка, “Ще прикриваме от изток.”
Погледнах нагоре и бях изумен от числото инвресионни следи. Някои бяха тънки - самолети, други бяха доста дебели - от ракети.
“ЛАЗЕР 3, атакувам!”
“ТОРЧ 2, бърз изстел СА-3, Мосул.”, излая Орка.
Този път по-спокойно завих, прицелих се и изтрелях последния ХАРМ. Докато завивах, с изненада видях, че Ф-4 продължава към Мосул.
“ТОРЧ... Магнум, Магнум!”
Смръщих се зад маската. Какво правеше той? Вече нямахме никакви ракети? А той продължаваше:
“Магнум... Магнум СА-3, Мосул.”
Тук научих друг урок – иракчаните не знаеха, че нямаме повече ракети, но със сигурност подслушваха радиото. Може би тези фалшиви съобщения щяха да накарат ЗРК да се изключат. Орка прикриваше последните ударни самолети, докато те атакуваха. Той караше врага да го търси и да стреля по него, вместо по атакуващите самолети – хитруваше като невестулка. Издигнах се над него за да мога да виждам едновременно и него и земята. На 5000 фута под носа си, видях как един Ф-16 завива след атаката.
“ЛАЗЕР напуска зоната на целта... курс на север.”
“ТОРЧ ви вижда. Излезте на три-нула-нула.”
Докато гледах, Орка направи огромно тоно над летището. Няколко малко оранжеви топки минаха покрай него и разцъфнаха като пуканки. Но след случилото се в последните десет минути това не ме разревожи особено.
Докато се изкачвахме бавно, осъзнах, че вероятно бяхме последните самолети, които пресичаха границата. Невестулките имаха и друго мото – първи на влизане, последни на излизане. И точно така се беше получило. Обърнах се и погледнах обратно към летището. Пухкавите сиви следи на ракетите земя-въздух още висяха във въздуха.
По общата честота, чух как Ф-15 се хвалеха, как са свалили няколко изтребителя и ми се прииска и аз да бях ударил някой МиГ. Изкачихме се на 20000 фута и се насочихме към Турция. Гледката беше страхотна – мъглата се беше изчистила и зелените върхове по границата стърчаха в небето. Наляво се виждаше Сирийската равнина, надясно Иранските планини. Далеч на север беше огромният връх Арарат и СССР.
Бях изтощен. Избърсах лицето си и съжалих, че не си нося вода и храна. Нищо и утре е ден. Погледнах надолу към планшета, на който бях записал някои важни неща. НИКОГА НЕ ЛЕТИ ПО ПРАВА ЛИНИЯ. ПОСТОЯННО ПРОМЕНЯЙ ВИСОЧИНАТА. АТАКУВАЙ ОТ КЪМ СЛЪНЦЕТО. Някои неща не се бяха променили от Първата световна насам. Бяха ми ги набивали в главата, но нищо не ги отпечатваше в паметта така ясно както бойният опит.
Внезапно, тънка издължена сянка премина между мен и Орка. Бях твърде изненадан за да реагирам, но той веднага зави на запад и видях цял гирлянд от топлинни капани зад него.
“Да го *ба!”
Завих на другата страна, също започнах да помпя бутона с контрамерките. Докато завивах обратно, разбрах какво се беше случило. Иракчаните бяха качили ПЗРК по високите върхове и в момента стреляха по нашите инвресионни следи.
Орка явно също беше схванал, защото веднага пикира под височината на която те се образуваха. Още уроци – никога не лети в инвресионните слоеве, освен ако не искаш да те видят и никога не се отпускай на вражеска територия.
Бавно издашах, поклатих глава и се запътих към танкерите. Каква сутрин само. Но поне бяхме вече на сигурно място в Турция.
“КОНАН 1, нещо се приближава към нас на малка височина... Неопознат... ниско!”
КОНАН бяха Ф-15 над нас.
Какво да го *ба?
“ТОРЧ, клещи, клещи!” Орка веднага зави на запад, докато аз направих същото на изток за да хванем в клещи вражеския изтребител, който изглежда беше пред нас.
“КОНАН, говори ЧЕЙНСОУ... моля повторете? Диспечерът звучеше недоверчиво.
Но ние бяхме в Турция. Как МиГ се беше промъкнал пред нас? Танкерите, изведнъж се сетих, МиГ-ът атакуваше танкерите. Нямаше време за търсене с радара, така че веднага превключих директно на режим за ръчно управление на лъча и автоматичен захват.
Погледнах нагоре, видях Орлите и прецених къде трябва да е врага. Преместих лъча на радара наляво и надолу, и зачаках Ф-15 да атакуват. Те бяха казали “неидентифициран”, а не “бандит”, което означаваше, че не бяха сигурни, че самолета е вражески. Идентификацията изискваше време, а ние нямахме такова.
“ЗАХВАТ, ЗАХВАТ.”
За мое удивление радарът беше уловил нещо. Вторачих се в HUD-а и съвсем се ококорих се когато забелязах малката черна точка, вътре в символа, която приближаваше директно към нас с 500 възела. Беше само на осем мили.
Отново активирах оръжията и се наведох за да погледна над носа на самолета.
“КОНАН 1, виждам го... неидентифициран на 10 часа... ниско!”
“КОНАН, говори ЧЕЙНСОУ, моля повторете?”
АУАКС-ът вършеше нормалната си, за нищо не ставаща работа. С края на окото си мернах нещо бялскаво и видах Орлите на четири мили пред мен. Аз и Ф-4 бяхме разделени от около четири мили и започвахме да завиваме един към друг. Неопознатият самолет беше обграден от три страни. Перфектно. Беше прецакан, който и да беше. Въпросът беше само кой щеше да го свали.
Ухилих се и активирах единия Сайдуайндър. За момента той само леко ръмжеше, още твърде далеч за да определи целта на фона на земята. Но при скоростта с която се сближавахме, щяхме да покрием осемте мили само за 15 секунди.
Вече виждах ясно самолета – беше малък и двигателят му оставяше ясна следа. С изключение на Фантомите, никой друг американски самолет не пушеше. А това не беше Фантом. Продължавах да се опитвам да закача ракетата за него, но не успявах.
Да го *ба!
Ако Орлите ми го вземеха из под носа, никога нямаше да си простя! Ако това се случеше, сигурно щеше да се наложи да се подлагам на терапия.
Снижих се с още 1000 фута за да не дам на този задник възможност да стреля към мен изотдолу. Освен това, докато се снижавах можех да отнема газта и да охладя двигателя, така че да съм малко по-трудна цел за ракетите с топлинно насочване. Не пусках контрамерки, тъй като той още не ме беше видял и не исках да се издавам. Но това означаваше, че щях да имам съвсем малко време за реакция, ако той все пак ме атакуваше.
Беше на пет мили пред мен и малко по-високо, така че отново активирах Сайдуайндера и ясният тон ми показа, че най-после ракетата беше харесала това което вижда. Всичко беше почти перфектно. Докато се привеждах срещу слънцето, все още не можех да видя какъв беше точно самолета, но беше кафяв. Пръстът ми се сви около спусъка. Ние нямахме кафяви самолети. Изчаках две секунди. Чаках, да видя дали ще изтреля ракета. Чаках, Орлите да го идентифицират.
“КОНАН 1, опознат като приятелски, повтарям опознат като приятелски!” Пилотът на Ф-15 звучеше разочаровано.
Какво по дяволите...
Пръстът ми се дръпна от спусъка, но продължих да го следвам, като внимавах за двата Ф-15, които също бяха зад него. Докато прелитах покрай тях, ясно видях кафяв цилиндър с малки крилца.
МиГ-21!
“Това е скапан МиГ-21” изкрещях в маската и пръстът ми отново се сви на спусъка. Ф-15 бяха направили огромна грешка. Иракчаните имаха МиГ-21 и точно тук бих очаквал да намеря някой от тях – близо до летище, криещ се в планините. После видях нещо. Türk Hava Kuvvetleri. Турски военно въздушни сили.
Невероятно! Не-ве-ро-е*ано-ят-но!
Мозъкът ми се включи отново и веднага се сетих защо самолетът ми изглежда познато – беше Ф-104. Бях виждал такива по музеите. Поклатих глава докато отново подсигурявах оръжията. Какъв идиот трябва да си, за да тролиш по границата точно днес, под носа на стотина американски пилоти? Турски идиот, ето какъв!
След като заредихме, се спуснахме на югозапад. Половин час по-късно бяхме над Инджирлик. Обикновено имахме процедури за преминаване през такива пространства, както и процедури за кацане. Орка и аз бяхме почти последни над кръга за кацане. Само два Ф-15 бяха някъде зад нас, а танкерите се въртяха на 25000 фута, докато чакаха изтребителите да кацнат. Орка започна рязък завой със спускане. Трябваше да изчакам да ме повика и да направя същото. Свалих си маската, избърсах си лицето и се отпуснах. Гледах как самолетите са спускат надолу над пистата и точно тогава огромен облак бял пушек се издигна от северния край на базата. Направо зяпнах.
Ракета земя въздух.
Леле... Чудех се какво да кажа и търсех бутона на радиото. Паникьосан глас ме изпревари.
“Ра... ра... ракета, ракета по ЕКСОН 21!
ЕКСОН беше един от чакащите танкери и пилотът звучеше все едно получава клизма.
Внезапно, изключително бързата ракета избухна насред кръжащите изтребители. За дълъг, дълъг момент цареше гробовна тишина, после радиото избухна.
“Кула...”
“Кула... ТАРЗАН 3... от базата изстреляха ракета.”
“Какво за бога бе...”
“... северно от базата.... експлоадира на ...”
“... около 7000 фута.”
“Две... жив ли си?”
По-късно разбрахме, че батареята Пейтриът е била оставена на автомат. Освен всичко друго, това означаваше, че ако установи заглушаване, тя ще захване източника му и ще стреля. Но, никой не беше предвидил ефекта на стотина самолета, всички с контейнери за заглушаване, радиопредаватели и друго електронно оборудване, върху Пейтриъта. Той беше решил, че всички самолети са вражески, беше захванал най-голямото нещо в обсег и беше стрелял. Пилота на танкера вероятно беше напълнил гащите, но кой би го винил?
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Sharana
Редовен потребител
Мнения: 1535
Регистриран на: 22 Юли 2016, 00:38
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Sharana » 27 Юли 2018, 17:25

Страхотно четиво! Мерси за преводите, наистина като прозорец към реалните операции!
Bruchpilot написа:
27 Юли 2018, 16:55
Мозъкът ми се включи отново и веднага се сетих защо самолетът ми изглежда познато – беше Ф-104. Бях виждал такива по музеите. Поклатих глава докато отново подсигурявах оръжията. Какъв идиот трябва да си, за да тролиш по границата точно днес, под носа на стотина американски пилоти? Турски идиот, ето какъв!
Bruchpilot написа:
27 Юли 2018, 16:55
Леле... Чудех се какво да кажа и търсех бутона на радиото. Паникьосан глас ме изпревари.
“Ра... ра... ракета, ракета по ЕКСОН 21!
ЕКСОН беше един от чакащите танкери и пилотът звучеше все едно получава клизма.
Внезапно, изключително бързата ракета избухна насред кръжащите изтребители. За дълъг, дълъг момент цареше гробовна тишина, после радиото избухна.
“Кула...”
“Кула... ТАРЗАН 3... от базата изстреляха ракета.”
“Какво за бога бе...”
“... северно от базата.... експлоадира на ...”
“... около 7000 фута.”
“Две... жив ли си?”
По-късно разбрахме, че батареята Пейтриът е била оставена на автомат. Освен всичко друго, това означаваше, че ако установи заглушаване, тя ще захване източника му и ще стреля. Но, никой не беше предвидил ефекта на стотина самолета, всички с контейнери за заглушаване, радиопредаватели и друго електронно оборудване, върху Пейтриъта. Той беше решил, че всички самолети са вражески, беше захванал най-голямото нещо в обсег и беше стрелял. Пилота на танкера вероятно беше напълнил гащите, но кой би го винил?
:mrgreen: :mrgreen: :mrgreen:

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 1704
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Bruchpilot » 29 Юли 2018, 15:14

Още едно нещице. Строго погледнато не е "бойно", но ми хвана окото:

По стечение на обстоятелсвата, фирмата към която бях консултант участваше в няколкодневен семинар в база на ВВС. Всичко мина страхотно - интересни теми, отлични лектори и естествено дълги вечери, протекли в разговори на по питие. В края на посещението ни обаче, ме очакваше още по-голяма изненада. Домакините бяха подготвили за всеки от участниците по нещо интересно, свързано с областта му. Мен специално, ме чакаше мисия в истински симулатор на Ф-15Е! Естесвено бях много развълнуван да почувствам, макар и от далеч, какво е да си пилот на "Калната кокошка" (на български животното се казва белочела водна кокошка или Лиска). Перспективата да седна в симулатор на един от най-съвременните самолети на Американските ВВС, определено не ми донесе спокоен сън и още от рано сутринта, напомпан с кафе, обикалях нервно из сградата в която се помещаваше конферентната зала. Най - после се събърахме и бях неприятно изненадан да разбера, че всъщност доста хора ще наблюдават "представлението" ми. Наистина се притесних - отдавна бях минал годините, в които перченето е симсъла на живота, но както е всеизвестно - момчетата си остават момчета.
Скоро влязохме в залата за подготовка и ме запознаха с млад капитан, кото щеше да бъде мой ОВС (оператор на въоръжението и системите) за този "полет". Това определено беше нещо ново за мен, но нямаше да откажа помощ в управлението на сложните и модерни системи, 90% от които виждах за пръв път.
Първо преговорихме основните неща - естествено домакините не искаха да ми усложняват излишно живота и доста от реалните процедури останаха на заден план. Някои неща нямаше и как да ми покажат, тъй като все пак бях "цивилен консултант". Преминахме към маршрута - и там нещата бяха прости. Идеални метеорологични условия, почти без вятър, видимост ограничена само от ранния час - 5:00 сутринта. Общо десет точки по маршрута и буквално само три завоя - първият, за да заема курса към целта, вторият, над целта към точката за излизане от зоната и третият, за да поема обратно към летището. Не бяха предвидени специални маневри, които знаех, че Ф-15Е ползват за да изградят точна радарна картина на целта, тъй като тя беше "предварително разузната". Височината щеше да е стабилно 20000 фута през целия полет. От просто по просто, все едно бяхме пътнически самолет!
С ОВС-то и инсруктора започнахме да оглеждаме целта. Беше някаква военна база и гледано от курса по който щяхме да летим, сградите оформяха един вид "Z", ориентирано почти точно север-юг. Две големи сгради образуваха двете хоризонтални черти на "Z"-то, а помежду им имаше няколко по-малки, които ги свързаха по диагонал. Пак гледано от нашата точка, над горната линия на "Z"-то имаше горивна база, а леко вляво от нея - укрепен склад за взривни вещества. Именно той беше нашата цел. Щяхме да използваме две GBU-10 пуснати едновременно за да сме сигурни, че ще го унищожим. Попитах дали можем да закачим и две Мк-82, които да пусна по старомодния начин. Инструктора и ОВС-то се спогледаха многозначително, но се съгласиха. Нямаше да ги оставя да се забавляват за моя сметка и да твърдят, че компютрите сами са свършили работата! С ОВС-то уговорихме поредността на действията и ги преповторихме няколко пъти, след което преминахме към взаимодействието с останалите самолети. Да, щеше да има и такива. Ние бяхме Търки 1. Четири Ф-18 щяха да бъдат Хорнет 1 и да нападнат горивната база и сградите. Стинг 1 бяха други четири Ф-18, които щяха да имат задача въздух-въздух, а Уизъл 1 щяха да бъдат да Ф-16 със задачи по подавяне на противовъздушната отбрана. Напуши ме смях - бяха избрали съвсем очевидни имена на полетите, сигурно за да не ме объркат. Познайте как се казваше АУАКС-ът? Естествено Сентри 1! Поговорихме още доста за сепарация, опознаване, честоти и прочее. Слава богу, ОВС-то щеше да се занимава с тази част!
После дойде ред, на вражеските сили. Явно щяха и да стрелят по нас! В района на целта и по маршрута се очакваше зенитна артилерия и преносими ракети въздух-въздух. Самата база щеше да се прикрива от СА-2, която Уизълите щяха да атакуват преди пристигането на ударната група. Във въздуха беше възможна среща с МиГ-29 и МиГ-23. Преглътнах сухо и многозначително. Отиде ми хубавия развлекателен полет ала "пътнически авиолини Алоха"! Следващите минути преминаха в инструкции относно операции въздух-въздух и използване на AIM-120 (бях виждал такава ракета само от далеч). В крайна сметка ОВС-то отново заяви, че той ще се занимава с идентификацията и прочее, от мен се очаква само да стрелям ако се наложи. Звучеше достатъчно просто. Би трябвало да успея да се справя!
Преповторихме всичко още веднъж, изсянихме още някои въпроси, възникнали в хода на инструктажа и се преместихме в залата със симулатора. Докато вървеше инструкцията в кабината за основните прибори (успокоиха ме, че този път нямаше да има симулирани порведи), адреналинът ми вече се покачваше. "Спокойно, това е само симулация, не се впрягай толкова!" - говорех си сам, но същевременно кимах все по-рязко и леко потропвах с единия крак. Преди да се осъзная, вече се носех в симулирания свят, прожектиран на облия екран навсякъде около мен. Беше ранна утрин и земята още тъмнееше, изпъстена със светлините на градчета и пътища, но небето вече беше ясно и светло. С помоща на ОВС-то изключих светлините и се заизкачвах към 20000 фута. Нямаше много какво да се прави в момента, така че усилено щъках по многото дисплеи, докато ОВС-то ми обясняваше кое так става и за какво точно служи. Аз кимах, все едно го разбирах. Лека-полека ефирът се изпълваше със съобщения и започнах да си играя с радара. Не знаех точно как да използвам десетките му режими, но имах най-груба представа как да го насочвам.
"Леле... пред нас е пълно със самолети! - мина през ума ми. Екранът почти преливаше от контакти. В този полет нямаше да имаме дата линкове, тъй като или бяха твърде секретни, или просто не искаха да претоварват с информация дъртия идиот в предната кабина. Преминах в режим TWS и продължих да сканирам, но от това картината не ми се изясни кой знае колко повече. Реших да рискувам и изчаках пауза в комуникациите:
"Сентри 1, говори Търки 1, моля за картина."
"Търки 1, тук Сентри 1, всичко изглежда чисто."
Добре, чисто ме устройваше!
"Преминаваме над третата точка с 62 секунди закъснение" - промърмори ОВС-то.
62 секунди закъснение? Мда... Господин Велик Ас, твърдящ, че може да подкара този самолет със затворени очи, беше забравил да си запише времената за преминаване над контролните точки. И не знаеше как да ги извади от компютъра. Страхотно! Направо виждах как колегите ехидно се подхилкват и се ръчкат с лакти! Подадох газ и тъкмо щях смирено да се помоля на ОВС-то да ми каже времената, когато радиото се обади:
"Стинг 1, говори Сентри 1. Стинг 1, говори Сентри 1. Контакт, нула-седем-три от точката, за три-едно, ангели 15, курс на юг. Боги!"
"Стинг 1, разбрано!"
С треперещи пръсти започнах да щъкам на дисплея. Изкарах на екрана маршрута и точката (голямо нещо е туй компютъра ей!) за да се ориентирам. Неопознатият контакт беше по азимут 073 от нея, на 31 морски, височина 15000 фута, с курс на юг. Позицията му трбяваше да се пада малко на север от целта ни и той летеше на юг практически към нея. А ние идвахме от югоизток. Погледнах към радара. Би трябвало да е в обсег и да го виждам, но коя от всичките точки беше той? Нали уж ОВС-то щеше "да се занимава с тази работа"? Погледнах СПО-то - беше пълно с "16", "18" и "Р", но нищо друго. Вторачих се в радара и започнах безрезултатно да местя "буболечката" от един контакт на друг. Адреналинът ми започна да се покачва до сериозни нива.
"Сентри 1, говори Стинг 1, Боги-то е идентифицирано като МиГ-23, двойка, нула-седем-осем от точката за две-осем, ангели 18!" - обадиха се Ф-18.
Значи неидентифицирания контакт се оказа двойка МиГ-23, които се изкачваха към нас. Чух как изтребителното прикритие бързо си разпредели целите.
"Стинг 1-1, Фокс 3, МиГ-23!"
"Стинг 1-3, Фокс 3, втори МиГ-23!"
Двамата водачи на двойки от изтребителното прикритие бяха изстреляли по една AIM-120 по всеки от МиГ-овете.
"Стинг 1-1, Питбул!"
"Стинг 1-3, Питбул!"
Питбул!?!? Къде, тук горе? Отне ми няколко секунди да си припомня брифинга. "Питбул" означаваше, че радарът в главата за самонасочване AIM-120 се е активирал.
"Стинг 1-1, два взрива... виждам огън... изглежда и двата мига падат..."
"Стинг 1, говори Сентри 1, разбрано!"
Позволих си да въздъхна облекчено, но в този момент ОВС-то се обади:
"Преминаваме над четвъртата контролна точка със сто и две секунди закъснение. Време е да активираме оръжията!"
Все едно слушах жена си. Погледнах HUD-а и мислено изпсувах. Докато се бях вторачвал и цъкал по радара, без да осъзная бях отнел газта и сега се влачехме едва с 352 възела! Нищо чудно, че закъснявахме. Трябваше да летим до точката с 370 и след нея да ускорим до 400 (тази част си я спомях). Отново бутнах лоста наред в опит да наваксам и двамата с ОВС-то се захванахме с прегледа и активирането на оръжията. Е, всъщност той се захвана, а аз по-скоро пречех.
ПААААТ, ПААААТ, ПААААТ!
Светът се разтресе, а аз подскочих на цяла педя от седалката. Кабината се озари в гадно оранжево-червено зарево. "Мамка му, улучиха ни! ГОРИМ!" изниква в паникьосания ми мозък, докато обхождах с очи таблото. Странно, никакви предупреждения и червени светлини?
ПААААТ, ПААААТ, ПААААТ!
Пак подскочих, но този път видях от дясната ни страна червеникаво-оранжеви взривове, които бързо се обърнаха в черни облачета. Охххх, това е само зенитна артилерия...
"Търки 1, зенитна артилерия на югоизток от целта, 20000 фута." - спокойно докладва по радиото ОВС-то. Усещах как едвам се сдържа да не се разхили. Сигурно беше видял как подскочих! Много смешно мамка му, за малко да получа инфаркт!
Вече наближавахме целта и запчнахме да я търсим с радара. Пред нас изтребителното прикритие и невестулките кръстосваха небето. Скоро ОВС-то съобщи, че я е открил и активира контйнера за целеуказване. Цъкнах няколко копчета и на единия дисплей излезе картина - целта се виждаше ясно, в сиви и бели нюанси. Наблюдавах как ОВС-то бавно търсеше нашият склад (тъй като беше вкопан в земята не се виждаше много добре), намести кръста върху него и захвана целта. От тук нататък от мен се искаше само да летя по указанията от компютъра до момента в който оръжието щеше да се освободи автоматично. След това имахме почти почти пълна свобода на маневриране, а контейнерът сам щеше да следва целта и да я маркира с лазера. Изведнъж в ушите ми запищя аларма. На СПО-то се появи голям символ "2".
Хъм... ъъъ... май щях нещо да правя.... ъъъ...
"Уизъл 1-1, ракета земя-въздух, СА-2!" - обади се водачът на двойката Ф-16.
Погледнах през HUD-а и видах как почти точно срещу нас от земята се издигна бял димен стълб, след него и втори. Докато първата ракета започна бавно да завива към нас и трета ракета стартира.
"Какво стреля по нас? Катюша?" - помислих си удивено.
"Контрамерки, маневрирай!" - сърдио се обади ОВС-то.
Слава богу бяхме програмирали контрамерките да се изстрелват по - продължително време, дори и ако се задействат само с едно натискане. Разточително, но все пак това беше симулатор и никой не плащаше за тях. Натиснах бутона и когато от самолета започнаха да изскачат диполни отражатели и топлинни капани, направих полутоно, и се опитах да се устремя към земята. Едвам, едвам носът започна да слиза надолу. През ума ми мина бегла мисъл за компютри ограничаващи маневрирането за да не се претоварят окачените въоръжнения, но прекалено късно. Бааавно, като огромна струваща сто милиона яхта, завихме към земята. Носехме се вертикално надолу и отнех газта в опит да измъкна самолета от пикиране по-бързо. Оставаше само да се бухна в земята и резилът щеше да бъде пълен! С половин ухо чух по радиото:
"Уизъл 1-2, Магнум, СА-2!"
Странно, но ОВС-то мълчеше. Явно вече не му беше до смях! Осъзнах, че височината щеше да ни стигне (макар и на ръба) и рискувах поглед през лявото рамо. Виждаха се само две ракети. Едната беше много назад и нямаше да ни достигне, но другата беше по-близо и още ни следваше. Изстрелях нова порция контрамерки и тъкмо обмислях каква следваща маневра да предприема, когато ракетата бавно клюмна към земята и се самоликвидира. Предупрежденията замлъкнаха. Бяхме едвам на 4000 фута и се изкачвахме, с курс почти обратен на този от който бяхме дошли.
"Сентри 1, говори Търки 1, повтрона атака от югоизток!" - съобщи по радиото ОВС-то.
"Търки 1, говори Стинг 1, разбрано!"
"Сентри 1, разбрано."
Да, все още имахме недовършена работа. Изкачих се обратно на 15000 фута и завихме към целта. Проверихме още веднъж оръжията. Поради нашето забавяне, Хорнетите ни бяха изпреварили и тъкмо атакуваха, когато ние още захождахме. На картината предавана от контейнера видях взривовете от бомбите им, докато чаках нашите да се освободят. Този път достигнахме целта без премеждия.
3, 2, 1, самолетът леко подскочи, когато двете бомби се откачиха с разлика от няколко стотни от секундата.
"Търки 1, Пейвуей!" - обади се ОВС-то.
Завих леко наляво и се вторачих в дисплея. Ясно се видя как двете бомби удрят една след друга. Погледнах назад и едвам различих стълбовете от пушека на бомите на фона все още тъмната земя. Мярна ми се и останала цяла сграда. Извиках на дисплея менюто с оръжията, активирах двете Мк-82 и превключих прицела на режим CCIP. Гордо събощих по радиото:
"Търки 1, повторна атака от югозапад!"
Някъде зад мен се чу изсумтяване. Не му обърнах внимание и завих обратно към целта. Е, завих е силно казано, по-скоро със зор направих широк кръг ала Куийн Мери 2. През пушека отново видах останалата непокътната сграда и наклоних носа за да я виждам през HUD-а. Маневрирах леко, за да не съм лесна цел, но държах линията на прицела близо до целта си. Намалих малко газта, за да не преминавам 500 възела, когато символите започнаха да се изкачват по HUD-а успокоих самолета и пуснах контрамерки. В момента, в който маркера покри сградата, натиснах бутона и усетих как бомбите се отделиха.
"Търки 1, Снейкайз! Излизам от зоната с курс на запад, 7000!"
Ето, и аз мога да правя умни обаждания по радиото! Завих наляво (този път, без теглото на бомбите, се получи наистина) и погледхах назад.
"Лееле - маале, какво чудо е зад мен!" - успях само да се ококоря.
Цяла плеяда зеленикави трасиращи куршуми се издигаха от няколко места едновременно и ме гонеха! Преди да успея да гъкна, нещо пиличащо на стрела, оставяща димна опашка, рязко се изстреля от земята и за щастие се насочи към един от топлинните капани, които се точеха зад самолета.
"Ти си бил голям късметлия!" - разсмя се ОВС-то.
"И още как!" - ухилих се и аз. Реално бях направил грешка, когато и втоиря път завих наляво след атаката на целта, но като цяло имах всички основания да бъда доволен от себе си. Усмивката не слезе от лицето ми до края на "полета". "Представлението" май не беше никак лошо, за такъв ръждясал цивилен дъртак, като мен!
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 1704
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Bruchpilot » 06 Авг 2018, 20:00

Продължение на разказа от Дан Хампдън, който пуснах на 26.06.2018:

25 март, 2003 година

Когато се завърнахме в Принц Султан (Саудитска Арабия) след дългия полет в бурята, ме очакваше още една неприятна изненада. Явно бях отстранен от полети! Ние бяхме част от 363rd Expeditionary Operations Group, 363rd Air Expeditionary Wing и по мое мнение, споделено и от много други, висшите ни командири ни не бяха от най - добрите. Един от тях редовно висеше около столовите за да прави забележки на войниците да не замърсяват с обелки от портокали "неговата пустиня". Друг, висеше по паркингите и се уверяваше, че винаги когато някой паркира назад, извън колата има наблюдател. Командирът на нашата оперативна група (по заместване) беше неприятен, педантичен полковник, който не беше летял и час между двете войни. Неговите заместници бяха двама женски навигатори на танкери - определено не беше идеалната командна структура във военно време.
Според техните основни директиви, нашите най-сериозни задачи по време на войната трябваше да бъдат правилното обезвреждане на торбичките за облекчаване (имаше специална презентация за това) и правилното носене на шапка, като част от пустинната униформа (също с презенатция).
В деня следващ мисията ми в Назария, командирът явно беше прочел доклада от мисията и малките му, недоразвити гениталии се бяха спаружили още повече! Беше ужасен от мисълта, че един от "каубоите" - в случая аз - е дръзнал да премине наложеното от него ограничение за слизане под 10000 фута по време на мисия. Тъй като неговата представа за непосредствена авиациионна поддържка се беше формирала по време на лекция, чута веднъж, по време на курса му в Air War College, това не беше изненадващо.
Така, че след като бях помогнал на морските пехотинци, бях събрал още осем изостанали самолета и ги бях проводил до успешно кацане в ужасна пясъчна буря, тоя ме беше отстранил от полети. Бях като ударен с мокър пърцал. Всички останали бяха шокирани, а командирът ми изглеждаше все едно всеки момент ще получи удар. Никога не го бях виждал толкова ядосан, даже и онзи път във Вегас, когато му дадохме уасаби и му казахме, че е гуакамоле. Не знам как полковник Бил "Канга" Ру беше разбрал какво се е случило. Той служеше като Ръководител на обединения център за въздушни операции и беше подчинен пряко на командира на въздушния компонент на съюзите сили.
А самият командир, огромен генерал, на име Майкъл Моузли, точно в този ден бил изключително ядосан поради изявление от страна на Морската пехота, че ВВС не правят достатъчно за поддръжка на кашиците, тъй като трявало да влизат в обсега на ЗРК и артилерията. И точно в този момент влязъл "Канга" Ру с история за един пилот, който рискувал, при това в отвратилено време, за да помогне на морските пехотинци. Моузли много се зарадвал и поискал да се срещне с пилота. "Няма проблем!" - отговорил Канга - "Сега той е свален от полети, от командира на 363-та група, защото е поел риск като е помогнал на морските пехотинци."
"Какво?" - отвърнал генералът.
Всъщност, до колкото разбрах май е казал нещо от рода на "Какво да го *ба става там долу? Докарай ми веднага тия ла*няноглавци тук!". В крайна сметка, отстраняването ми от полети продължи по-малко от десет часа, което беше супер, тъй като и без това имах нужда да се наспя. Така и не чух нищо повече от Командира на групата, който благоразумно си стоеше в офиса с компютъра и кафе машината.
...

26 март, 2003 година

Воденият ми, се откачи от танкера и се плъзна настрани от големия KC-10. Аз чукнах микрофона и завих на север. Отваряхме си очите на четири, докато преминавахме покрай другите танкери и търсехме големите самолети, наобиколени от малки самолети. Включих за малко форсажа, докато се катерехме над 25000 фута на път към Ирак.
Танкерите обикновено бяха под 25000 фута, а AWACS и JSTARS – над 30000 фута. Така, че на около 27000-28000 би трябвало да нямаме конфликти с други самолети. Винаги съм бил удивен, как в такова голями небе, самолетите винаги успяваха да се набутат близо един до друг.
След 20 мили направихме предбойната си проверка (контрамерки, електронни контрамерки, светлини, бордово записващо устройство, бойни системи и пр.) Аз също така си вдиах седалката за да мога да виждам над рамката на фанара. Махах си и ръкавците за да мога да напипвам по-добре бутоните, и усилвах звука на предупредителните системи на максимум. Също така обикновено летях с вдигнат визьор. Всеки пилот си имаше собствена система и се пригласяше преди да навлезе в “Индианските територии”.
Моят полет от два F-16CJ летеше около Килбокс 88 Алфа Сиера, точно на юг от Багдад. Голямата буря вече беше преминала, но видимостта беше все още отвратителна и Ирак беше изцяло покрит от бяло-кафяв прах и облаци.
-УИКЕД 23, говори РАМРОД...
До момента AWACS-ът беше доста тих за наше удоволствие. За съжаление не бях достатъчно на север, за да се правя, че не го чувам.
-Слушам!
-ДЖЕРЕМАЯ разпореди, повтарям ДЖЕРЕМАЯ разпореди да се извърши разузнаване на района около Север, три точка три-пет... Запад, четири-едно-едно, точка три... Разбрахте ли ме?
Точно в този момент щеше да е най-добре, ако бях съобщил за необясними проблеми с радиото. ДЖЕРЕМАЯ беше генералът командващ всички коалиционни сили. Сигурно седеше на 700 мили от нас, в климатизиран, покрит с карти офис и вероятно в момента ядеше поничка, докато гледаше на големите екрани как върви войната. След Пустинна буря технологията беше “напреднала” (използвам го саркастично) до толкова, че в момента всеки самолет се следеше електронно и се виждаше на екраните в Оперативния център. Там имаше амфитеатрално разположени редици компютърни терминали, заети от майори, подполковници и полковници. До мястото на всеки имаше пластмасова карта, съдържаща наименование като FLTOPSMAIN, MPCFIDO, или AARDETCO. Много важни за тях съкращения. Както и да е, на върха, в остъклена и звукоизолирана стая стоеше генералът. Но когато той говореше, ние трябваше да слушаме. Или да се правим, че имаме проблем с радиото...
Набрах координатите и сбърках, като отговорих:
- Разбрано РАМРОД. За какво точно да се оглеждам?
- УИКЕД, търсете патрул, състоящ се от превозни средства и персонал, движещи се на юг от града по Магистрала 8.
Чукнах микрофона и погледнах навън. Беше нормала заповед, но не бях много ентусиазиран да летя ниско в ла*ната, да не отварям дума за ЗРК и артилерията около Багдад, за да търся иракски патрул. Особено след като нашите части все още бяха на 40 мили на юг. Отново, въпреки всичките сателити и други платформи, всичко се свеждаше до човешките очи. Всъщност, моите очи.
Но ако иракчаните мислеха да се придвижват, сега беше момента, тъй като времето беше отвратително. Техните ВВС не летяха в лошо време и те така и не схванаха, че ние можехме и го правехме.
Без за гледам знаех, че воденият ми е на миля зад мен, така че включих автопилота, намалих газта за да поддържам 300 възела и разгънах картата. Вече не беше модерно да се носи карта, но аз го правех за всеки случай.
Координатите бяха точно по дължината на Магистрала 8, няма и 10 мили на юг от Багдад. Там имаше и голямо езеро – викахме му Милк Лейк. Ако се приближах от запад, над езерото, поне нямаше нужда да се тревожа какво има директно под мен. Но само докато не стигнех източния бряг на езерото. Но нищо неподозиращият иракски патрул едва ли можеше достатъчно бързо да види и обстреля самолет движещ се с 500 възела, така че щях да пробвам.
- УКЕД ДВЕ, ЕДНО НА ВИКТОР (честота).
- СЛУШАМ.
Мой воден днес беше лейтенант Ian Toogood. Наистина. Без майтап! Ние му викахме “Notso”. Схващате ли? Notso Toogood. Но всъщност беше добър – безмозъчен и безстрашен, точно като мен едно време.
Беше чул целия разговор, но аз му обясних какво щях да правя и че ще го оставя да охранява от високо. Не беше много щастлив, но нямаше смисъл да рискуваме и двамата, а и воденият правеше това което му се каже, особено ако водачът носеше “Нашивката” (бел.- на преминал обучението в U.S. Air Force Weapons School. Нещо като масоните на тяхното ВВС.). Така, че отнех газта и се снижих в кафявата каша, която покриваше земята.
Нищо – нямаше нито една дупка.
Изравних на 15000 фута, оставяйки 5000 фута до облаците в случай, че някоя ракета изскочеше. Продължих докато не стигнахме на 30 мили от координатите. Поех дълбоко въдух, отнех отново газта и плавно се плъзнах надолу към облаците и праха. Хоризонтът изчезна и аз започнах да проверявам радарния висотомер, докато се снижавах. Според картата трябваше да съм точно над езерото и не би трябвало да има нищо вражеско под мен.
На 10000 фута активирах оръжейните системи. Бях въоръжен стандартно – две AMRAAM, два Сайндуайндъра и две CBU-103.
На 5000 фута все още бях на 20 мили от магистралата и небето беше шоколадово на цвят. На 1000 фута самолетът започна да се тресе. На 800 фута излязох от облаците и се вторачих във водите на езерото. Бяха развълнувани и се образуваше пяна. Значи вятъра беше силен. Беше притъмняло и докато гледах навън, изведнъж светкавица прониза небето от ляво. После още веднъж от дясно. Явно тук долу бурята още бушуваше. Преглътнах трудно и увеличих газта до максимал. Облаците ме натискаха все по-надолу. На осем мили от магистралата прекосих река Ефрат на 200 фута, със скорост от 500 възела. Може би беше шесто чувство или просто инстинкт, но натиснах бутона и започнах да “разхождам кучето”.
Облаците висяха отвсякъде и виждах само земята директно под мен. Беше следобед, но небето беше зеленикаво-черно. Направо странно. Дори при 500 възела самолетът подскачаше в турболенцията. Ниската височина и скапаното време не бяха точно като разходка в парка. Но МиГ-овете, ракетите и артилерията също не бяха, така че се наместих в седалката и се опитах да успокоя самолета.
Магистралата се появи из под облаците. Земята тук, от двете страни на пътя, беше зелена и изпълнена с редицаи от колиби. Наведох се напред, но не виждах нищо приличащо на конвой. Самолетът се плъзгаше във ветровете и натисках педалите за да го държа стабилен. Магистрала 8 беше на около миля пред мен, когато наклоних самолета и погледнах над крилото. Нищо не се движеше. Е, това беше една голяма загуба на време...
Внезапно небето промени цвета си. Облаците станаха катранено черни. Появиха се пурпурни, жълти и оранжеви проблясъци. Трасиращите куршуми бяха навсякъде.
Мозъкът ми прещрака – Край! Мъртъв съм!
Чисто инстинктивно започнах да движа самолета. Рязко наляво и надясно. Нагоре и надолу. Пусках контрамерки постоянно. Не използвах форсажа за да не се издавам още повече.
Самолетът подскочи и си ударих главата във фанара. Огромни червеникави гъби изникнаха до мен и осветиха облаците. Беше все едно да си в избухващ чувал с фоерверки. Не знам как изглежда ада, но така си го представях!
БИП, БИП, БИП, БИП, БИП...
Системата за предупреждение полудя. С крайчеца на окото си видях безброй “6”, “8” и “А”. Присветванията от оръдията изглеждаха като пръскащи се искри.
Леле майко!
Натиснах носа надолу, а газта напред и започнах да пускам още диполни отражатели. Адреналинът се изстреля от задника ми, през сърцето, право към главата! Не виждах дали ракетите зад мен са преносими или по-големи, но всъщност нямаше значение.
Земята се приближаваше, така че започнах да дърпам лоста, преди самолетът да се спусне на 100 фута над магистралата. Погледнах назад и инстинктивно включих форсажа. Сега всички щяха да ме видят. Но пак нямаше значение – всички вече ме бяха видяли.
Всъщност, винаги има разлика в начина по който хората стрелят по теб. Понякога бяха уплашени, друг път се защитаваха. Тези бяха много ядосани. През последните пет дни бяха стояли в резерв, извън боя, а сега изведнъж имаха мишена – мен. Иракчаните се движеха с цел да изненадат коалиционните сили и определено бяха бесни, че са били забелязани от американски пилот. Искаха ме мъртъв. Все едно ме бяха натопили в каца с мед и ме бяха хъврили на мечките.
Зелени трасиращи куршуми летяха отвсякъде, докато облаците постоянно сменяха цвета си от експлозиите. Времето забави ход и тогава видях превозните средства. Патрул? Другия път! Имаше стотици зеленикави машини по пътя. Поне бригада, ако не повече. В един сюрреалестичен момент видах как танкови оръдия се назочват към мен и как хората от БТР-ите стреляха с картечници.
Бели следи се издигнаха от група войници и се понесоха зад мен. Преносими зенитни ракети! Бяха бързи, смъртоносни и имах по-малко от две секунди за да реагирам, така че се завъртях с главата надолу и се устремих към земята.
Да го *ба!
Натисках бутона за контрамерките с левия си палец, колкото можех по-бързо. Това щеше да помогне против ракетите, но не и срещу артилерията. Или против хилядите Мохамедовци и Ахмедовци, които вдигаха автоматите си към небето. Изравних на по-малко от 100 фута и се устремих нагоре. Изръмжах от претоварването, но се насилих за да обърна глава назад към ракетите и пуснах още контрамерки. Самолетът още летеше бързо – с около 400 възела, но се изкачваше и намаляваше. Направих тоно обратно към пътя, напрягайки очи за ракетите.
Хоризонтът изчезна.
Имах един от онези панически моменти, познати само на пилотите, които внезапно и неочаквано са попаднали в условия за летене по прибори. За проточила се вечно секунда не знаех къде е горе и къде долу.
Излез от проклетия облак!
Единствения начин беше да се завъртя отново с главата надолу, така че изключих форсажа и направих точно това. Но без видим хоризонт, на тази височина, бях на около три секунди от момента в който щях да се превърна в траен орнамент на иракската пустиня.
Внезапно праха изчезна и точно пред себе си видях земята. С храстчетата, пръснатите стари гуми и даже ръждясал скелет от автомобил.
Мамка му!
Моментално дръпнах лоста и усетих как Ф-16 се засуети, и продължи да пропада. Натиках лоста на газта в положение “форсаж” и зърнах магистралата, на 100-тина метра от лявото си крило. Бях с курс на североизток, много или малко настрани от нея.
Обаче ме видяха.
Отново всичко, което можеше да стреля се насочи към мен. Зелени трасиращи куршуми се стрелкаха в тъмата, големи оранжеви топки се носеха покрай мен и експлоадираха в облаци от искри. Но самолетът още летеше и когато носа стигна хоризонта натиснах спусъка и се освободих от касетъчните бомби.
Ведната завих рязко надясно, заобиколих облаците, насочих се на изток и пикирах към безопасното обятие на земята. Завих на юг и погледнах назад. Магистрала 8 още беше озарена като Таймс скуеър. Толкова много неща стреляха по мен, че изглеждаше все едно колоната гори. Още ракети проточиха следи под облаците и аз отново завих надясно и включих форсажа. Повторих този зиг-заг още три или четири пъти, докато магистралата не изчезна от погледа ми.
Намалих газта до максимал, преглътнах с труд и осъзнах, че все още натискам бутона за контрамерки. Бяха свършили отдавна разбира се, а поглеждайки към HUD-а видях, че и буксируемата ми примамка липсва.
Благодаря ти, Raytheon!
Изкачих се на стотина фута. На дясно, някъде в кашата, беше авиобаза Шейх Мазар, но МиГ-овете нямаше да рискуват в това време. Обаче там имаше ЗРК и артилерия, така че я заобиколих за всеки случай.
Там!
Пред мен беше река Тигър. Малки кафяви селца обграждаха бреговете и видях лодки във водата. Мъжете в лодките ме виждаха. Някои ставаха, започваха да размахват юмрук с едната ръка и да се хващат с другата ръка за чатала. В отговор аз разклатих крила.
- Трябваше да си запазя бомбите... – промърморих сам на себе си, докато накланях крило за да им покажа и среден пръст.
След като минах над Тигър започнах да се изкачвам и да завивам на юг, по-далече от Багдад. Поисках дата линк и чух чуруликащия звук в слушалките, когато позицията на моя воден се появи на екрана. Беше на 25 мили на юг от мен. На 8000 фута излязох от облаците и праха, и се вторачих в слънцето. Свалих маската и се отпуснах в седалката. За няколко секунди си позволих просто да гледам синьото небе. Но при 400 възела нямаше много време за почивка и захванах с радара водения си.
-УИКЕД Две, Едно е на едно-пет-нула от контролната точка, петдесет и шест... преминавам през 10000 за 20000.
След няколко секунди по системата за предупреуждение чух познатия звук на захват от другия Ф-16 .
- Две, имам контакт!
- Две, заеми позиция. Едно има 5.1, допълнителните са празни.
- Две има 8.7, още тегля от тях.
От момента в който бях пресякъл брега на езерото бяха изминали по-малко от шест минути, които ми бяха коствали 7000 паунда гориво, четири буксируеми примамки и 120 заряда контрамерки. Свалих ръкавиците и обърсах лицето си от потта. Поне не ме бяха улучили. А и беше време да предам нататък добрите новини.
- РАМРОД, РАМРОД, говори УИКЕД 23...
-УИКЕД, изчакайте, имаме допълнителна информация за вас.
Проблясък хвана погледа ми. Воденият се приближаваше от юг, докато аз завивах към най-близкия танкер. Погледнах другия пилот – беше със свален визьор и навити до лактите ръкави. Ухилих се. Крушата не пада по-далеч от дървото. Той кимна и започна да оглежда самолета ми за повреди.
- УИКЕД, говори РАМРОД... патрулът на посочените координати вероятно може да бъде част от Републиканската гвардия, повтарям Републиканската гвардия.
Е, това щеше да бъде полезна информация, ако беше дошла преди десет минути... Елитната гвардия на Садам. Елитни, спрямо останалите иракски сили. Или примерно, спрямо иранците. Или французите. Но не и спрямо нас. Щяха да умрат, просто щяха да умрат по-добре облечени.
- УИКЕД, внимавайте изключително много!
Леле, мерси! Какво ли мислеше този, че съм правил през последните десет минути?
- УИКЕД, чувате ли ме?
Поех дълбоко въздух. Ако отговорех веднага щях да кажа нещо много непрофесионално и напълно заслужено. Изчахах Нотсоу да завърши огледа, преди да натисна микрофона:
- РАМРОД..., УИКЕД 23... разузнаването е изпълнено. Потвърждавам наличието на сили на Републиканската гвардия... танкове, механизирана пехота и ПВО.
- УИКЕД, можете ли да кажете приблизителната им численост?
- РАМРОД, около бригада най-малко. Няколко стотин превозни средства.
- УИКЕД, какъв тип бяха превозните средства?
- От стрелящият тип!
- Моля?!... Повторете?
Продължихме така още няколко минути докато се приближавахме към танкерите. Те искаха повече информация, но това беше всичко, което бях успял да видя докато се опитвах да оцелея. После той го каза:
- Аммм, УИКЕД, бихме искали повторно разузнаване!
Повторните заходи бяха много опасни и ги правехме само когато въпросът беше на живот и съмрт. Но ситуацията не беше такава. А и нямах повече контрамерки. Нямаше начин да пратя Нотсоу там долу – момчето го чакаше дълъг живот и нямаше да е честно към мацките, които все още не го бяха срещнали.
- РАМРОД... това заповед на ДЖЕРЕМАЯ ли е?
Проточи се много дълга пауза.
- Аммм.... ааааа... не УИКЕД, това е желание на РАМРОД.
Вие майтап ли си правите с мен?
Нямаше да се върна обратно само и само за да могат тези смотаняци да допълнят още два реда в сводката! Бях видял всичко от значение. И им го казах в прав текст!
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Sharana
Редовен потребител
Мнения: 1535
Регистриран на: 22 Юли 2016, 00:38
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Sharana » 09 Авг 2018, 13:48

Страхотни разкази, благодаря ти за времето, което губиш в тези дълги преводи, за да ни развличаш останалите :)
Bruchpilot написа:
29 Юли 2018, 15:14
"Представлението" май не беше никак лошо, за такъв ръждясал цивилен дъртак, като мен!
Този специално беше много забавен.

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 1704
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Bruchpilot » 09 Авг 2018, 17:56

Мерси, обаче взех да свършвам мат'риала :D
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 1704
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Bruchpilot » 17 Авг 2018, 17:52

April 7, 2003
10:46 local time, Baghdad, Iraq

"Кучи син долен!", промърморих в маската си, докато потта се стичаше по челото ми и в лявото ми око. Тогава я видах. В огромен облак мръсно бял пушек, ракетата се издигна над земята. Беше над седем метра дълга, тежеше стотици килограми и след като ускореше щеше да се движи с над 3000 километра в час. И се насочваше към мен.
"БИП, БИП, БИП, БИП..." СПО-то крещеше в шлема ми, събощавайки, че вражеските радари са ме захванали.
"БИП, БИП, БИП, БИП..."
За момент застинах, за да се уверя, че се насочва към мен, после натиснах носа на самолета надолу и задника ми се отлепи от седалката. Всичкия прах започна да хвърчи из кабината и естествено веднага ми влезе в очите. Мигах бързо за да ги изчистя, докато ракетата бавно изравни на около хиляда фута над Багдад. Не идва към мен, помислих си с облекчение. За някой друг е. Не е за мен.
Но после тя рязко зави нагоре, и се насочи към целта си. Мен.
Мамка му!
Обърнах самолета по гръб и пуснах една буксируема примамка. Преглътнах сухо, изчаках два удара на бързо туптящото си сърце и натиснах бутона за контрамерки. Докато диполните отражатели се сипеха от самолета, пикирах към града, после веднага се насочих обратно нагоре, като завих за да мога да виждам ракетата и отнех газта. Спуснах се от небето, въртееки се като тирбушон и хоризонта се премяташе бясно над мен.
Надолу!
Надолу към сивата земя. Надолу към сградите и калната река Тигър. Надолу, през дупката в облаците, към зенитните оръдия.
На подобни дупки в облаците им викахме "дупка за глупаци". Обикновено, когато небето беше напълно покрито, те бяха единствения начин да се спуснеш ниско и да определиш визулано целите си. Но това винаги беше опасно, тъй като зенитната артилерия постоянно дебнеше за някой, който ще се спусне през дупката. Някой глупак. Понякога нямахме избор - когато другар беше улучен и трбяваше да му помогнем, когато бягахме от ракети или когато бяхме получили специална мисия за непосредствена поддръжка.
Като например днес.
Двата Ф-16, летящи като ЕЛИ 33, бяха получили много важна мисия. И летенето високо и бавно, със силует открояващ се на фона на облаците беше равносилно на огромна експлозия, с парчетата от мен, бавно носещи се по река Тигър. Нямаше да стане!
Върнах газта и погледнах HUD - а. Бях с 450 възела и ускорявах, така че отворих малко въздушните спирачки и се вторачих в ракетата. Тя се беше коригирала и завиваше директно към мен. Пушекът намаля и вече ясно виждах издължения остър корпус, на фона на сивите сгради.
Излетя втора ракета.
- ЕЛИ 1, виждам втора ракета, на един часа... западно от реката... едно маневира дефанзивно!"
Радиото изцъка три пъти, което означаваше, че водения е разбрал и също се оглежда за ракетата. Воденият ми беше опитен пилот и инструктор, който летеше като воден по изключение. Беше приятно да летиш с някой, който няма нужда от бавачка.
Пушекът от втората ракета се виждаше ясно над покривите. Дълги линии трасиращи снаряди се издигнаха към мен, но явно иракчаните стреляха повече за собствено успокоение. Явно имаха достатъчно муниции. Постоянно маневрирайки, летях на юг, успоредно на Тигър, опитвайки се да се отдалеча от центъра на града. Първата ракета беше изчезнала. СПО-то беше пълно с контакти до степен в която приличаше на табла за скрабъл. По последни сведения около Багдад все още имаше около 50 активни позиции на ЗРК.
Големи отблясъци се появиха в дясно и няколко огромни огнени топки се издигнаха към мен. После още няколко и още няколко се извиха около самолета ми. Зенитна артилерия. Сигурно имаше стотици оръдия наоколо.
- ЕЛИ 1, зенитна артилерия...
Завих рязко и натиснах педала за да погледна по-добре надясно. Много големи и малки топки се изкачваха от покривите към небето. Прекалено много.
- ЕЛИ 2, подходи от запад... не ме следвай.
- Немога.. - дойде кратикят и напрегнат отговор.
Мамицата му!
Сигурно всички в Багдад бяха вече будни и гледаха към двата американски изтребителя, които летяха ниско над столицата и нагло се въртяха над противовъздушната отбрана. Това изглежда наистина ги вбесяваше.
Надолу... надолу... надолу... Самолетът започна да вибрира от високата скорост - 520 възела. Какъв начин да си прекараш рожденния ден! Днес ставах на 39 и определено предпочитах да съм на плажа с маргарита в ръка.
Отново отворих въздушните спирачки и завих наляво за да се отдалеча от зенитния огън. Многорбойни редове от блестяшти топки ме следваха неотлъчно. Рязко притеглих лоста и усетих как Ф-16 подскочи. Изчаках секунда и натиснах носа обратно. Мерачите се опитваха да ме следват, но те обичаха големи, летщи по права линия бомбардировачи, не малки, постоянно мърдащи цели като мен.
Теглих им една майна на ум и реших, че ако ми останат бомби ще се върна за тях. Но къде беше проклетата ракета...
Все още бяха дирекно над града. Дръпнах лоста и отворих малко спирачките докато се спусках се под 8000 фута. Рязко завивах наляво - надясно и се напрягах за да видя ракетите.
Първата беше изчезала. Имах по-малко от 10 секунди преди да ме удари. Започнах да броя.
Две...
Втората ракета също беше завила нагоре, следвайки първата. Завих към тях с около шест же и близо 1200 паунда ме натиснаха в седалката.
Три...
Игнорираки потта, която се стичаше по лицето ми, дръпнах лоста, включих форсажа и се насочих към небето. Въпреки, че не виждах ракетите, знаех как действат. Всеки път в който самолетът ми се отклоняваше, радарът трябваше да открие движението, да направи изчисления и да изпрати корекция на ракетата. Всичко това в рамките на част от секундата. Но всяко движение на ракетата й костваше скорост и енергия. Всяко движение можеше да ми спаси живота.
Четири...
Претоварването ме накара да изпъшкам, когато отново се завъртях, така че задникът ми да сочи към ракетите. После отново бутнах лоста напред и изключих форсажа. Сега пък сякаш плавах в безгтегловност, увиснал на коланите и се надявах маневрите ми да заблуждават радара, поне толкова, колкото натоварваха мен.
Шест...
И втората ракета беше изчезнала. Двигателят беше изхабил горивото си и сега проклетото нещо сигурно падаше отгоре ми като огромно копие. Зенитната артилерия отново стреляше, тъй като пак се бях снижил под 10000 фута. Иракчаните така действаха - изстрелваха ракети за да принудят самолетите да се снижат, след което артилерията ги поемаше.
Осем...
Почти..., почти... Сега!
Рязко дръпнах лоста и започнах бързо некоординирано тоно. Целта беше да дам колкото се може повече променящи се вектори на ракетата, в последния момент. Ако успеех да я накарам да ме задмине щях да спечеля, тъй като нямаше как да завие обратно. Маневрата не беше особено рязка и с голямо претоварване, но прецакваше по-старите радари и системи за насочване. Твърде много корекции за твърде малко време. Беше много ефективна против СА-2 и СА-3. Не не работеше въобще против СА-6 и СА-8. И обикновено те измъкваше само от първата ракета. Втората или зенитната артилерия можеха да те пипнат. И точно това стана.
Градът се завъртя, докато излизах от тоното. Носът се издигна и претоварването ме натисна в седалката. През четири – пет секунди натисках бутона за контрамерки, главата ми постоянно се въртеше за да оглежда за опасности. Зенитната артилерия беше замлъкнала за момен и осъзнах, че първата ракета трябва да беше пропуснала. Прекалено много време беше изминало. Погледнах набързо HUD-а и видях, че целта ни беше на шест мили на североизток.
С около 550 възела завих към целта. В този момент с крайчеца на окото си зърнах движение. Инстинктивно дърпнах лоста и натиснах бутона за контрамерки. Това ми спаси живота.
Смъртоносния контур на друга ракета премина зад мен по пътя си към облаците. Беше дошла отдолу и нямаше как да е една от тези на СА-3. Примамката ми беше още закачена, така че сигурно беше с топлинно насочване.
Кучи син...
Където има една има и повече. Изкачих се бързо и се обърнах за да погледна зад рамото си. Но се вторачих прекалено за дълго и загубих ориентация. Синьото се смени със сиво и хоризонът изчезна, когато се врязах в облаците.
-ЕЛИ 2, зенитна артилерия!
Страхотно... нищо не можех да направя за водения си в момента.
Внезапно самолета се разклати рязко и стомахът ми се качи в гърлото. Бяха ме улучили! Но самолетът продъжаваше да лети и нямаше нито едно предупреждение. Сигурно бях прелетял през вихъра оставен от ракетата. Огледах се, опитвайки се да открия хоризонта. Бях загубил пространствена ориентация.
”ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ, ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ... ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ, ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ...”
Мрънкащата Бети прозвуча с шлема ми точно когато самолетът се разтресе от загубата на скорост. Бях на 8600 фута над Багдад, без скорост и падах. Много зле.
Вторачих се в авиохоризонта и се отказах от опитите визуално да открия земята. Когато крилата се изравниха и носа се смъкна, самолетът набра скорост и си поех въздух. Вече бях на 5300 фута, с 350 възела и все още имах цели за удряне.
- ЕЛИ 1 е на десет мили южно от целта, курс на севр, 5300..., 6.9.
Десет мили. Минута и половина. 5300 фута. Бях достатъчно високо за да не ме уцелят с АК-47, но в обсега на всяко оръдие и ЗРК в Багдад. Ако се издигнех, щях да се забавя и да загубя скорост, което не беше добро решение с оглед на факта, че се намирах над защитен град.
- ЕЛИ 2, 6.1... тринадесет на юг... ъъъ... курс на изток.
Тринадесет мили на юг. Явно и на него му се беше наложило да се защитава. 6100 паунда гориво. Това означаваше, че имахме около 2000 паунда преди да се наложи да презаредим.
Помислих малко и си представих ситуацията от птичи поглед. Ако целта беше в центъра, аз бях на шест часа а воденият ми на четири. Аз щях да завия към дванадесет часа и да атакувам, а воденият ми щеше да продължи към три часа и после за завие към девет за атаката. Така щеше да нападне на достатъчен интервал от мен за да не се безпокои за фрагменти от моите бомби.
- ЕЛИ 2, заобиколи от изток на десет мили и заходи от изток.
Ако имахме късмет иракчаните щяха да гледат в посоката от която аз бях дошъл и воденият ми щеше да ги удари отстрани. Никога не атакувахме от една и съща страна ако можехме да го избегнем.
Той чукна микрофона и каза “Провери камерата... Мини на зелено.” Проверих превключвателите за да се уверя, че камерата снимаше и въоръженията бяха активирани – т.е. светеха зелено. Това беше плюса да летиш с опитен пилот. Той мислеше напред и определено ти облекчаваше живота, в сравнение с по-неопитните водени.
В шлема ми се чу цвърчене и погледнах към десния дисплей. Те бяха страхотно полезни и можеха да бъдат настроени да показват почти всяка система на самолета. На моя имах картина показваща известните позиции на ПВО, няколко маршрута на ударни групи за днес и целта ми. Левият дисплей беше на радар. Малък символ се появи, придружен от още едно цвърчене, когато воденият ми прати дата линк. Той беше заобиколил необозначените позиции на ЗРК и артилерията на които се бях натъкнал аз и се насочваше за атаката от изток.
Погледнах надолу и видях предградията на Багдад да изчезват под лявото ми крило. Време беше.
- Едно захожда от юг!
Завих, отворих газта до максимал и проверих HUD-а. 9.1 мили до целта. Да атакуваш с модерен изтребител е като да свириш на няколко инструмента едновременно. Лявата ми ръка постоянно променяше газта, а пръстите ми контролираха радара, въздушните спирачки и контрамерките. С дясната ръка управлявах. Десните пръсти контролираха дисплеите и маркирането на целите. Също така пускаха бомби и ракети, и стреляха с оръдието. Всъщност почти не трябваше да вдигам ръцете си за да направя нещо. Беше много добре направена кабина. И трябваше да бъде за да може пилота ефективно да се справя с пет – шест различни типа оръжия и навигацията, денем и нощем.
8 мили.
Погледнах горивото и удовлетворен от показанията погледнах към злената линия на CCRP, която минаваше през HUD-а.
7 мили.
Очите ми обходиха кабината отново. Оръжието беше активирано. Контейнера за електронни контрамерки беше на автоматичен режим и излъчваше против всичко, което откриваше. Примамката беше пусната. Височината беше стабилно 5000 фута а скоростта 500 възела. Наведох се напред и огледах целта. Летище Хан Бани Сад. Тайният изход на Садам.
Там! Пистата беше на източният бряг на река Дяла. Тъй като мисията не беше предварително планирана нямах снимки или точни карти на района. Целта ни беше спусната преди петнадесет минути – само координати и мъгляво съобщение да търсим хеликоптерни площадки в северния край на летището. По-рано днес удар на Б-1 беше изравнил със земята цял квартал в район Мансур, в опит да убие Садам. Но той не беше се оказал там и знаейки, че войната е загубена се опитваше да избяга с хеликоптер.
А това нямаше да стане, ако аз можех да попреча.
Оглеждах пистата, рульожката и голямата бетонна площадка. Ако въобще имаше контролна кула, не можех да я открия. И хеликоптери е виждах.
6.1 мили.
Облегнах се и изравних отново самолета. Щеше да се наложи да пусна касетъчните си бомби по координати, ако не виждах хеликоптерите. Потропвах с пръсти нервно докато отново се оглеждах. Пускането по координати работеше идеално против мостове и сгради, но шанса да уцеля хеликоптер беше...
Да не повярваш!
Тънки кондензационни следи, въртящи се в кръг, като старомодна пръскачка. Ротори... въртящи се в тежкия влажен възух. Там си бяха. Четири хеликоптера, на стотина метра един от друг.
Трескаво натиснах бутона на лоста за да сменя режима. CCIP светна в очите ми.
5.3 мили.
Наклоних самолета малко надолу за да поставя маркера точно под първите два хеликоптера. Десният ми палец беше точно над бутона за пускане и задържах дъха си, когато маркера достигна първия хеликоптер.
Натиснах го твърдо и го задържах, докато двете CBU-103 не се освободиха. Отворих газта до максимал и започнах да завивам ту наляво, ту надясно – образно казано си въртях опашката за да мога да видя дали зад мен има зенитна артилерия или ракети.
Определено ги бяхме изненадали, тъй като след боя който бяха изяли в последните дни, координацията им беше почти никаква. Така, че тези, които бяха стреляли по нас по-рано не бяха информирали тези тук. Превключих радара на автоматичен захват, завих на запад и погледнах към летището. Вертолетите в западния край на рампата буквално се изпариха, когато всяка от бомбите ми, съдържаща двеста субмуниции, всека с големината на топка за тенис, се взривиха. Другите два хеликоптера не бяха засегнати. И в следващия момент, всяко оръдие в района на Хан Бани Сад започна да стреля.
- ЕЛИ 1 се оттегля... на запад.
Воденият веднага отговори:
- ЕЛИ 2 захожда от изток.
Виждах как дима се носи на юг по вятъра, което беше добре. Воденият ми щеше да види другите два хеликоптера без проблем.
- Побързай две... другите могат да духнат всеки момент.
Определено аз бих духнал, ако няколко от моите приятелчета току – що се бяха взривили.
- ЕЛИ 2, тридесет секунди.
- ЕЛИ 2, целта ти е западно от дима..., повтарям, западно от дима, точно до пистата. Хоплит (Ми-2) с въртящ се ротор.
- ЕЛИ 2 вижда пушека... търся (целта).
- Две... аз ще заобиколя пистата от запад, за да ангажирам зенитната артилерия. Не излизай от атаката на запад.
Микрофонът изпращя в отговор. Вдигнах носа на почти 60 градуса и наклоних крилото за да виждам летището. Артилерията стреляше но явно не ме виждаха добре на фона на сивите облаци. Но аз исках да ме видят, за да може воденият ми да се промъкне. Трябваше да им помогна.
Пуснах топлинен капан. После ще един.
Оставих скоростта да падне на 400 възела, накрених самолета още и завих към земята. Бях почти по гръб и погледнах на запад, към завоя на реката, който приличаше на голямо ухо. Някъде там имаше позиция на СА-6, която бях маркирал на картата си. Този ЗРК беше много опасен, така че очите ми бяха приковани в тази посока.
Но нищо не стреляше по мен. Ускорих към земята, отнех газта и завих наляво. Капаните ми определено бяха привлекли внимание и огъня на артилерията бявно се насочваше към мен. Видах няколко символа на радари за контрол на артилерийската стрелба на СПО-то. С това можех да се справя. Сямо не ми трябваше СА-6. От него можеше да умра!
Високата скорост накара самолета да се тресе. Без да свалям очи от земята изправих крена и изравних носа с хоризонта. Напрягайки се против претоварването, което ме притискаше в седалката, погледнах летището. Ако някой от хеликоптерите излетеше, щях да го сваля със Сайдуайндър. Но се съмнявах, че радарът ми ще успее да открие нещо летящо толкова бавно, сред всичките обикалящи наоколо камиони и танкове, така че трябваше да не ги изпускам от поглед. Тъкмо щях да прята дата линк на водения си, когато северната рульожка се взриви. Все едно някой беше стрелял по нея отблизо с едри съчми. Двата хеликоптера изчезнаха. Така и не видях ЕЛИ 2, и явно иракчаните също. Важното е, че хеликоптерите бяха унищожени.
- ЕЛИ 2, завива на север.
- Браво две! Заобиоли от североизток, над 6000... ЕЛИ 1 захожда от югозапад.
Той чукна микрофона в отговор. Отворих газта, свалих носа и пикирах до 5000 фута, доктато той се изкачваше на 6000. Така хем ние спазвахме сепарация, хем на иракчаните им беше по-трудно.
Направих широк кръг към река Тигър, с летището зад мен и по-голямата част от Багдад пред мен. Трябваше да спечеля малко разстояние за следващия си заход, а и не исках да съм точно над позицията на СА-6.
Погледнах към завоя на реката и видях много военни сгради, окопи и машини, но нищо приличащо на позиция на ЗРК. На пет мили, точно на запад от летището, завих отново и атакувах. Този път нямаше да има гадаене. Знаех точно в какво се целя. Имаше един голям хангар, точно до пистата и предполагах, че ако има още хеликоптери, ще са там. Малко стрелба по него с оръдието и щяхме да се омитаме.
Внезапно оранжеви топки започнаха да падат от небето. Топлинни капани. Воденият ми правеше за мен, това което бях направил за него.
4.1 мили.
Идеално виждах какво разрушение сме оставили след себе си на летището. Пожари изпускаха мазен черен дим, който се образува само когато горят машини. Малко по-високо пушекът изсивяваше и се разстилаше, бавно носейки се на юг.
Завих малко наляво. и после пак надясно. Хангарът се виждаше ясно през дима и аз увеличих газта. Спуснах носа и се прицелих. В ляво имаше проблясвания от зенитни оръдия, но бяха далеч. Малкото останали оръдия на Хан Бани Сад започнаха да стрелят, но основно по водения ми.
3.4 мили.
Намалих газта малко и поставих кръста в горната част на HUD-а върху пистата, а маркера за оръдието на пътя, южно от летището. Когато натиснах носа и започнах да се спускам, маркера на оръдието започна да се издига точно към хангара.
3000 фута.
Почтии... Натиснах леко лоста за коригирам.
2600 фута.
Маркера се изкачваше нагоре... още малко...
24000 фута.
Маркера докосна основите на хангара и натиснах спусъка.
БРРРРРРРРТ.
Самолетът се разтресе ужасно, докато оръдието стреляше. Снарядите излитаха от цевта и се забиваха в хангара. Отпуснах спусъка и започнах да се издигам.
“БИП, БИП, БИП...”
Очите ми се отклониха към СПО-то.
“6”
Точно зад мен и много, много близо.
Мили боже...
Когато носът ми се изкачи на хоризонта, рязко сръчках газта напълно напред. 36000 паунда тяга ме ритнаха отзад и самолета подскочи напред.
Непрекъснато натискайки бутона за контрамерки с лявата си ръка, завих наляво и започнах да се оглеждам назад за ракетата.
“БИП, БИП, БИП, БИП, БИП, БИП...”
СПО-то се опитваше да ми каже, че ракетата е съвсем близо. Терминална фаза. Надявах се да не е...
Устата ми пресъхна за секунди, докато се въртях в кабината и напъвах самолета да се върти заедно с мен. Надолу! Надолу! Излязох от форсаж и пуснах още контрамерки.
- ЕЛИ 1, защитавам се от СА-6... курс на изток... над летището!
- ЕЛИ 2... не виждам ракетата. Сляп съм на 6000 фута.
Не виждаше нито мен, нито ракетата. Вече се насочвах на юг, точно на границата на летището. Снижих се до 3000 фута, отново вдигнах носа, включих форсажа и се понесох нагоре.
- ЕЛИ 2... изкачи се над 10000 и се насочи по курс едно-пет-нула... ЕЛИ 1 е на 5000 и се изкачва.
Гледах надясно, на запад, като се насилвах да се взирам в определени части от небето, вместо постоянно напред и назад.
Над и под едното крило. Поглед през HUD-а. Между крилото и опашката, ниско и високо. Поглед през HUD-а. 5500 фута, 400 възела.
Обърнах се по гръб и се огледах пак. Нямаше нищо зад мен.
”ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ, ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ...”
Изправих самолета и погледнах дисплея. Мигаше надпис ГОРИВО. Рязко дръпнах лоста и завих наляво. На североизток, по-далеч от летището и по-далеч от Багдад. Воденият ми трябваше да е някъде на дясното ми крило, на около пет мили. Пуснах дата линк и отнех газта за да поддържам 400 възела. Преди Хан Бани Сад да се скрие от поглед, видях много пожари. Не виждах хангара, но това беше добре, тъй като означаваше, че и той гори. Така и не видях зенитна ракета. Може би въобще не бяха стреляли. Или бях реагирал прекалено бързо и тя въобще не се беше насочила към мен. Докато се изкачвах към облаците над Багдад получих дата линк. Воденият ми беше жив и здрав, и беше на три мили зад мен, на запад.
Пробихме облаците и слънцето озари лицето ми. Премигнах с удоволствие срещу светлината преди да спусна визьора. Тъй като бяхме няколко стотин мили навътре във вражеска територия не се отпуснах. Но почувствах познатото удовлетворение, което винаги имах след сложни мисии. Довечера сигурно щях да прехвърлям отново всичко през умя си и да се чудя “какво можеше да се случи”, но в момента бях просто доволен.
Бавно наклоних самолета надясно и видях, че брояча на контрамерките беше застинал на “ПРАЗНО”. Примамката ми също беше отстреляна.
Кога ли е станало пък това?
Внимателно оставайки настрани от Багдад се изкачвахме над облаците. Вече преживях достатъчно приключения за един рожден ден.
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Bruchpilot
Редовен потребител
Мнения: 1704
Регистриран на: 14 Сеп 2016, 12:14
Местоположение: Габрово
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Bruchpilot » 28 Авг 2018, 16:40

FLY LIKE AN EGYPTIAN

След няколко курса по контратероризъм и чужди езици, бях преместен към американската военна мисия в Египет. Въпреки, че посолството поддържаше много хубави апартаменти за нас в Кайро, които можехме да ползваме винаги когато бяхме в града, официално бях разквартируван в Бени Суеф. Тази бивша база на МиГ-ове и бомбардировачи беше на стотина километра южно от Кайро в един оазис. Имахме още няколко пилоти пръснати по околните бази. Във всяка от тях имаше по едно египетско авиокрило, съставено от две ескадрили. Ние трябваше да работим съвместно с тях и да им помагаме при обучението. Бени Суеф първоначално беше екзотичен и привлекателен, но само защото в онзи момент бях свикнал с подредената Германия. Дженерал Дайнамикс бяха построили свой жилищен комплекс в рамките на базата, който да приютява чуждестранния персонал и цивилните спуциалисти. Беше като малко село със стотина къщи, наречени “вили”. Всъщност бяха дървени къщурки. Хубавото беше, че имаше малък стадион за бейсбол, игрище за тенис, страхотен басейн и естествено бар с джакузи.
През последните десетилетия Египет се беше страхувал от Израел, дори повече от колкото Америка от СССР. Това означаваше, че всяко авиокрило беше поддържало готовност шест от седем дни в седмицата, в очакване на внезапна израелска атака. Но на израелците въобще не им пукаше за повешената готовност на египтяните. Всъщност, дори познавам бивши израелски пилоти, които преди да атакуват Бени Суеф през ’73-та, бяха прелетяли във формация над пистата, за да дадат на египтяните време да стигнат до укритията. Дори сега, Египет поддържаше готовност седем дни в седмицата, целогодишно.
Египетските пилоти пристигаха от домовете си в Кайро със самолет на първия ден. Дни от втори до пети бяха работни. Това означаваше четири полета преди обед, последвани от още четири следобед. Осем полета дневно, четири дни под ред. За сравнение ние правехме по 10-12 полета сутрин и 8-10 следобед. Също така ние винаги точно планирахме предварително и после обсъждахме след кацане всяка мисия. Понякога само това отнемаше 5-6 часа. Египетското планиране и разбор, бяха по-скоро като Дзен философия. На шестия ден техните пилоти се качваха на самолета и поемаха обратно към домовете си за четири дневна почивка.
По време на моето присъствие в комплекса ни живееха около тридесет души. Нямаше деца и с нас имахме само две съпруги. Играехме волейбол, плувахме, правехме барбекюта. Почти всеки следобед се качвахме на покривите и гледахме как залязва слънцето. Залезите бяха страхотни. Краски жълто, оранжаво и златно сияеха и се преплитаха на хоризонта. Бавно избледняваха, докато накрая оранжавото не превземеше цялото небе и бавно не се спуснеше под хоризонта. Последните лъчи се издигаха над него и оцветяваха облаците в розово, докато накрая и те не угаснеха. Този наш ритуал обикновено беше съпътстван от питиета и силна класическа музика. Египтяните ни мислеха за луди. Събираха се на малки групи, говореха си, сочеха ни и глатеха глави.

Пепелянката зави наляво когато се изравни с края на пистата, в рязък завой с 6 же. Изгрухтях против неочакваното претоварване и се хванах за “поставката за кърпи”, която имаше в двуместните Ф-16. Всяка ексадрила имаше по няколко от тези самолети за обучение. Американците по принцип избягвахме такива учебни полети, като че ли бяха чума, но египтяните вярваха в тях – реликва от съветския начин на обучение. За нас това означаваше да бъдем вързани на задната седалка и да преживеем редица моменти, запомнящи се с близостта си до смъртта. Мразех да летя на двуместната машина!
ТРЯС, ТРЯС, ТРЯС.
Какво за бога...
Зяпнах, когато усетих как колесника се заключи, в момента в който егитпянина изравни крилата. За момент бях изгубил дар слово и то се завърна, чак когато завивахме към финала.
- Хамад, за... защо спусна колесника?
- Сър?
- Защо спусна колесника?
- Защото кацва сър!
Поех дълбоко въздух. Никога не правиш завой с голямо претоварване, докато колесникът се спуска – беше страхотен начин да прецакаш хидравликата. За това имаше и ограничение по скорост.
- Мини на втори кърг. – заповядах и той вдигна колесника, подаде газ, и пое нагоре. Вместо да направим стъндартен кръг, поехме по “обиколния” път към дълъг финал, за да можем да си поговорим. Естествено се оказа, че Хамад беше летял на МиГ-21 и те винаги бяха спускали колесника си така. Там нямаше проблем, тъй като МиГ-21 нямаше как да развие претоварване от 6 же по кръга за кацане, а и на скапаната руска хидравлика й трябваше сума време за да спусне колесника, така че по този начин й помагаха. На френско-арабско-английски се рабзрахме, че този път сме във Ф-16 и нещата ще се правят по друг начин. Каза че е разбрал.
Но за да съм сигурен, си преместих крака и подпрях лоста за колесника. Нямаше начин да го спусне. Когато пак направи рязък завой, брадичката ми се удари във вдигнатото коляно и почувствах как лоста напира против ботуша ми.
Хе, хе, хе!
Ухилих се гордо, макар и да бях сгънат като бретцел.
ТРЯС, ТРЯС, ТРЯС!
Кучи син. Беше спуснал колесника с аварийната система. Тя се използваше само в краен случай, когато всичко друго беше отказало. Когато я използваш в изправен самолет, можеше да си навлечеш куп проблеми. Всъщност, точно преди кацането основната хидравлична система отказа.
Езиковата бариера беше постоянен проблем. Друг път, пак в двуместна машина, се оптивах да науча едно момче да каца. Египтяните минаваха курсове по приучаване на нов тип самолет направо в частите си, нещо което ние никога не бихме направили. Това беше още една явно неработеща практика от времето на СССР, която египтяните упорито поддържаха.
Този пилот, на име Мошен, също беше летял на МиГ-21 и правеше всичко възможно да ме пребие, при всеки от опитите си за кацане. По принцип всеки заход е различен и трябва да координираш лоста, газта и очите си за да направиш всичко правилно. На този тип въобще не му се отдаваше. Постоянно се спускаше рязко към пистата, без да взема под внимание скоростта, разстоянието, височината или приближаващата смърт.
- Мошен, вдигни носа!
- Сър?
- Вдигни носа... виждаш ли как хората на земята започват да бягат настрани? Това е лошо.
- Сър?
- Аз поемам самолета!
Поех контрол, минах на втори кръг и имахме дълъг разговор. Закле се, че ме е разбрал и му предадох управлението.
- Вдигни носа!
- Сър?
- Вдигни носа... Твърде бързо се спускаме, ще умрем!
- Сър?
- Погледни ш*баната земя Мошен! – този път избухнах на арабски.
- Не виждам земята сър!
- Какво?!!??
- Не виждам земята! Носът ми е вдигнат!
Зяпнах. Извих се и го погледнах покрай катапултното кресло. Седеше с обърната нагоре глава и се взираше към небето. Явно всеки път когато му бях казвал да вдигне носа, той беше правил буквално това. Така и не беше разбрал, че става въпрос за носа на самолета. В някои дни беше по-добре въобще да не ставаш от леглото...

Както и да е, някъде шест месеца след преместването ми, тъкмо се бях опънал до басейна, когато преносимото радио, което винаги носех с мен започна да пищи на развален, силно развълнуван английски:
- Капитан Дан! Капитан Дан... Много самолет идва!
Много самолет?
Отворих едно око и погледнах радиото, двоумеейки се дали въобще да отговоря. Беше вторият ден от четиридневната почивка и нищо особено не се случваше. Обикновено отивахме на разходка до Червено море или до Кайро. Но моят американски колега беше на почивка в Гръция, така че просто се мотках и работех върху тена си.
Реших да игнорирам шума от радиото, но после чух глух рев в далечината. Този особен звук, който идва от мощни реактивни двигатели. Отворих и двете си очи и се изправих. Бях на около миля от пистата и шумът стана толкова силен, че заглуши дори пищящият, паникьосан диспечер от кулата.
Тогава ги видях – четири Ф-16 в идеална сгъстена формация. Зяпнах от изненада. Прелетяха над пистата и направиха класически зрелищен разпуск. Водачът се насочи за кацане, спусна колесника и един по един останалите се подредиха зад него. Египтяните не летяха така.
- Капитан Дан! Много самолет... вие идва, моля!
Горкият човечец почти се беше разплакал. Сякаш мислеше, че щяха да обвинят лично него за неочакваното пристигане на самолетите. Всъщност, предвид порядките в египетската армия, най – вероятно наистина щяха.
- Спокойно хабиби! Идвам ей сега.
Докато притичвах към вилата още две четворки преминаха над летището. Набързо се облякох и обух, и след кратък размисъл метнах дванадесет студени бири в колата. Бях любопитен – много държави оперираха с Ф-16, а тези определено не бяха египтяни. Предполагах, че са датчани или белгийци, на път за Саудитска Арабия. Във всеки случай малко разнообразие щеше да ми дойде добре.
Минах с пълна газ покрай стреснатите пазачи на главния портал и продължих бързо към входа за египетската част на базата. Още няколко пазачи в раздърпани униформи ме посрещнаха там, но когато разпознаха колата, веднага вдигнаха бариерата. Всъщност, вдигнаха дървения кол, който почиваше върху два празни варела от гориво.
С прозорците напълно спуснати, се взирах през горещия въздух и прахта към един от самолетите, който беше на финал. Много се зарадвах, когато осъзнах, че са американски Ф-16. Още бяха твърде далеч за да видя авиокрилото, но виждах, американски опознавателни знаци.
Натиснах педала до дупка. Поради някаква невъобразима причина бордюрите по цялата база бяха боядисани шахматно в бяло и черно, което правеше бързото каране покрай тях сюрреалистично. Понякога се чудех колко хора и колко време беше отнело боядисването на толкова мили и мили бетон.
Стигнах до Г-образно кръстовще и завих надясно към пистата. Покрай мен преминаха няколко големи фургона, които приютяваха пилотите по време на дужурство. Зад тях имаше множество бараки за останалия персонал. На тях не им разрешаваха да напускат базата, дори в почивните дни и сега около 50 от тях стояха до пътя и гледаха кацащите самолети с недоумение.
Минах покрай щаба, разпознаваем поради наличието на две палми, засадени до входа и по прясната кафеникаво-розова боя, и се насочих директно към стоянката. Във военните комплекси на запад се влизаше много трудно – само за да преминеш портала ти трябваха пропуски съдържащи пълна личностна информация, дори и здравно доисе, а за да стигнеш до стоянките трябваше да преминеш през бодлива тел, камери, въоръжени пазачи и допълнителна идентификация. Без нея, моментално щяхте за се озовете на земята с пистолет наврян в..., е сещате се къде!
Тук, просто продължих да карам. Пистата и рульожките се откриха пред мен като паркинг на Wally World. Или като щата Оклахома. Базата първоначално беше строена за Ту-16, а те имаха нужда от много място, дори и само за да завият. Всъщност един от тях лежеше и гниеше точно до рульожката. Редом с него имаше МиГ-21 с липсващо крило. А след тях имаше малка, но автентична каменна пирамида. Въпреки, че беше на 3800 години, изглеждаше в по-добро състояние от самолетите.
Когато завих към стоянката, видях как дванадестте Ф-16 се бяха събрали точно в края на пистата. Бяха красиви – боядисани в свежа тъмно сива боя, имаха златисти фанари и светлините им блестяха. На върха на всяко крило имаха по един Сайдуайндър, а под всяко от тях по един АМРААМ и един резервоар от 370 галона. Под самолетите висаха контейнери за електронно противодействие. Бяха чисти, с нови черни гуми и блестяха, все едно са полирани. Това беше нормално за американски изтребители, но аз не бях виждал такива от шест месеца, а египтяните не отделяха много време на чистотата.
Когато се приближих, видях голямо “HL” на опишките им и разпознах логото на 388th Fighter Wing, Hill Air Force Base, Utah. Никога не бях ходил там, но общността на летците изтребители беше малка и вероятно щях да познавам някого от пилотите. Тези момчета току-що ми бяха станали най – добри приятели, макар, че още не го знаеха.
Доближих се и спрях на около десет метра пред тях. Докато излизах дванадесет шлема със спуснати визьори се обърнаха към мен. Доближих се до водача и застанах на безопасно разстояние от въздухозаборника. Двигателя можеше да засмуче едър мъж без никакъв проблем и да го запрати към хилядите въртящи се лопатки на компресора. От време на време това наистина се случваше.
Видях как водача вдига кислородната си маска към лицето и започна да говори. Говореха си за мен.
Кой е този? Дали да не го застреляме? Къде попаднахме по дяволите? Дай да го застреляме а?
Помахах им. Никой не помръдна.
Воя на двигателите преминаваше през антифоните ми и не исках да стоя тук повече от необходимото, така че направих универсалния жест за изключване на двигателите, като прекарах пръсти пред гърлото си.
Водачът бавно поклати глава и продължиха да говорят. Не ги обвинявах – все пак бяха в чужда държава, на чуждо летище, забутано на майната си. Можеха да излетят обратно и сигурно тъкмо това обсъждаха. Сетих се нещо и се върнах към колата, наблюдаван неотлъчно от дванадесет чифта очи. Докато ровичках из багажника можех да почувствам и как дванадесет пръста се свиват около спусъците.
Обърнах се и с триумфална усмивка измъкнах бирите. Не виждах лицата им зад шлемовете, но бях сигурен, че съм приковал вниманието им. Ако бяха летяли чак от щатите, сигурно бяха прекарали в кабините близо десет часа и студената бира щеше да им дойде като подарък от рая. След няколко секунди чух как един двигател спря, после още един и още един.
Още една победа за алкохола!
Мушнах една от бирите в джоба си, измъкнах стълбата от колата и се запътих към първия самолет. Внимателно я закачих и се изкачих към кабината. Когато бях достатъчно високо, погледнах вътре – почти изцяло беше заета от катапултното кресло. Конзолите от двете страни на пилота бяха пълни – освен с обичайните бутони за радио, навигация, светлини, контрамерки и прочее, след дългия полет там имаше карти, храна, вода и торбички за облекчаване. Чудели сте се как пилот облечен в толкова неща ходи по малка нужда в кабината? Торбички за облекчаване. Малки найлонени торбички, пълни с абсорбиращ материал, с плътно затваряща се капачка, които бяха достатъчни за облекчаване на една малка нужда. Сега се чудите как се ходи по голяма нужда? Е, описанието ще отнеме цяла глава, така, че ще остане за друг път.
Както и да е, този пилот беше използвал няколко от тях. Говорейки за него – той се беше дръпнал колкото се може по-настрани от мен. Беше откачил коланите си, но не можеше да излезе тъй като му пречех.
- Здрасти! – усмихнах се аз – Радвам се да Ви видя!
Изглеждаше като типичен пилот – около тридесетина годишен, с къса черна коса. Носеше големи авиаторски очила. Лявата му ръка беше облегната на конзолата до HUD-а, за да може да се обърне към мен, а дясната беше хванала дръжката на пистолета. Ококорих се. Да си подозрителен и внимателен е едно, но да се хващаш за пистолета – съвсем друго. Опитах по друг начин:
- Искаш ли бира?
Извадих бутилката от джоба си и я оставих на последното стъпало. Той бавно махна ръката си от пистолета. Гледахме се в продължение на няколко секунди, когато той бавно и на много висок тон, сякаш той щеше да му помогне да преодолее езиковата бариера, ме попита:
- КЪДЕ... СЕ... НАМИРАМЕ?
Отдръпнах се силно изненадан.
- Как...?!?
- КЪДЕ... СЕ... НАМИРАМЕ?
Намръщих се малко и му подадох бирата.
- Стига бе човек... в Бени Суеф сте.
Той взе бирата и кимна с глава, явно доволен, че съмненията му се бяха потвърдили. Пое голяма глътка от студената бира, обръса устата си с ръка и каза нещо, което никога няма да забравя:
- ГОВОРИШ... МНОГО... ДОБЪР... АНГЛИЙСКИ!
- Какво?!??!!
- ГОВОРИШ АНГЛИЙСКИ МНОГО ДОБРЕ!
За втори път днес ченето ми увисна. Но когато ме погледна, видях отражението си в големите му слънчеви очила. Веднага ми стана ясно. Мислеше ме за египтянин. Разбираема грешка предвид обстоятелствата - носех египетски гащеризон, с египтески отличителни знаци. Бях разрошен, с подозрителен мустак и лицето ми приличаше на парче неборъснат махагон.
- Стига бе човек, американец съм.
- АКЦЕНТЪТ ТИ Е МНОГО ДОБЪР!
Продължихме така известно време, преди да се разберем. Когато схванаха, че не съм някой терорист с акцент от Източния бряг се успокоиха. Бяха пътували към авиобаза Дахран в Саудитска Арабия за 120 дневно назначение. Явно беше имало голяма пясъчна буря и нямаше как да стигнат до там, така че се бяха приземили в Бени Суеф. Те много добре бяха знаели къде се намират географски, но не бяха имали представа какво да очакват тук. И в първия момент бяха ужасени от това което виждат – по американските бази нямаше скелети на гниещи самолети, дупки от израелски бомби и магарета.
С триста зора накарах египетския офицер по поддръжката и неговите подопечни да осигурят самолетите. Американските пилоти много внимаваха да не стане някоя беля. Египтяните бяха абсолютно шокирани, когато пилотите извадиха всичко необходимо от транспортните контейнери на самолетите – покривала, инструменти за тестване на маслото и горивото и др. Още повече се същисаха, когато пилотите сами извършиха някои процедури. Египетските пилоти просто изключваха двигателите и отиваха да пият чай.
Моите нови приятели се поуспокоиха, когато ги заведох в градчето на Дженерал Дайнамикс, наречено “Оазиса” и определено много се зарадваха, когато видяха байсейна и бара.
Отне ни няколко дни да съставим полетния им план за оставащата част от пътуването и да получим ново разрешение за преминаване от една арабска страна в друга. Обикновено това ставаше за около 24 часа, но аз успях да ги очаровам достатъчно за да останат три дни. А и те самите не бързаха особено, понеже никой, ама наистина никой, не харесваше Саудитска Арабия.


ENDGAME
April 13, 2003, Baghdad, Iraq

Изгрева на 13 април, най-после беше чист и красив. Нито едно облаче, почти без вятър и неограничена видимост. Като АГНЮ 21, водех последната двойка за сутрешната мисия “ловец – убиец”. По план трябваше да действаме над новата Магистрала на смръта, между Багдад и Тикрит в провинция Салахудин. Но с падането на режима на Садам имахме повече работа с фанатичните федаини и части от армията отказващи да се предадат. В страна, в която военната служба беше задължителна и която беше водила осем годишна война с Иран, имаше много хора, които знаеха как да си служат с оръжие. Всъщност почти сто хиляди единици стрелково оръжие, гранати, РПГ-та и преносими противовъздушни ракети бяха раздадени в Багдад, когато нашите войски приближиха града.
Навсякъде имаше следи от боеве. В дясно, дузина колони от пушек се издигаха в небето по продължение на Магистрала 1. Разбити и изоставени превозни средства лежаха от двете страни на пътното платно, докато все още изправните бавно пъплеха на север. Погледнах задръстването през главата за самонасочване на Маверика, като търсех танкове или други военни машини. Но виждах единствено пикапи, коли, мотори и колелета. В следващият момент АУАКСЪТ се обади:
- АНГНЮ 21, говори КАРМА.
- Слушам.
- АНГНЮ 21, подгответе се за получите координати.
Изпратиха ни координатите и се вторачих в картата. Те бяха в Килбокс 91 Алфа Браво, западно от Тикрит и около 100 мили северно от сегашната ми позиция. За разлика от Пустинна буря през 1991-ва година, всичко на север от Багдад беше спокойно този път. Доброволци, башибозук, федаини, всички гледаха мирно да изчезнат в родните си селца, но остатъци от иракската армия все още бягаха към Тикрит, Мосул и Киркук. За да предотвратят това, или може би за да осигурят нефтените полета около Мосул, хиляда парашутисти от 173-та въздушнопреносима бригада бяха направили десант в северен Ирак. Въпреки това, все още нямаше официален “северен фронт” и всичко на север от 34-тия паралел беше вилает на Специалните сили.
- АНГНЮ 21..., определете време за пристигане и време за баражиране над целта?
Погледнах към HUD-а, горивото си и започнах да смятам.
- Дванадесет минути и двадесет минути за баражиране. Ако първо презаредим, ще стигнем след 45 минути с 45 минути време за баражиране.
- КАРМА, разбрано. Имате разрешение да се отправите към зона за презареждане ДОГ, курс две-шест-нула. Свържете се с ТОГА 40. Върнете се обратно на честотата на КАРМА, когато приключите с презареждането.
Чукнах микрофона и завих на юг. Това беше станало нормална процедура в последните дни – нашите предварително планирани мисии постоянно се променяха за да подпомагаме при появили се изневиделица проблеми. За Невестулките не беше голям проблем, тъй като по принцип нямахме абсолютно точно планирани мисии – по идея трябваше да нападаме ЗРК и това беше. Предния ден някой се беше опитал да ни отклони за да подпомогнем и ескортираме един дрон. След като се посмях едно хубаво, категорично отказах. Дроните бяха дошли на мода и бяха много популярни сред очилатите щабни офицери, живеещи в укрепените операционни центрове. Тези дребосъци, наречени Придейтъри (което само по себе си беше смешно) бяха абсолютно безполезни при наличието на ЗРК и МиГ-ове. С други думи – във война.
Четиридисет минути по-късно с моя воден се отделихме от танкера и се насочихме на север. Заобикалайки Милк Лейк от изток, летяхме към летище Хабания, тридесет мили южно от Багдад. Предполагаше се, че все още има пет активни позици на СА-3 в района и всячески се опитвахме да ги провокираме да се покажат вече няколко дни. Предполагам, че или инстиктът им за съмосъхранение надделяваше или вече бяха изоставени. Като си помислех – ако всички с които са имали връзка и всички от командната им верига изведнъж са замлъкнали, щяха ли въобще да имат желание да се бият?
Нищо не се показваше и продължихме на север към езерото Тартар. КАРМА ни прехвърли на друг диспечер и той ни насочи към зона за изчакване северно от Тикрит. Самият град приличаше на кошер – имаше изтребители навсякъде, въртяха се, пикирата, атакуваха. Ф-16 падаха като стрели от небето върху полу-разрушения град. Неповторимите кръстовидни силуети на А-10 се въртяха ниско с техните смъртоносни оръдия и изстрелваха снаряди с големината на дланта ми. Гъбровидни облаци се издигаха на всеки няколко минути, сигнализирайки, че нова цел е била унищожена.
- МЪСКЕТ 56..., ракета във въздуха... над Тикрит!
- МЪСКЕТ 2, маневрирам.
Събудих се от транса и огледах отново града. Бяхме на около 10 мили западно, на 20000 фута и за щастие слънцето беше почти точно пред нас.
- СТАБ 74, втора ракета, насочва се на запад. Внимавайте МЪСКЕТ!
Шопарите се разпръсаха, когато ракетата премина през строя им. Трета димна следа се издигна и се насочи на изток, което означаваше, че има поне две активни пускови установки. Явно на разчета на поне един иракски ЗРК му беше писнало от нас. Или пък мацките им ги гледаха. Във всеки случай, щеше да им коства живота.
- КАРМА, КАРМА,... АГНЮ 21, вижда позицията.
- АГНЮ, можете ли да атакувате?
Можехме ли да атакуваме? Че за какво друго бяхме дошли чак до тук?
Придвижих маркера във формата на диамант по HUD-а и го наместих на позицията.
- Потвърждавам! Насочете всички приятелски сили извън зона от 15 мили и 15000 фута височина. АГНЮ се спуска над езерото.
- АГНЮ 1, говори МЪСКЕТ 1.
- Слушам.
- Има и зенитна артилерия, освен тази СА-3.
Всъщност беше СА-2, но човека се опитваше да помогне.
- Позиция?
- АГНЮ, виждате ли езерото на изток от града?
- Виждам го.
- Погледнете на една дължина на езерото, западно навътре в града.
- Продължете.
- Там има кръстовище между грунтов път, вървящ север-юг и път вървящ изток-запад. Пътя прави остър завой и там има влекачи и камиони.
- Виждам ги, благодаря!
Докато КАРМА ни разчистваше пътя се спуснахме до 10000 фута и се насочихме на юг над езеро Тартар. На честота Виктор, казах: “Две, подготви се, активирай оръжията и ги провери.”
Погледнах към големите Маверици под крилата. Бяха от новия модел “Н”, тъкмо пристигнали и идеални за задачата, която ни предстоеше. Бяха осем фута дълги, и тежаха 700 паунда, половината от което беше бойната глава. Този вариант използваше електро-оптично насочване и беше специално подготвен за използване в пустинята. Картината беше толкова добра, все едно гледах през контейнер за целеуказване. Въпреки, че ракетите още се тестваха, Канга Ру беше задвижил небето и земята за да получим поне няколко броя от тях. А къде беше самият ми контейнер за целеуказване, за който се молехме пред командването от сума ти време? Най-вероятно в задника на Пентагона, ето къде!
Проверих горивото и погледнах към водения си.
- АГНЮ 1, имам 8.7.
- АГНЮ 2, има 9.5.
Видах малка сива експлозийка под лявото му крило, когато конуса покриващ главата за самонасочване на Маверика се отдели. Беше направен от тънък материал, който предпазваше оптиката, до момента в който ракетата не се подготвеше за изстрелване. Видах отражение и погледнах нагоре. Четири Ф-16 преминаваха на няколко хиляди фута над мен и водачът разклати крила. Отвърнах на поздрава, настиснах носа надолу, отнех газта и се спуснахме към сивата, приличаща на течен метал вода. Изравнихме на 5000 фута, при 400 възела и започнахме ляв завой. Река Тигър се виеше на юг, като мръсно зелена панделка, преди да изчезне в предградията на Багдад. Завих към нея и включих микрофона:
- МЪСКЕТ 1, говори АГНЮ. Има ли приятелски сили на земята?
- Ааа..., отрицателно за това АГНЮ. Няма приятелски сили.
Щом го казваше пилот на А-10 щях да му повярвам. Те винаги имаха най – актуална информация за наземната ситуация.
- Разбрано, идваме от юг, две минути.
Направих широк завой над реката и погледнах към едно градче на източния бряг.
- Две, виждаш ли тези сгради оградени със стена, в северния грай на града?
- АГНЮ 2, ...ъъъ..., да виждам.
- Там е точката на която ще се съберем ако се наложи. На четна и нечетна височина, под 15000 фута.
- Две, разбрано.
На четна и нечетна височина означаваше, че той винаги щеше да е на четно число височина, например 6000, а аз на нечетно. Така нямаше опасност да се сблъскаме.
През Маверика виждах идеално огромна сграда приличаща на полумесец. Отвъд нея, по посока реката имаше голямо поле с руини. Когато то изчезна под крилото ми осъзнах, че това е древния град Самара, а сградата е Голямата Джамия. Наведох се напред и погледнах през HUD-а към малкия диамант, който обозначаваше отбелязаната от мен точка. Когато си помислих, че съм се приближил достатъчно изпратих дата линк. Воденият ми отговори веднага, че го е получил. Беше малко в дясно от мен, на две мили и малко по-виско. Викахме му Джус и в мирно време беше един от мълчаливите. Добър, просто не много контактен. Но в бой Джус ставаше ледено студен убиец – още едно доказателство, че никога не можеш да прецениш истински човек, освен ако не е вжиждал Слона.
- АГНЮ 2, виждаш ли езерото до завоя на реката?
Бяхме точно над Тигър, с курс на север и Тикрит от едната страна. Колоните пушек от Магистрала 1 бяха в дясно от нас, а езерото Тартар се межделееше на западния хоризонт.
- Виждам.
- Погледи на една дължина на езерото, западно навътре в града, там има кръстовище между грунтов път и път с настилка.
- Пътят с настилка завива ли?
- Потвърждавам!
- Да, виждам ги.
- Една от пусковите установки е на това кръстовище. Аз ще я поема, а ти ще останеш над 5000 и ще се движиш от изток на север. Вимавай за други позиции и артилерия.
- АГНЮ 2, разбрано.
Натиснах носа няколко градуса и се съсредоточих на видеото от Маверика на десния ми дисплей. Това, че трябваше да си забил глава в кабината беше най-големият недостатък на тази ракета. Но аз гледах дисплея, после оглеждах навън, после пак се връщах на дисплея.
- Едно разходжа кучето.
- АГНЮ 2, също.
Джус се отклони в дясно, докато се спусках към града. Видеото беше невероятно чисто и поклатих глава – защо не бяхме получили ракетата няколко седмици по-рано. Следвайки извивките на пътя насочвах главата на Маверика към кръстовището и я видях:
- Позиция на СА-2, на сто метра източно от кърстовището, от южната страна на пътя.
- АГНЮ 21, говори КАРМА, моля повторете?
Просто игнорирах диспечера и погледнах отново извън кабината. Джус внимаваше вместо мен, но бях твърде опитен за да се оставя да ме претрепе ракета, която не бях видял. Дълга, мръсна полоса бетон се точеше покрай западния бряг на реката, точно ня юг от града. Летище Тикрит Юг беше военно летище и си спомних за информацията, че Садам беше имал няколко двореца наблизо.
От четири мили разстояние виждах две пускови установки с ракети готови за стрелба. Нямаше окопи или валове, само нещо приличащо на казарма, на около четвърт миля на юг. Изглеждаше все едно разчета просто е паркирал до пътя и е започнал работа. Няколко транспортно-зареждащи машини също бяха спряни на пътя, но не виждах радарния фургон. Нямаше значение. Ако унищожахме ракетите, радарът щеше да е безполезен.
- АГНЮ, говори КАРМА. Статус?
Задник! Ако имах нещо за казване, щях да го кажа.
- КАРМА, говори МЪСКЕТ. АГНЮ в момента атакува, така че изчакайте!
Изхилих се. Пилотите на шопари не си поплюваха. Чукнах микрофона за да му благодаря. Спусках се под 2000 фута с 450 възела и правех малки корекции докато насочвах самолета и ракетата. Когато кръста застана в центъра на пусковата установка маркирах целта с десния си палец. Маверикът се закрепи за нея и преместих пръста си към бутона за изстрелване. Виждах как мъжете седят около ракетите и пушат. Няколко даже се бяха облегнали на пусковата установки. Усмихнах се зловещо – нямаха и представа, че са само на тридесет секунди от рая.
БИП.., БИП..., БИП!
Веднага погледнах СПО-то и мигащият символ “2”. Дясно, съвсем близо! В следващият миг забелязах големия бял облак обозначаващ пуска от СА-2. Ракетата се насочи на юг, паралелно на моя курс и започна бавно да се изкачва. Постарах се да запомня местоположението от което беше излетяла и се върнах към видеото от Маверика. Още имах захват, но сега мъжете се бяха изправили.
- АГНЮ 1..., виждам ракета в близост до теб... точно на запад от езерото!
Воденият ми поне си отваряше очите. Държах самолето спокоен, докато наблюдавах ракетата с крайчеца на окото си и натиснах спусъка. Моментално Маварикът разклати самолета, докато се отделяше от релсата, след което се насочи към земята. Веднага увеличих газта до максимал, завих рязко наляво към зенитната ракета и натиснах бутона за контрамерки.
- АГНЮ 1, Райфъл СА-2, Тикрит.
Натиснах лоста и увиснах в колените, докато гледах зенитната ракета. Моята беше истинско “стреляй и забрави” оръжие и щеше да се справи сама. За мое щастие ракетите на СА-2 ускоряваха бавно и не бяха много маневрени. Никога нямаше да си позволя волности против СА-6 или Роланд.
- АГНЮ, говори КАРМА, моля повторете?
Пуснах още малко диполни отражатели, изправих самолета вертикално над река Тигър и се огледах.
- АГНЮ 1, маневрирам... североизточно над реката. Две виждаш ли ме?
- Две е северно от теб, пет мили... виждам ракета на юг.
- Маркирай точката от която излетя.
- Готово.
Добро момче! Полетях към реката, като се оглеждах за зенитна артилерия. Внезапно, точно на кърстовището нещо избухна. Издигна се черен гъбовиден облак с тъмно кафяви краища и покри целия район. Тъкмо се канех да кажа нещо по радиото, когато горящи оранжави парчета се изстреляха от облака. После се издигна дебела бяла колона пушек, показвайки, че двигателя на някоя от останалите ракети се е запалил. Огънят се завъртя диво за секунда – две, след което се заби право в казармата, намираща се южно от площадката.
- Страхотно! – каза някой по радиото.
- Добър изстрел АГНЮ.
Усмихнах се, но не свалих очи от целта. Скоро още една зенитена ракета се издигна, от място което първоначално не бях забелязал. Тази се насочи на изток, общо взето в моята посока, така, че предположих, че долу имат поне един действащ радар. Включих форсажа, пуснах още малко диполни отражатели и завих точно наз позицията на ЗРК-то.
- АГНЮ 1, атакувам СА-2, Тикрит.
Бързо погледнах уредите. Примамката беше още здрава, контейнерът ми за електронно противодействие работеше, вторият Маверик също. Използвайки HUD-а се насочих и пикирах право към ЗРК-то. Докато река Тигър изчезваше под мен, се взирах над езерото към пусковата установка. На видеото се виждаше как мъжете до нея изведнъж се раздвижиха. Премигнах от изненада – въртяха пусковата устанока на ръка. Или нещо се беше повредило или бяха загубили захранване. Отново се прицелих и захванах установката. Докато тя бавно се завърташе към мен, отново натиснах спусъка.
Десният Маверик буквално подскочи от релсата и аз веднага завих рязко надясно и нагоре, в нещо като половин тоно. Пуснах диполни отражатели и застанах на нож над езерото. След секунда видях нещо, което така и не бяхме открили до момента и разбрах защо. Всичко беше скрито в малък дол – пускови установки, камиони, транспортно - зареждащи машини, ракети. Криеха се там, докато дойдеше време да изстрелят ракета. Тогава изкачаха, стреляха и се скриваха обратно. За това нямаше и окопи. Не им трябваха въобще.
- АГНЮ 21, Райфъл, СА-2.
Докато прелитах над остров в река Тигър завих на запад над града на 1000 фута и с 500 възела. Профучах над предградията на Тикрит и когато започнах рязко да се изкачвам, ракетата ми достигна целта си. Имаше няколко вторични експлозии и купища трасиращи куршуми се разлетяха безконтролно. Явно бях улучил склад и с муниции. Отнех газта, докато изравнявах на 6000 фута с 425 възела, проверих горивото си и изпартих дата линк.
- АГНЮ 2...
- Слушам.
- Две иска да атакува от север. Виждам транспортно – зареждаща машина на източния край на долчинката.
Погледнах дисплея си. Беше на около шест мили северозападно от целта.
- Гориво?
- 8.2
- АГНЮ 2, разрешавам.
Той чукна микрофона в отговор, а аз поех дълбоко въздух. Два срахотни удара от двата нови Маверика. Канга щеше да е много доволен. На шест мили западно от града имаше няколко големи ниви с посеви, така че намалих и започнах да ги обикалям от далеч. Може би там имаше още позиции, а и исках да наблюдавам атаката на две. Преместих лъча на радара надясно и бях възнаграден със захват. Неговият Ф-16 беше над река Тигър, с курс на юг, а аз тъкмо започвах бавен десен завой за да мога да го виждам през цялото време. Въпреки, че беше на осем мили от мен ясно видах как изстреля един Маверик, след което започна рязко да се изкачва, прекосявайки реката в посока изток.
- АГНЮ 2, Райфъл, Тикрит.
Докато аз наблюдавах от високо, видях как ракетата му се взриви. Не беше голяма експлозиа, но по голямото количество огън и пушек предположих, че беше улучил голям камион. Явно той също ги беше видял, тъй като веднага се обади по радиото:
- АГНЮ 2, искам да атакувам повторно с оръдието.
- Да атакуваш какво?
- Две виджда... ъъъ... няколко ракети върху камион. В северния край, до пътя. Мисля, че се опитват да избягат.
- Разрешавам.
- АГНЮ 2, от североизток!
Нямаше време да се отдалечи и изтреля последния Маверик. Момчето имаше зорък поглед. Това щеше да е интересно. Над целта имаше много дим от машинити унищожени при предишните ни атаки и така и не го видях как обърна назад. Но няколко секунди по-късно с ужас видях дълга огнена следа разпростираща се точно там, където воденият ми трябваше да атакува.
Не... не! Не можеше да бъде!
Едвам преглътнах буцата в гърлото си и включих микрофона, докато гледах как огнената маса се разпростира бързо.
- АГНЮ 2, статус?
Нищо. Мамка му! Насочих самолета на изток от пътя и се вторачих през дима. Беше се разбил. Беше се ос*ал по време на захода и беше закачил земята. Очите ми се местеха бързо, търсейки парашут. Може би беше успял да скочи. Може би...
- АГНЮ 2, се оттегля на запад. Скива ли к’во стана?
Издишах бавно и затворих очите си за секунда. Завих плавно на юг и едвам успях да отговоря:
- Добро попадение.
Клатейки глава си позволих да се усмихна леко. По-късно щяхме да си поговорим с момчето.
Кръжихме още десетина минути и направих няколко захода с оръдието. Унищожихме още един камион, който се опитваше да избяга и един радарен фургон.
- МЪСКЕТ..., АГНЮ се насочва към танкера. Позицията на СА-2 южно от града е унищожена. Успешен лов!
- МЪСКЕТ 1, АГНЮ, страхотна работа съвршихте. Благодаря!
Изкачихме се над града и се насочихме на юг. Докато преминавахме 20000 фута погледнах назад към издигащите се колони дим, които се въртяха и избледняваха. Воденият ми, летящ до дясното ми крило, изглеждаше неподвижен посред синьото небе. Той се приближи и започна да оглежда самолета ми за поверди. Свалих си кислородната маска, изпих глътка топла вода, с вкус на пластмаса и се загледах в далечния Багдад.
.........
Докато прелитахме покрай по-късно станалият печално известен Абу Гариб, видях дългите паралелни писти на международното летище. Все още дим се издигаше източно от тях и от града. Погледнах на списъка с честотите и превключих радиото.
- Багдад кула..., Багдад кула?
- Говори Багдад кула, слушам.
- Привет Багдад..., двойка Пепелянки прелитат над Вас на път към дома. Искаме да разберем дали печелим войната?
Със силен и провлачен южняшки акцент той отговори:
- Амиии, говорите си с мен, а аз съм в тяхната шибана контролна кула, ям си сладоледа и си бърша задника в техните молитвени килимчета. Предполагам, че печелим.
Строши-пилот :mrgreen:

Аватар
Sharana
Редовен потребител
Мнения: 1535
Регистриран на: 22 Юли 2016, 00:38
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от Sharana » 28 Авг 2018, 18:59

С египтяните беше готино, но то араби ... сър :D

Аватар
piston
Редовен потребител
Мнения: 2386
Регистриран на: 31 Юли 2016, 12:27
Контакт:
Status: Offline

Re: Летателни средства за непосредствена въздушна поддръжка

Мнение от piston » 30 Авг 2018, 17:04

Адмирации за преводача! Изключително добре превеждаш!

Отговори

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани