СтатииИзраелско-арабската война от 1948 - 1949 г.

Авторски
Отговори
Аватар
Dinain
Редовен потребител
Мнения: 15787
Регистриран на: 18 Юли 2016, 22:29
Контакт:
Status: Offline

Израелско-арабската война от 1948 - 1949 г.

Мнение от Dinain » 26 Юли 2016, 22:12

Тъй като забелязах интерес към тази тематика, реших да се опитам да представя (накратко) войните на Израел. Не претендирам за прекалена изчерпателност и ще се старая да представя фактите максимално обективно. Ползвам западни, относително независими източници и ще представям събитията от израелска гледна точка - поради естеството на арабските режими, арабските източници са бедни, тенденциозни, и трудно се намират преводи. Смятам да съставя по една статия за всяка от войните.

Ще помоля форумците да се въздържат от всякакви коментари на идеологическа, религиозна или расова основа. Сериозни коментари и градивна критика обаче са добре дошли. Благодаря!



Предистория и политическа обстановка

Еврейско-арабските сблъсъци датират още от края на 19-и век, но значително зачестяват след като Британия поема управлението на Палестина (1920 г.). През 1917 г. Британия се задължава да действа за създаването на еврейски "национален дом" в Палестина с декларацията, станала известна като "Декларацията на Балфур". През 1939 г. друга декларация, "Бялата книга", е подписана от правителството на Невил Чембърлейн. В декларацията се определя годишна квота за еврейските емигранти, желаещи да се заселят в Палестина, - 75,000 за следващите 5 години, и бъдещо разделяне на Палестина на еврейска и арабска държави. Потокът пристигащи емигранти от Европа вече е довел до Арабското въстание от 1936-39 г., завършило с Лондонската конференция от февруари 39 г.

След ВСВ стотици хиляди евреи от Европа се насочват към "А Ишув" ("Селището" - събирателно за еврейските селища в Палестина). През май 1946 г. американо-английски независим комитет настоява "Бялата книга" да се приложи ефективно и препоръчва да се разреши емиграцията на 100 000 европейски евреи. Британия отказва с обяснението, че еврейско-арабските отношения са прекалено обтегнати и без това, и такава вълна от емигранти ще доведе до непредсказуеми последици.

По това време в Палестина трите главни еврейски партизански организации са Иргун, Агана и Лехи. Под ръководството на Давид Бен Гурион трите организации обединяват усилията си срещу британските сили, организирайки "контрабанда" на евреи от Европа, саботиране на британската инфраструктура и отвличане на британски административни служители. В отговор британците арестуват много от водачите на най-голямата групировка, Агана. Докато се занимават с тях, Иргун и Лехи провеждат терористични нападения срещу британски цели. Най-значимото от тях е поставянето на бомба в хотел "Цар Давид" в Йерусалим, в резултат на което отношенията им с Бен Гурион се влошават.

Към 1947 г. Палестина е тежко бреме за Британската империя, ангажираща около 100,000 войници и големи разходи. Британия "прехвърля" проблема на ООН, който на 31 август 1947 съставя план за създаването на еврейска държава, палестинска такава и специален "международен" статут за гр. Йерусалим, както и система за икономическо сътрудничество между трите. Планът е одобрен от САЩ и СССР.

Еврейския "Ишув" е разочарован, но изразява "принципно съгласие" с плана. "Арабската Лига" го отхвърля категорично и заявява, че ще предприеме всички мерки за предотвратяването му. След публикуването на плана на ООН, арабските нападения над еврейски селища се засилват. Английската колониална управа решава да застане на арабска страна (тя има много по-обширни интереси в арабския свят от самата Палестина) и всячески се опитва да предоврати въоръжаването на еврейското население. Въпреки това, през януари 1948-а пристига първата голяма пратка чешко оръжие. Агана се превъоръжава и под ръководството на Менахем Бегин избива 250 араби в селото Деир Ясин. Арабското население започва масово да напуска районите с преобладаващо еврейско население, страхуващо се от последващи кланета.

На 14 май 1948 г. Бен Гурион обявява независимостта на Израел. В 6 часа вечерта на следващия ден Британия официално прекратява колониалния си контрол и започва да изтегля войските си. На другия ден Израел е призната за независима държава от САЩ. На 18 май Израел е призната и от СССР. До април 1949 г. общо 55 държави признават независимостта на Израел, включително Британия. През май 1949 г. Израел става официален член на ООН.

Но преди това, на 15 май 1948 г. (деня след речта на Бен Гурион) 5 арабски страни обявяват война на Израел и започват да придвижват войски. Това са Египет (8-10 хил. души), Ирак (2-4 хил.), Транс-Йордания (4-5 хил.), Сирия (3-4 хил.) и Ливан (1000-2000 души). Към тях се присъединяват малобройни войски от Саудитска Арабия и Йемен, като общо арабските сили наброяват около 25 000 души. Израелските сили се състоят от Агана(която впоследствие се превръща в IDF), партизански групировки като Иргун, Лехи, Ецел, "бандата на Щерн" и т.н., както и женски доброволчески отряди - общо над 35 000 души. Към арабските сили се присъединяват около 5000 доброволци от "Народно опълчение на Хадж Амин Ал-Хусейни" (местни палестински араби), общо арабските войски до октомври с. г. нарастват до към 55 000. В същото време еврейските войски достигат цифрата 100 000. Арабските части са предимно неопитни и зле обучени непрофесионални войници, с изключение на йорданския "Арабски Легион" (съставен и трениран от британски военни). На еврейска страна се сражават между 20 и 25 хил. ветерани от еврейските бригади през ВСВ.

Съществува мит, че малобройните еврейски отряди са устояли на "морето от араби", докато реалните цифри не подкрепят това. Като численост силите са приблизително равни, като в по-късните етапи на войната Израел може би дори има числено превъзходство. Важна разлика е, че докато арабските сили са с лоша координация и различни командни структури, еврейските сили са с по-централизирано командване (въпреки че отделни организации, като споменатите Лехи, Иргун и пр. се опитват да действат автономно, докато не са силово разпуснати или абсорбирани от новосъздадените IDF). За сметка на това, арабските сили, макар и зле въоръжени по европейски стандарти, са доста по-добре въоръжени, поне в началните етапи - особено "Арабския Легион" и египетската армия. Израелската "армия" стартира като сбор от партизански отряди с контрабандно леко оръжие, практически без никакви бронирани машини, авиация или противотанкови средства.

Забележка: Цитирам цифрите, които ми се струват най-реални. Срещнах и източници, посочващи например че Египет и Сирия са пратили всяка по 300 000 войници - което е невъзможно предвид равнището на икономиката и администрацията в тези страни през разглеждания период.

Първи Етап:

Изображение

Отначало арабските сили успяват да напреднат бързо от юг (пустинята Негев) и изток (Западния Бряг на р. Йордан). Израелските сили са изтласкани почти до Средиземноморското крайбрежие. Но бързият марш на ливанските и сирийските войски е спрян скоро след началото на сраженията с цената на спешно пращане на подкрепления от централен Израел и контраатаки. Изолирани еврейски селища и кибуци в пустинята Негев падат под египетските танкови атаки, на които местното опълчение няма с какво да противостои, но все пак задържат атакуващите с дни.

Египет изпраща две механизирани колони - една завзема селищата в днешната Ивица Газа и се движи по брега, докато целта на втората е да превземе гр. Беер-Шева в пустинята Негев. След превземането на Ашдод, бригадата "Гивати" на IDF се опитва да спре египетското настъпление с партизански рейдове. Артилерията й се състои от няколко оръдия "Наполеончик" (френски 65мм планински оръдия "Canon de 65 M", обр. 1906 г.). На 28-и май на летището "Палмахим" чехски техници завършват сглобяването на 4 бр. изтребители Авиа С-199 (копие на Ме-109), и въпреки, че не са тествани или обучени, израелските пилоти излитат с тях на другия ден и обстрелват египетска колона от 500 машини; хвърлят и 70-килограмови бомби. Картечниците им скоро засичат, два от самолетите се разбиват и 1 пилот загива, но египетското настъпление е спряно. Това е първия боен полет на израелските ВВС.

Йорданската армия и "Арабския Легион" бързо овладяват източен Йерусалим, обсаждат западната част и държат крепостта Латрун; крепостта е на стратегическото кръстовище на пътищата между Тел Авив и Йерусалим, Газа и Рамала. От нея се обстрелва единствения тогава шосеен път до Йерусалим; за снабдяването на града израелските сили прокарват алтернативен път, известен като "шосето Бурма". Въпреки това, снабдяването става само с охранявани конвои, редовно обстрелвани и нападани от палестинските отряди от околните села. Въпреки петте опита, израелците така и не успяват да превземат Латрун и крепостта остава под йордански контрол до 1967 г.

Между еврейската "редовна" армия и останалите организации често избухват разногласия и спорове. След като корабът "Алталена", натоварен с контрабанден товар от оръжия и муниции за Иргун е потопен от армията на 21 юни, избухват за кратко престрелки между членове на Иргун и IDF. Множество членове и водачи на Иргун са арестувани. Скоро организацията е разпусната, постепенно я последват и останалите. Давид Бен Гурион, първи премиер на Израел и главнокомандващ армията, отлично разбира че всички въоръжени групировки трябва да се поставят под общото командване на армията. До януари 1949 г. остава единствено Палмах, която действа като елитна част за "специални задачи" на армията (Името е съкращение от "Плугот Махац", букв. "Щурмови Роти"). С много усилия от страна на Бен Гурион групировката се влива в армията по мирен път.

Втори Етап:

Изображение

След като е осигурен вътрешния ред, пристигат оръжейни доставки (предимно от Чехословакия) и израелската армия трескава се превъоръжава, готвеща се за контраофанзива. Множество еврейски селища, включително Западен Йерусалим, са под обсада от арабските войски и се нуждаят спешно от провизии. На практика цялото боеспособно население е мобилизирано, множество жени и чуждестранни доброволци се записват също. Използват се всички възможни канали и хитрости, за да се доставят повече оръжия. Към юли 1948 г. Израел вече е основал морски флот, ВВС и танков батальон. Три бомбардировача Б-17 са купени "на черно" от САЩ (чрез бутафорно Холивудско студио и под предтекст, че са реквизит за снимане на филм) и скоро египетската столица Кайро е бомбардирана за първи път. Още през юли-август 1948 г. Израел установява въздушно превъзходство и не го губи до края на войната.

По време на войната ООН неколкократно налага временни примирия, който обаче бързо са нарушавани и сраженията избухват отново. През лятото и есента на 1948 г. Израел провежда редица офанзиви, изтласквайки арабските войски зад първоначалните им позиции, завладявайки значително по-голяма територия от предвидената му според плана на ООН от 1947. Арабските армии са ниско-мобилни и често страдат от недостиг на провизии и муниции, поради лошата организация на снабдителните си линии и почти пълната липса на моторизиран транспорт. Същевременно израелската армия умело използва численото и въздушното си превъзходство (въпреки че им липсват достатъчно самолети, за да нанесат сериозни щети на врага, израелските ВВС действат деморализиращо на арабските войници - много от тях селяни, виждащи самолет за пръв път). IDF има също така предимство в боен опит и по-голямото количество обучени офицери.

От по-значимите битки е пробиването на обсадата около Йерусалим, обсадата на крепостта Латрун (защитавана от "Арабския Легион"), освобождаването на селището Ейлат (по-късно е построено пристанище, израелския излаз на Червено море). До януари 1949 г. големите сражения стихват и арабските държави една по една започват преговори за спиране на огъня. Египет подписва съглашение за прекратяване на огъня с неопределн срок през февруари '49. Последват я Ливан (през март), Транс-Йордания (април) и Сирия (юли 1949 г.). Ирак отказва да преговаря и просто изтегля войските си. Подписаните съглашения за прекратяване на огъня посочват позициите на армиите като временни граници. Официалните граници на Израел са договорени чак през 1967 г., а мирни договори с Египет и Йордания са подписани съответно през 1975-а и 1992 г. След спирането на огъня, Ивицата Газа остава под египетски протекторат. Големите хълмисти райони (с най-голяма концентрация на палестинско население) на север и юг от Йерусалим остават окупирани от Йордания. По-късно стават известни като "Западния Бряг" или (областите) "Йеуда и Шомрон" (Йехуда и Самария). Окупацията им не е официално призната от никого освен Британия и Пакистан до 1967 г., когато Израел ги завзема от Йордания.

Заключение:

В резултат на войната Израел завладява около 15 000 кв. км територия, с близо 5000 кв. км повече отколкото предвижда първоначалния план на ООН. След края на войната следва масово разформироване на военни части и множество офицери напускат армията. Израел се изправя пред проблема на малобройното население и нуждата от многобройна армия за защита на границите си. През 1949 г., след анализ на швейцарската резервистска система, са поставени днешните основи на IDF. Решено е малко ядро от офицери да командва универсална наборна армия с три годишна военна повинност, създавайки и поддържайки голям цивилен резерв от добре тренирани войници, който да могат да се мобилизират бързо в случай на нужда.
"No beast so fierce but knows some touch of pity."
"But I know none, and therefore am no beast."

(Richard III - William Shakespeare)
...
Days since last IAF airstrike in Syria

Аватар
ValBo
Редовен потребител
Мнения: 1695
Регистриран на: 22 Юли 2016, 09:14
Контакт:
Status: Offline

Re: Израелско-арабската война от 1948-49 г.

Мнение от ValBo » 29 Юли 2016, 18:38

https://www.youtube.com/watch?v=ywT3K_SSLEc

Едно добро филмче по темата - на руски
Изображение
Finita la commedia

Отговори

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани